Колкина, Колкина, що си тей мокра ти?
Spoilers – Ще мрънкам много, че е било мокро. Бяхте предупредени 😉 А, да и нямам снимки, надявам се редакцията да е избрала нещо интересно 😊.
Историята ни този път започва с малко предистория. През уикендите сме на практика, а във вторник имаме лекции в София. На таз седмичната лекция се запознахме, онлайн, с председателя на клуба – Цветан Костурков, или както ни се представи – Цеката.
Неговата лекция бе насочена на тема безопасност в пещери и планини. В своята лекция той разказа за една от експедициите на клуба в Хърватия. Накратко – валяло е там и за безопасност решили да не влизат в пещерата, която оригинално били планирали. Отишли били те в друга пещера, където нямало информация за такива проблеми, а и времето се било подобрило. Да обаче, докато били там, на минус стотици метри, водата дошла. Благодарение на добро планиране и подготовка на всички, всички успяли да излезнат невредими и с история. Подробностите, можете да прочетете тука – https://pod-rb.eu/blog/2024/06/10/case-study-%d0%b4%d0%be%d0%b1%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%be%d1%80%d0%b3%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%b7%d0%b0%d1%86%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d0%b3%d0%b0%d1%80%d0%b0%d0%bd%d1%82/
В края на тази лекция, Данчето излезе и ни обяви планът за практиката уикенда. Ще ходим в Колкина дупка! Ех, Колкина дупка, колко сме слушали за теб… отплесвам се. Та, получаваме строги инструкции да си изперем всичко, хубаво, до блясък. Пещерната флора и фауна трябва да бъдат максимално запазени и не повлияни от нашето влизане. Пещерата май взе това присърце.
Вкъщи, подготвяйки багажа за уикенда си погледнах пещеризона и реших, че може и да не мине инспекция, та за пръв път в живота си, той бе вкаран в пералнята.
Събота сутрин, разбрали сме се 7:15 да се накачулим в колата и газ към сборният пункт, че имаме изрични инструкции, че ако в 09:00 не сме там, сме до там!
В 7:00 часа ми звъни телефона – „Ало, абе, дали ти се намира 1 място в колата, че се успах и нямам превоз“. В 7 и малко пък получавам съобщение от друг – „Закъснявам, до и 30 ще съм там“.
Нервно пуша до колата, чакайки да се съберем. В 7:32 успяваме да потеглим. Картата казва, че в 8:58 ще сме там… На излизане, като че ли хванахме червената вълна на светофарите… Но, за нашо щастие, в 8:55 бяхме на сборният пункт, паркирайки точно зад колата на Ани, от която излезе, не кой друг, а – Данчето. Успяхме! Няма да ни гонят, поне заради закъснение.
Не след дълго, бяхме пак по колите и към заветната „Къщичка“. Времето беше преобладаващо… ту вали, ту спира и мъгла.
Оставихме част от колите, прехвърлихме багажа в колите, които бяха решени да стигнат до „Къщичката“ и, с бодра крачка, не след дълго стигнахме.
Сравнително на бързо си извадихме екипировката и се облякохме. Бяхме разделени на групички по 3 курсисти и 1 инструктор. Аз имах честта и удоволствието да бъда част от групата на Благо, заедно с Ясен и Вили.
Вили ни предупреди, че е имала падане със сноуборда преди няколко дена и кръста се обажда. Съответно бяхме нащрек дали няма да ѝ се промени състоянието и да излизаме преждевременно. Тя обаче се оказа абсолютна машина и беше най-немрънкащият и експедитевен член на нашата скромна групичка.
С бодра крачка, много вълнение и леко притеснение(поне от моя страна), в мъгливата утрин, влязохме в заветната Колкина като втора група.
Още от началото се сблъскахме с нещо ново – във входа на пещерата има гнездо. Туй гнездо било на защитен вид гарван. Минавайки покрай него се почувствах, все едно ще влизам в дълбините на Еребор. Продължихме на долу и почна да се усеща първата разлика с пещерите, в които бяхме влизали до момента. Тази е екипирана стационарно, съответно въжетата не бяха чистички и светлички, както си ги знаехме. Хем още не бяхме пипали земя, хем с всеки изминал метър, джаджите ставаха кални. От добрата страна, това означава, че няма да мием после клубен инвентар.
Продължихме така докато не стигнахме първият репер – Старото дъно до, ако не се лъжа, 2009г. Промушване през един, вече не толкова стесняк, и хоп, продължаваме на следващият участък. Всичко става все по-широко и все по-спиращо дъха. Така стигнахме до другото старо дъно на приблизително -112 метра. Тука почна да ни пръска вода. Изобщо не ни направи впечатление, защото даже видяхме оставеното „канче“ на „извора на пещерняка“(или поне някой така се избъзика с нас).
Последва бързо изчакване да се съберем всички и продължихме по тесняка на вътре. Целта ни беше „Лагер 1“ и да сме излезнали до към 22:00ч. Все още беше рано, към 12 бяхме на старо дъно. С леко провиране стигнахме до парапет, който завършва с отвес и пандюл. Яската се закачи пръв, а аз, след него. Закачи се той на отвеса и изведнъж изквича! Точно там капеше малко по-силно вода и му влезе във врата. Това ми даде знак, че може би не искам да седя там повече, от колкото е нужно. За това, останах в началото на парапета и реших, че като мине отклонителят на отвеса, тогава ще се запътя натам. Речено – сторено. Яската мина отклонителят и аз тръгнах по парапета. Стигнах до отвеса и… чакам. Не съм чул заветното „свободно“. И почвам да усещам, че първоначалната ми преценка е била правилна – хич не искам да седя тука. То не капе, то си вали направо по мен. Почвам да нервнича и да се притискам към скалата, в опит да открия малка козирка, че да не ме вали излишно. Поседях така известно време. На мен ми се стори като цяла вечност, в действителност, сигурно са били само няколко минути. Накрая Благо се провикна към Яската, да пита дали е свободно. От долу получихме едно „е, да бе“. В този момент бях готов да създам работа на пещерно спасяване, но в момента на закачане на отвеса, студената вода, бързо отми тези мои планове. Най-вероятно не съм го бил чул, докато съм се движил по системата. Както и да е, преминах тази мокротия. След мен, чевръсто преминаха и Благо и Вили. След още малко ходене, стигнахме заветната зала „2ри Януари“. Първоначално не го осъзнахме, защото беше все така тясно като в пещера(хи-хи), но изведнъж се озовахме върху блокажните камъни и, подобно на покорен връх, видяхме всъщност мащабите на този обем в който бяхме попаднали. Продължихме към зала „Церово“ и там стигнахме до „Рошавото“.
Още на лекцията, Данчето ни беше предупредила да се подготвим да се мокрим, даже и кърпа да си носим. Драги читателю, няма да излъжа, ако кажа, че изобщо не бях подготвен за това, което последва.
„Рошавото“ представлява отвес, който е около 30тина метра и по него се стича малко вода, а в дъното има рекичка. По рекичката има меандър(Николай Свещаров/Животното) и два по-малки отвеса с водопадчета. И общо взето така са и ориентирите – Рошавото и двата водопада.
Нашето изживяване беше, че Рошавото също си е чист водопад! На този отвес се бяхме разменили и аз бях най-отпред, следван от Яската, Благо и Вили. Спуснах първите 10тина метра без никакви проблеми. Тук-таме пръскаше като на предният отвес, но нищо страшно. Това се промени драстично около 2рото закрепване. Вече не бях в отвес, бях си в чист водопад. Аз съм и кьорав, та си цъкам с очила. Очилата обаче хич не помагат, като са целите в капки вода. Изведнъж рязко почнах да имам вода чак в гащите и честно казано, не знам как преминах закрепванията. Активно трябваше да се боря сам със себе си да ги мина възможно най-бързо, но и нарочно да паузирам и да се подсигуря, че всичко съм направил правилно. Последното нещо, което искам да се случи е да падна. От друга страна ми премина и през ума, че не би трябвало да имам много притеснения за скоростта на спускане, защото нямаше абсолютно никакъв шанс да стопя точно това въже.
Някакси успях да стигна дъното. Всяко закрепване беше последвано, не от песентта на „свободно“, а от гърлено изкряскване. В подножието на отвеса, не успявах да чуя каквото и да е. Виках „дъно“, но не успях да чуя каквато и да е реакция. Целият вир вода, с вода стичаща се по мен, плавно, но настоятелно пълнеща ботушите ми почнах да чакам. Докато чакам, почнах да проверявам дали всичко ми е наред. Сетих се, че в джоба на пещеризона, освен резервни батерии и термофолио, нося и електронната си цигара. На бързо подсуших, до колкото можах, ръце и я извади и проба – шок, но не от токов удар, а изненада – работи, почти изцяло суха е. Проверих си прониквачката и сухата торба в нея, и пухенката е ок. Докато се подсигурявах, че ако не друго, поне май имам всичко да повися тука известно време, се появи Яската. Бях готов почти да го запрегръщам.
Набързо се откачи от въжето, скри се на сухо и той почна да проверява какво има по себе си и колко са щетите. Докато правеше всичко това, забелязах леко потреперване в него. Паниката в мен почна да вика хипотермия, а аз се опитвах да я заглуша и да се успокоявам. Питам го как е, студено ли му е, да извадя ли фолиото, но той отрича и казва, че е ок. В този момент, Благо се появява. И той почва да крещи на горе, че е свободно за Вили и почваме да чакаме. Благо ни разправя, че толкова много вода в Рошавото, не е виждал в живота си. Аз съм едновременно въодушевен от факта, че сме сефтето на нещо в тази пещера, ама от друга страна, мислено псувам, че „е па точно на това ли намерихме да сме сефтето…“.
По едно време, Яската се сеща или Благо попита (не помня), че Яската има цигари, но „аналогови“. За беда и те са в джоба на пещеризона му. Вади ги, картонената кутийка е подгизнала, но вътре, по чудо, цигарите са практически сухи. Видях лъчът надежда и топлина в очите на двамата от това. Това бе бързо потушено от другото откритие, че запалката отказва да пали. А аз, хем бях прочел инструктажа, в който гласеше да се носи запалка за котлончетата в лагер 1, хем я бях забравил. Почти съм сигурен, че в този момент, Яската почна повече да трепери. Все повече в главата ми крещеше, че това е симптом на хипотермия. Пак го питаме, пак получаваме отрицателен отговор. В това време, Вили най-накрая и тя дойде, като каза, че горе изобщо не чувала абсолютно нищо от нашето викане и чакала.
Вече със събрана група и треперещ Ясен почнахме да сформираме план. По лицето на Благо, изглежда, се прокрадваха същите съмнения като в мойта глава. Питахме Благо дали нататък ни чакат още такива мокри секции, защото ако не, с движение, ще се стоплим достатъчно, а в лагер 1 ще се завием с фолио и ще запалим котлонче да се стоплим и всичко ще е наред. Той ни увещаваше, че няма повече такива води и че и тука не трябва да има толкова вода.
Тръгнахме с мокра крачка по меандъра към следващите два водопада, които трябваше да преминем. Стигнахме до първият, така нареченият „водопада с пандюла“ или „водопада с оня гадния пандюл“ (както впоследствие научих). Този път бях последен. Благо ни демонстрира маневрата, защото е един тесен вход, от който се излива вода. Ама като ви казвам излива, си се излива. Цялото онова дет валеше по Рошавото падаше в рекичката, която е на този водопад. Не знам как очаквахме да няма повече вода от нормалното там. Може би мокри надежди. Та с малко йога, всяческа мъка да не нагазя във водата, не малко псувни, го минах и аз тоз отвес. Той представлява излизане с лице към водопада, изпъване на краката на макс, така че водата да мине между тях, и после пандюл, за да се изнесеш на отсрещната стена и така да се спуснеш до долу. Долу имаше по-широкичка заличка, преди меандъра да продължи към следващия водопад. Тук решихме да спрем, да похапнем и да преосмислим ситуацията си. Яската все повече почна да трепери, та тук решихме да вземем смисленото решение и да не се правим на герои, а да излизаме. Все пак, най-доброто спасение е превенцията. В пещерите е изключително важно да си поддържаш силите. Може бавно, но сигурно! Та и ние обърнахме посоката. Вили все така геройски и гък не казваше. Ни заради това, че е мокра, нито заради кръста.
Тръгна Яската наобратно. Докато го чаках, се сетих и аз, че имам качулка на пещеризона и я извадих за пръв път, откакто го имам. Нахлузих я над каската, ама греда, връзките ѝ не стигат да я вържа. Реших да действам така.
Дойде и моят ред и се закачих. Минах първата част, преминах закрепването и… ся става интересно. На спускане опъваш краката да избегнеш повечето от водопада, ама на качване с един крак е трудно. По едно време се сетих за качулката, която вече не бе на каската. Тръгнах да я търся и нещо се филмирах. Не можех да я намеря. Гледам долу, няма нещо паднало. Продължавам да се боря с водопада. Трябва да се намушкам в тесният отвор на водопада. Там нещо се оплетох. Въжето не върви, педала бяга, водопада ме облива, абе… приказка. Тамън успях да се навра и да тръгвам вече да излизам и изведнъж – греда. Все едно прониквачката се е закачила за нещо. Ама няма къде да се е закачила. С малко мъки я измъкнах и осъзнах какво е станало – водопада директно я е напълнил с 20тина литра вода и допълнително, като дефлектор на водопада ме е дърпала водата. Дупките на дъното и бяха твърде малки да източат дебита. Провикнах се, че е свободно, обърнах я, изсипах я и отдъхнах. Благо се провикна отдолу да продължаваме с Яската нагоре и да се чакаме на сухите части чак.
В меандъра се засякохме с групата на Ани. На бързо разменихме информация колко е водата нататък, изчакахме последните да се спуснат по Рошавото и Яската се закачи да помпа нагоре. Преди това, отново си напомнихме да викаме много силно и ясно, когато освободим системата, за да се закача следващият. Докато го чаках, се сетих пак за качулката и я намерих все пак на мен, но някакси влязла под душегубката. Измъкнах я от там и пак се помъчих да я задържа над каската. Отказах се от тази си идея и, скрит от падащи предмети, си я нахлузих директно на главата, под каската. Тогава осъзнах, че и с всичките пръски, нищо няма да виждам пак, та си и закачих очилата на термобельото. Все пак съм си кьорав и не виждам на много по-далеч, от колкото може да свети челника.
Дойде заветното „свободно“ и се закачих обратно на водопада, дет не е водопад на Рошавото. Стигнах закрепването, но… Яската още не е минал следващото. Трябва да го чакам. Отново седя под водата и го чакам да каже „свободно“… déjà vu, ама гадно. С качулката обаче е доста по-… приятно. Абе, друго си е да си мокър, ама поне да не ти влиза във врата. Не мога да гледам нагоре, защото водата ме облива. Чакам. Докато чакам, намирам как да се свия малко вляво и така е значително по-сухо. Тамън го откривам това и чувам „свободно“. Провиквам се на Благо, че е свободно и къде съм намерил, че е по-сухо на това закрепване. Благо от своя страна казва, да му кажа, като освободя следващото, за да не изпадат изобщо в тая ситуация. Продължаваме нагоре и всичко минава… по вода. Стигнахме най-накрая по-сухи части, инструкцията бе да се изчакаме с Благо тука. Гледам Яската вече от нейде завит, или поне загърнат, с термофолио. Продължава да трепери. Набързо го накарвам да дояде едно барче, което бях почнал на предната почивка. Благо се появява. Не след дълго се чува Ани отдолу, която пита какво става и дали с Яската сме тръгнали нататък. Благо се избъзиква, че сме опнали софрата тука тамън. Последваха известни словосъчетания по наш адрес и наредено да бягаме навън час по-скоро. Не е време за бъзици сега. Вили също тамън излиза от отвеса и продължаваме. Водата стичаща се при отвеса с парапета вече дори не ни прави впечатление. Газ към зала „Церово“.
На „Халвата“ се засичаме и с групата на Мила, която съвсем на бързо информираме колко е мокро нататък и продължаваме бързо, преди пак да ни нахокат. Провеждаме бърза пауза, да се отървем от някакви естествени флуиди и продължаваме.
На Ново старо дъно вече се засичаме с Данчето и част от нейната група. Те вече действат да движат на обратно. Докато се „хвалим“ през какви премеждия сме минали, се чува „свободно“ от отвеса и се казва на Мая да се закача. Докато тя се оправи обаче, все пак решиха, че Яската повече е премръзнал, отколкото е сгазил лука, та той тръгва нагоре. После все пак се закачва Мая, после аз, а зад мен – Вили.
Мая стига до отклонителят, или – другия гаден отклонител. Аз бях точно под нея, на има – няма 5 метра, ама без очила не мога да видя много, много какво точно прави. В залата практически вали, а и кънти много. Данчето се опитва да дава напътствия, Мая се опитва да обясни, а аз се опитвам да не преча. С общи усилия, все пак, Мая успява да премине и да продължи нагоре. Получавам нареждане от Данчето да вървя плътно с Мая и да пропускаме при нужда по-бързите по системите.
След още някоя и друга мъка, стигнахме до площадката на -67м. Там прецених, че можем да се откачим от въжето и да пропуснем Вили, която вече беше почнала и тя да измръзва. Пускам Мая пред мен пак, и докато чакам се появява Теди. И тя изглежда мокра и, че ѝ е студено. Питам я как е, в опит да проверя дали да я пусна пред мен или може да изчака. Тя почва да ми обяснява как ѝ било студено, ама като се насили да не го мисли и спирало да ѝ е студено. С целият си акъл реших, че това е ок и може да продължи да е след нас и няма нужда да връщам Мая по въжето за да пуснем Теди.
Смеем се малко, как не съм очаквал да се радвам толкова на числата 6 и 7 последно време и чуваме „свободно“ от Мая. Закачам се и газ нагоре. На парапета заварвам Мая. Осъзнавам, че в моменти на изтощение, мозъкът не взима най-адекватните решения, та гледам да не хокам. Провеждаме кратка дискусия с Мая какво се прави на парапет и тя се успокоява и продължава нататък. После провеждаме и дискусия за преминаване на пандюл, който Мая бързо си припомня и продължава нагоре. Докато чакаме да се освободи, се появява Теди. Пак питам как е и дали ѝ е студено. Небивалиците за „спира да ми е студено, като не го мисля“ вече не вървят и си признава, че почва да ѝ става много студено. Прецених, че на парапета все пак можем да се разминем с нея, та с малко гимнастика и моментно състояние с двама души на една и съща секция от парапета, се разминаваме.
Докато продължава напред става ясно, че и с Теди се налага да проведем бързо припомняне как се преминава пандюл. И тя бързо си припомня и го преминава без проблем.
Марто и Иво се появяват и те на парапета. С Марто провеждаме бърз спор за колко опорни точки трябва да имаме докато сме на парапет. Чувам свободно и давам газ нагоре.
Мая вече е на излизане, но почват да валят периодични камъни, които се молим да не ударят някого. Чува се страшен тътен и удар на пласмаса. Гледам нагоре и виждам светлина от челник и провикване от Теди „Добре съм!“, „Пак го хванах!“. Тука тя визираше челникът си, който бе уцелен от камъкът и смъкнат от каската, но тя е успяла да го хване, преди и той да е продължил надолу в отвеса.
Останалата част на излизането бе без инциденти. Горе, на „свобода“ обаче духаше зверски студен вятър. Ся, най-вероятно не е бил, чак толкова студен, ама изведнъж, рязко ми напомни колко съм мокър.
Закрачих смело към „Къщичката“ и осъзнах, че не съм 100% сигурен, къде е. Извадих си очилата, позабърсах каквото мога и си набедих една в далечината. Оказа се, че изобщо не съм я виждал, а тя е скрита зад хълма.
В лагера вече бяха почнали да палят огъня отвън, а Найден, Бог само здраве и късмет да му дава, беше запалил вътре печката.
Аз се метнах в огнището да помагам да се разпали огъня. Ся, това колко беше от желание да помогна и колко от желание да се стопля, не мога да кажа. Ама не след дълго, „огнярите“ ме изгониха в къщичката поне да се преоблека със сухи дрехи.
Оказа се, че докато сме били в пещерата, навън се бил изсипал дъжд, което освен всичко, и изпомокрил всичко що имаме за горене. Та си беше мъка докато запалим хубав огън и да си сготвим на него.
Последва постепенно излизане на всички и към 20:30ч. всички бяха излезнали от пещерата.
Времето се беше изяснило вече и се наслаждавахме на ярките звезди, а по едно време, зад близкият хълм изгря и Луната.
В този момент се замислих и за екипажа на път към Луната и известните прилики в това да си се наврял в пещера и да си на хиляди километри в Космоса. Зарадвах се, че нашето приключение е свършило за момента.
На следващият ден имахме „лежерен“ ден с невероятните хора от Аварийно Спасяване Пловдив, които ни проведоха практика по първа долекарска помощ. Всички, успешно си тръгнахме с нови истории, които да разказваме.
Да видим, дали нещо, ще успее да надхвърли това приключение.
Текст: Тома Соларов
Снимки: Тома, Данчето