Пещерен курс ‘2026 – Нановица, Партизанска, Бездънен пчелин, 01-03.05

Пиша този разказ с леко закъснение. Не знам колко ще е дълъг, но знам, че ще навее сърдечни спомени на не малко хора. 

За някои Съдбовният ден беше 1-ви май, за други (включително и мен) – 2-ри. От курса ни бяха подготвили тридневна практика (1-3 май) в района на Ябланица, последната преди изпита. Първите два дни бяха предвидени за пещери, а третият за безкрайно пране. На 1-ви май (петък) си бяхме уговорили среща на един разклон след Ябланица, за да няма обърквания с пътя. Объркали се, разбира се, имаше. Някои бяха минали през Ябланица, други пък бяха карали на заден в насрещното, но важното е, че накрая всички се събрахме и потеглихме към не какво да е, а мраморна кариера, където щяхме да си оставим колите и от там да ходим 10 мин. до лагера. Минавайки през нея, ни посрещнаха 2 лаещи кученца, а малко след това забелязах още 5 бебета (кученца), които може би все още не се бяха научили да лаят, но пък затова си въртяха опашлетата много сладко. 

Стигнахме „паркинга“, излязохме от колите и забелязахме, че времето продължаваше да си е все толкова мрачно, колкото и преди. За щастие, понеже не бяхме обикновена група, си имахме Гери – владееща санскрит и някои египетски заклинания. Тогава ни дойде гениалната идея да направим ритуал за слънце и Гери беше човекът. Тя написа в пясъка йероглифите на заклинанието, които до колкото помня се произнасяха като „Умб Ра Еем Фет“ (нямам идея дали съм ги запомнила правилно). Около тях се бяхме подредили Гери, Симонка, Вили, Марто, аз, а Яската се беше качил на върха на пясъчната купчина над нас. Всички започнахме да скачаме, да се въртим около тях и да повтаряме „Умб Ра Еем Фет“ (освен Яската – той предаваше сигнали на боговете от върха на купчината). Отстрани останалите ни гледаха и се чудеха какво не ни е наред, но усърдните усилия сработиха, защото малко по малко започна да се появява небе измежду гъстите облаци, а накрая дори грейна слънце. Поскачахме още малко, за да затвърдим заклинанието и стана време за инструктаж. Събраха ни и ни разделиха на две групи, първата (Миро, Марто, Ани, Ели 1, Ели 2, Гери, Симонка, Кольо, Диди, Ива Ненкова – една от многото в този клуб, Пешо – на Мая, а не Симонка, Анна-Мария и аз, май бяхме това) и втората – всички останали. Първата, ни изпратиха да ходим в Партизанската – на 30 мин. път от сборния пункт, а другите останаха и щяха да посетят Нановица (позната още и като „Невястата) и Бездънния пчелин (за някои „Пчелния пелин“). Преди да се качим по колите, чух силни звуци от падащи камъни. Нямаше как да не проверя какво става. Звуците ме отведоха зад червения джип на Миро, където намерих Яската и Марто (май бяха само те) да замерят една гума, която се намираше долу в кариерата поне на 50м от нас, с камъни. Целта беше да успеят да хвърлят камък в гумата. Аз веднага се включих, защото беше хипер забавно. След малко дойде и Данчо, а после и Вили, и Ивана. Безуспешно се пробвахме, но в един момент всичко приключи, когато Яската хвърли камък право в центъра на гумата. Избухнахме. Целта беше постигната. Стана време да се качваме и потеглихме – всеки по мисията си. 

Тъй като този разказ е посветен главно на Нея, Единствената, няма да изпадам в още подробности от първия ден. Бяхме в Партизанската, изгубихме се на път към нея, намерихме си пътя през шубраците, спуснахме и изкачихме 50-метровата камбана (на връщане с таймер, при което Кольо ни отвя, като летейки се беше изкачил за 6мин.), чакахме хипер много, търсихме ключа за джипа на Миро къде ли не (а се оказа, че през цялото време е било отключено), видяхме заек, фазани, много теленца и още бебета кученца, студувахме жестоко, любувахме се на пълнолунието и чистото звездно небе, стоплихме се на огъня, ядохме до болка познатия ни сач, опънахме палатките и след някоя и друга бира по традиция, легнахме, за да презаредим за следващия ден. 

Моменти от Партизанската пещера

Станахме, отново подплашени от гръмкия глас на Митака „Ако до 10мин не сте станали идвам и ви разглабям палатките!!!“. Закусихме, оправихме се набързо (някои и на бавно) и се разпределихме в нови групи. Този ден моята група се състоеше от Ани, Анна-Мария, Марто, Ива Ненкова, Ели 1, Миро и аз. Тръгнахме щастливи и нищо неподозиращи, че доброволно сме се запътили към гибелта си. Вярно, преди да влезем видях някакви чисто червени гащеризони и ботуши, проснати по храстите и земята, но не си и представях реалността на онова място. Бяха ми разказали само, че е много кално, но тъй като вече сме били и в кални, и в мокри пещери си казах, че сигурно няма да е нищо особено. Да, грешах. 

Тя ни притегляше към себе си, като че с невидима нишка. Червени стъпки и изпочупени клони водеха до зеещата й паст, която си стоеше спокойно, леко прикрита от няколко камъка. Самотно въже, вързано за мъхесто дърво, се спускаше в бездната. Нановица…

Поли, Мая и Данчо след Нановица

Вече не помня кой след кого слизаше, знам само, че Ани беше пред мен, а Ели 1, зад мен. Чух „Свободно“ и се закачих за въжето, което още тогава ми се стори прекалено кално, но явно изобщо не знаех какво означава „прекалено кално“. Спомените ми вече не са толкова ясни (потънаха надълбоко по пътя нагоре), но ще опитам да разкажа възможно най-подробно, каквото си спомням. 

Влизането не беше лесно, но не беше и неприятно, просто беше тясно. Следваше преминаване на закрепване, кратко спускане, после мисля, че имаше парапет, но и площадка, на която можеше да се седне или стои прав (разбира се, докато си осигурен, защото след това започваха отвесите). Въжето не минаваше лесно през десандьора, заради калта, така че стигнах до площадката с повече усилия. Седнах и зачаках Ани да ми каже „свободно“. Тогава разбрах, че всъщност само Анна-Мария беше влизала в пещерата преди. До мен се появи и Ели 1 и започнахме да си говорим за фестивала на Беглика. И Ани се включваше, и така мина времето. Докато седях се оглеждах, за да разбера къде за бога е цялата кал, за която се мълвеше от уста на уста. Всичко ми изглеждаше съвсем нормално кално за пещера, бялата стена прозираше под червената глина, трудно, но все пак се виждаше. Накатах си десандьора и започнах спускането. 

Сега пък ми се стори, че въжето върви прекалено бързо, отново заради калта, която, колкото повече слизах, толкова повече покриваше въжето (и всичко като цяло). Стигането до следващото закрепване не беше страшно бързо, все още можех да си контролирам скоростта, но на половината на следващия отвес вече целите ми ръкавици бяха кални и не можеха да удържат и без това калното въже. На слизане не помня да съм минавала отклонител, но на връщане беше там. След предполагаемия отклонител следваше, може би, 15м спускане. А после закрепването беше точно под ръба. Чух Марто и Ани да се провикват, че на това място трябва много добре да преценя кога и как да сляза, защото следваше пандюл (най-добрият ми приятел) и в никакъв случай не трябва да слизам до долу, защото няма как да се кача после. Фокусирах се над това и вече се притесних. В този момент, също така, изчислявах погледа ми да падне точно на нивото на закрепването. Стигнах до там и тръгнах да се закачам с късия ремък, държейки десандьора на полу фиксаж. Бях се застопорила добре и реших да не го фиксирам пълно.

Този пандюл определено ми се опря. Първите ми изчисления за височината и къде да се фиксирам не се получиха и трябваше да го направя пак. Този път стана, но издърпването беше хипер трудно. С чисто кални ръкавици се дърпах за чисто кално въже. Възлите едвам ми помогнаха, но успях. Стъпих и отидох до следващото закрепване. Изкачих се по калния хълм и се разминах с Марто, който си седеше. Долу бяха Анна-Мария, Ивето и Ани. Чакахме Ели 1 и Миро. Атмосферата беше необичайно тиха. Очаквах другите да си говорят докато ни чакат, но всеки си седеше тихо и си мислеше. ТЯ вече се беше пропила в душата ни. Сега усещах за какво са говорели изтерзаните от вчера. Всичко беше кално, кал навсякъде, на всеки сталактит и сталагмит, всяка стена, всяка стъпка. Но тази кал нямаше нищо общо със силата на калта в същинското дъно. Колкото повече се приближавахме, толкова повече Нановица искаше да станем част от нея… Ели 1 и Миро дойдоха. 

Петър, Гергана, Кольо, Диди и Ели из калните дебри на Нановица

Събрахме се. Ани и Анна-Мария ни казаха да си махнем сбруите. Аз се чудех защо и ги питах, понеже вече бяхме чисто кални и махането на калната сбруя от калните хора, които още когато всичко е било чисто едвам са я обули, ми се струваше като най-абсурдното нещо. После разбрах, че това не е същинското дъно, има ходене (до колкото може да се определи като такова) и още каляне. Тогава видях повече логика в думите им. Свалихме си сбруите, тръгнахме. На всяка стъпка глината захващаше ботушите ни и ги събуваше, но все пак, се движехме. По пътя видяхме доста красиви образувания. Почти всичко беше в дендрити, но имаше и драперии, и една адски красива драперия, която изглеждаше, че е разкъсана и беше тънка като лист и много крехка. Стигнахме точно над същинското дъно и за наше отчаяно нещастие, разбрахме, че ще трябва да се върнем, за да си нахлузим някак сбруята и после пак да потеглим наобратно, защото Митака беше екипирал до долу. Направихме го с много усилия. Аз бях на път да се откажа, да остана в голямата галерия и да си ям барчето, но Ани ми каза, че ще ми стане студено и по-добре да дойда с тях. За жалост беше права. И Ивето мислеше да остане с мен, но се решихме и с много голяма помощ от Миро си затворихме майоните и тръгнахме (по-точно ние си гълтахме коремите, докато той напрягаше всяка жилка в тялото си, за да ги затвори). Отново стигнахме до закрепването на Митака. Започнахме да слизаме един след друг, но системата минаваше през един ужасен тесняк, кратък, но заради калта и напрежението, се усети много гадно, особено на връщане. Трудно, но го минах и точно след него си изпуснах десандьора и макар да беше на полу фиксаж този път вече увиснах на водещ. Чувах гласовете на Анна-Мария, Ели 1 и Ивето отдолу, успокояваха ме и се опитваха да ми вдъхнат кураж.

Стъпих на площадката и вместо да продължа спускането, Анна-Мария ми каза да се разскача изцяло, да отида най в ляво до стената и да сляза през пролуката. Така и направих, но едвам се добрах до нея, защото още със стъпването си там, глината ме беше превзела. Достигнах другите и се подпрях на един камък да си почина. „Чакай малко“ помислих си, „Това не е камък“. Понечих да си отделя ръката, проклятие, тя не помръдваше. Започнах да я дърпам, но тя си седеше все така залепнала. Накрая я хванах с другата ми ръка и успях да я изтръгна от калта, някъде дълбоко под която, може би беше останала следа от скала. 

Мълчанието се беше разсеяло от думи на примирие със съдбата ни и смях (по-добре да се смеем, отколкото да плачем). Изчакахме другите и разбрахме, че след малко ще ни се разкрие чисто бяла галерия. Трудно беше да си го представим, предвид факта, че се намирахме в ядрото на цялата глина на света. С много изтормозени крачки се запридвижвахме напред и надолу, вече се бяхме превърнали в ходещи буци кал. Все пак стигнахме до галерията. Наистина беше хипер красива и бяла, цялата покрита от горе до долу с нежни (но опасни) дендрити. Заприличаха ми много на пуканки. 

За кратко се насладихме на Нановица, но стана време да излизаме. Прекръстих се и тръгнахме. Бавно, но славно стигнахме до пролуката преди онази кална площадка. Бяхме Ели 1, Ивето и аз, другите все още бяха в галерията с пуканките. Всяка от нас започна превъплъщението си в пещерен червей, което се изразяваше чрез разнообразни конвулсивни прегъвания с едничка цел, докато калта ни препъва и поглъща, да успеем да се доберем до върха на пролуката и площадката с въжето. Е, успяхме. Спомних си как вчера Вили ми беше разказала как на всяко изпомпване е трябвало да си дърпа въжето и ръчно да си затваря зъбците на самохватите.

Ивето се закачи за въжето, а аз го държах изпънато. Тя стигна до тесняка и започна трескаво провиране, още неочаквани мили думи по адрес на пещерата и след малко се чу ядосано „свободно“. Преди да се закача, много силно казано, си почистих ботушите, за да не си мърся педала чак толкова, но когато понечих да си взема водещия самохват и видях, че държа буца кал (горкият самохват беше потънал отдавна) напълно се примирих с всичко, някак намерих палчето на самохвата, закачих се и започнах изкачването. И на мен не ми беше лесен този тесняк, бутах, гълтах си органите, смалявах се, уголемявах се и накрая се проврях. Стигнах до закрепването и извиках „свободно“. С Ивето се успокоихме една друга и тогава лъч светлина ни озари. Напълно прозрачно езерце се спотайваше зад едни скали. Веднага отидох при него и започнах да си мия водещия самохват, после и Ивето дойде и измихме и нейния. Анна-Мария се беше появила и ни каза, че е нямало смисъл, калта пак щеше да погълне самохвата след 3 помпания. Все пак това измиване ни улесни изкачването. Събрахме се в галерията и се оказа, че Марто няма втори челник, а на първия почти му беше свършила батерията. Дадох му моя, но го предупредих, че е паянтов и пада от поставката си. Започнахме изкачването.

Първа беше Ивето, после аз, после Анна-Мария, Марто и надолу не знам. Ивето се справи бързо с пандюла, но разказите на Вили оживяха, когато Ивето каза „Зъбците изобщо не се захващат за въжето, самохватите се плъзгат и нагоре, и надолу“ или нещо такова. Държах й въжето, а тя стигна до закрепването и отчаяно извика „свободно“. Закачих се и аз, справих се с пандюла и започна най-бавното помпане на света. На всяка крачка трябваше да си дърпам въжето и ръчно да си затварям зъбците на самохватите. Ако Анна-Мария не ми беше хванала въжето след време, щях да си отвися поне 2 часа. Бавно се движех нагоре, имах чувството, че силите ми бяха потънали на дъното на Нановица. Не знам дали беше това или безкрайното раздразнение, което изпитвах. Проклетата кал беше навсякъде. Анна-Мария наистина ме спасяваше, държейки въжето. Не помня нищо по пътя нагоре, виждах само кал, кално въже, кални стени и още кал. По едно време дори спрях да чувам (може би съм имала кал и в ушите). Чувах нещо отгоре, но не бях сигурна дали е истина или е в главата ми, после пак го чух, „свободно“. С Ивето се движехме горе-долу еднакво бързо, но всяко следващо „свободно“ звучеше все по-ядосано. Помня, че нагоре си мислех как само и единствено ако ми платят 100 000 лв, бих влязла 5 пъти в 1 ден в тази пещера и как, че ако Ада имаше вход, това щеше да е Нановица. Бутах нагоре, не исках да продължавам, исках да си остана там и да забравя за всичко, но си казах, че няма кой да ме изкара, освен мен и това ме държеше. Чух звук от нещо тежко, което падна, а после и „Опаа“. Челникът ми си беше тръгнал от Марто. Изобщо не ми мигна окото, казах на Анна-Мария да му каже да каже на Ани, ако могат да го вземат. След още малко помпане, когато бях почти стигнала изхода видях странен предмет на скалата пред мен. Не приличаше на нищо естествено, но целият беше червен. Вгледах се и осъзнах, че това е ръкавица. После се сетих, че вчера Вили разказваше как си е изгубила ръкавицата в Нановица. С Анна-Мария се чудехме коя от нас да я спаси и се разбрахме тя да я вземе, защото, когато бях под ръкавицата ми се струваше много далеч от мен. След това изпомпах малко и ръкавицата магически се оказа точно до крака ми, така че аз я спасих. Завързах я за карабинера на десандьора и се надявах да си остане там. Още малко и бях на изхода. Изпълзях от него като червеят, в който се бях превърнала, а там Милена ме посрещна с усмивка, връчи ми табелата „Мамо, добре съм!“ и още преди да съм се осъзнала ме наснима. След това ме пита весело „Как беше, Теди?“, а аз отвърнах „Мразя това проклето място“. Когато излязох напълно, видях Ивето с все още стичаща се сълзичка да си седи, благодарна за светлината и полъхът на вятъра. Милена ми показа снимка на Ивето от преди 20 мин, позата й и капчица не се беше променила. Дойде и Анна-Мария. После и Марто, който беше на съвсем друго ниво по калност. Целият беше един цвят. Нямаше граница между ботуши, дрехи и екипировка, беше просто ходещо червено петно. А най-странното беше, че цялата му каска беше покрита с глина, все едно се е гмуркал. Спукахме се от смях, когато разбрахме историята за това. Марто искал да си изнесе глина, за да си направи нещо с нея, а Миро му казал „Защо не си лепнеш една топка на каската“, за Марто това била гениална идея, лепнал си топка, но много му тежало и бил принуден да я махне. И другите се появяваха един след друг. Излезе и Миро, чийто люляци по каската все още си седяха. 

Ива след „преживяването“ Нановица
Миро с люляците

След Нановица нищо не можеше да ме накара да отида на Бездънния пчелин, дори костите и мършата, за които ми разказаха Вили и Яската. Исках да седя и да не правя нищо. Така и стана. Другите отидоха, а аз и Марто, заедно с Ева и Катина останахме да поддържаме огъня и да подготвяме лагера за предстоящата буря. Тя не беше страшна, просто малко валя, а ние си философствахме. След няколко часа всички започнаха да се появяват и накрая се събрахме на лагерния огън. Ани си носеше чадър и всички й се смеехме, Анна-Мария въртеше сача с цигара и бира в ръка като балкански баща, Марто и Катина си обясняваха къде живеят по карта направена от ножове, а пък Кольо и Пешо се бяха нарамили с тежката задача да разекипират Нановица. След време и те дойдоха.

Каква е поуката? Всеки преживял Нановица може да се справи с всичко. Сега, след като мина време, не мога да повярвам, че го казвам, но бих се върнала пак. След всяка пещера научавах нещо ново за себе си, но тази ме разби и дори не я мразя. Даже съм много благодарна, че бях там и успях да изляза. Показа ми, че мога да се справям с повече, отколкото предполагах. Мисля, че и останалите са на това мнение за тях. 

Приключвам този безкрайно дълъг разказ, дано сте стигнали до тук. Ако да, мега яко, ако не, какво да се прави. Има и още за разказване, но това бяха най-запомнящите се моменти. Благодаря за този курс и яките хора! Ще се видим пак!

Текст: Теодора Тошева
Снимки: Милена Ненова, Гергана Русева, Tома Соларов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *