Автор: milena

– Мокра ли е пещерата? 
– Не!… 
– Има ли кал? 
– Не! 
– Можем ли да се изгубим? 
– Не! 

Ок… Влизамееее аз, Хриси и Иво. Подготвили сме 3 големи пълни прониквачки, нарамваме ги и газ. Бързо се ориентираме – червено въже за слизане, бяло за качване… за първи път виждам двупосочно екипирана пещера. Отвеси, меандри, изчакване за разминаваме с излизащи, още отвеси, още меандри, „Тук не ми харесва“, огромна зала, много камъни, малко лепкава кал, много хлъзгава кал, много светлоотразителни маркери иии лагер! 

Ще започна с това, че на мен не ми се ходеше особено. Те готините неща често ми се случват така случайно. Тамън приключих с университета и се видях с Борислава, която сподели, че била организирала експедицията с цел картиране на „Червата на кита“, или както тя го описа: „едно кално миазмо в края на Северната тангента“. Тия „черва“ ги била картирала не както трябва още по нова година, когато бяха открити, и оттогава Боби се върти на сън, че трябва да иде да се отсрами, та беше планирала да слезне с Анна-Мария и Билянка. И дори не ми беше казала, че има такива намерения. Та след като изразих огорчението си от това безочливо пренебрежение, Боби взе, че даже ме покани да ида с тях. Не за друго, ама Билянка нямала възможност, видиш ли. Добре де, бях се впечатлила от това, че не съм била имана предвид, ама чак и да ме кани да идвам… Не очаквах тоя развой на събитията за първата седмица от лятната ми ваканция, ама докато успея да откажа, вече беше четвъртък, беше ми заръчано да купя газови бутилки и даже бях шофьорът на групата. Еми, ше ходя, кво ше правя…