– Анна-Мария къде се намираме?
– Във Али-Бабина!
– А как се озовахме тук?
– …
Али-Бабина яма е пропаст в Църнопац, Южен Велебит, която към момента активно се изследва от хърватските спелеолози заради потенциалната ѝ връзка с Пещерна система Църнопац. Входът ѝ е някъде далеч в непристъпния релеф на масива. Не сме били там – не сме го виждали.
Църнопац е от голям интерес за пещерняците заради карста, който се развива в него. Има стотици входове на пещери, десетки километри галерии и с всеки проучвателен излет там се откриват и картират нови галерии, отвеси, зали, водопади и сифони. Разположената в масива Пещерна система Църнопац има вече над 65 километра картирани галерии с над 800 метра дълбочина и шест входа.
От десет години пещерен клуб „Под Ръбъ“ организира и участва в експедиции в района. Вече традиционно, всяка есен екип от клуба прави многодневен излет в пещерата Кита Гачешина, където системно изучава и картира една от най-отдалечените от входа области. Тази година малък екип от четирима пещерняци от „Под Ръбъ“ отново се отправи към дълбините на Кита.
Ден първи – Влизането
След вчерашните пропътувани хиляда километра, се събуждаме на познатата беседка край огнището и започваме приготовления за влизане. Целта ни за деня е да достигнем бивак „Кошмарът на Марин“, откъдето в идните дни ще продължим с проверяването на множеството въпросителни в района. Този далечен бивак изгради преди година българският екип, за да лагерува близо до неизследваните части на пещерата. (Въпреки името там не се сънуват кошмари, дори се спи добре, макар и хладно.)
Пътят до там е дълъг. Изкачваме се и слизаме през над 4 километра галерии и поне 500 метра отвеси. Някои си припомняме, други за първи път виждаме огромните подземни канали, обемните зали и широките отвеси, където уморителното изкачване е последвано от остро спускане и отново от изкачване..
Ние, разбира се, не сме тръгнали с лек багаж. Взели сме най-големите си прониквачни торби, пълни с всичко необходимо за едноседмичен престой и проучване.
Умората ни настига на бивак Имберлан, който беше наша отправна точка на предишните експедиции. Сега от там до целта ни остават още поне 3 часа. Преходът ни отнема 9 часа.
Ден втори
Време е за това, за което сме дошли – неизвестното. Нашите два екипа се отправят да продължат открития миналата година Динамичко-спортски канал. Всеки екип е въоръжен с машина, въжета, опори, инструменти и картировъчни прибори. Няма какво да ни спре.
Папи и Симеон се изкатерват в тавана на меандъра. Намират паралелни галерии с доста кал, локвички и езерца. Някъде там ботушите на Симеон губят битката с водата.
Аз и Анна-Мария продължаваме по течението към неспускан 50 метров отвес. С трепет го спускаме. Оказва се 30 метров. Обикновено така става. Следва късо прагче, после още едно. Редуваме грубата техника с прецизните картировъчни уреди, пробиването и удрянето с чука, с изрисуването на стени и камъни. Когато контролното ни време наближава, тръгваме назад, като оставяме тежкия багаж. Утре ще си довършим работата.
Ден трети
С адашката сме решени днес да не оставяме нищо недовършено. Даваме контролно време до сутринта, за да има, и вземаме с нас още 50 метра въже, за да има.
Изминаваме познатия път. Спускаме поредното прагче. Ние също си намираме доста кал. Тук така прилича на Колкина, само е по-студено и не се мокриш. Следващо прагче. Вече се мокриш.
Въжето свършва. Добре, че взехме още 50 м! Използваме 2 от тях.
Стигаме до красив сифон. Снимки, карта, рисунки с кален пръст по кален телефон.
Синеещата вода ни впечатлява, тъй като от три дни виждаме само нюанси на земната палитра край себе си. Радостта ни се допълва от това, че сме успели да стигнем до края една въпросителна в пещерна система, в която всяка въпросителна обичайно отваря нови пет. Изпитваме две от най-автентичните за пещерното дело усещания – това да стъпиш там, където човешки крак до сега не е стъпвал, и това да си тръгнеш от там, където, по всяка вероятност, човешки крак повече няма и да стъпи.
Време е да съберем всичко всичко което сме си донесли, дори опорите вадим от скалата. До върха на големия отвес торбите тежат не като 150 метра въже и машина, а като нещо извънземно. Ако водата може да удвои или утрои тежестта на багажа, за калта, вече съм убедена, че няма горна граница. През някои пасажи се налага да изпразним половината торба, да пренесем част от багажа и да се върнем за останалото.
Стигаме лагера с последни сили. Там Симеон и Папи отдавна ни чакат със супа и чай. Изпиваме по 2 литра течност за 5 минути – май сме обезводнени, но само вътрешно.
Те също са успели да картират напълно новите галерии. Някъде там ботушите на Симеон геройски за изгубили битката с калта. Имат над 300 метра картировка, ние някакви си 160 – въобще нищо не сме свършили!
Ден условно четвъри
Само след няколко събуждания за треперене, идва пещерното утро, което вече напълно се разминава с астрономическото. С Анна-Мария сме прекарали необичайно хладна нощ, тъй като вчерашната умора не е оставила никаква сила в телата да поддържат топлината.
Планираме по-лек ден за момичешкия екип, за да отпочинем малко, и взимаме само картировъчни. Как се влиза сутрин в мокрия и кален от вчера гащеризон, ще питате – ами БезКомфорт.
Четиримата се запътваме към „Ани учи цртати“ (Ани се учи да картира), за да проверим дали се е научила. Това е галерия която се движи малко по-високо и относително паралелно със Динамичко-спортски канал.
Има отвесче за спускане, Монката тръгва, след пет минути се връща. Долу задънвало. Продължаваме по меандъра, Папи изкатерва късо прагче, до него Анна-Мария изкачва вертикално стестение. На метър са едно от друго, но не се свързват.
Разделяме се да картираме малките тунелчета. Не е за вярване колко са ветровити, а ние дори не подозираме защо. Пещерата тук придобива силно лабиринтен характер. Избързвам да видя какво има зад следващия завой – зала с много разклонения, а в нея отнякъде кънтят гласовете на Папи и Монката. Ясно е на всички – намерили сме си работа. Няма съмнение къде ще бъдем и утре.
В лагера Монката ни показва ботушите си, които все повече наподобяват джапанки. Някъде там са загубили битката със скалите.
Ден някъде пети
Папи и Монката картират безкрайните разклонения от залата, в която ги срещнахме. Ние с адашката продължаваме по тунелчетата, от мястото където спряхме вчера. Няколко репера и сме в малка зала, а след нея пропаст. Светим и се взираме – долу изглежда, че нещо се вижда.
Това е въже! Да не сме излязли някъде където вече сме били? Започва сравняване на карти, анализиране на посоки, но въжето което виждаме е чисто и бяло. Там откъдето идваме няма такова. Влезли сме в друга пещера! Ясно откъде идва този вятър.
Отиваме при момчетата да ги зарадваме с новината. Намираме ги близо до залата потънали в картирането. Не се учудват. Джентълменски ни предоставят тяхната машина и останалия си инвентар. Казват ни и колко опори можем да вземем от прагчето, където първо пътищата ни се разделиха. Ние се преструваме, че не сме ги чули, и взимаме всичко.
Добре, че взехме! Всичко ни е нужно. Отвеса изисква цялатата ни изобретателност да го екипираме с наличния инвентар, а здравата скала е малко и много на рядко. След някой и друг опит успяваме да нагласим парчетата въже така, че да ни стигнат точно до долу.
Няма съмнение, че сме в нова пещера. Напълно нова емоция за екип Ани & Ани – да стъпиш там където някой друг вече е бил. Ознаменуваме събитието с песен и хапване на шоколад.
Пристигаме за последна нощ в нашия подземен дом. Папи и Монката идват по-късно. Картирали са до последно и се връщат със стотици метри картировка. Ние днес добавихме едва двадесетина метра към нашата. Пак нищо не сме свършили!
Пропуснах да ви разкажа за забавите и живия нощен живот в подземния лагер – точно на тази експедиция нямаше много такива – готвене, хапване, спане, дорисуване на детайли по картата, ремонтиране и зареждане на това-онова, и отново на работа.
Ден „трудно е да се каже кой“
Спим, събуждаме се, отново спим. Искаме да избегнем излизането посред мразовитата нощ. Прицелили сме се в първите слънчеви лъчи и по това определяме часа на ставане. С Анна-Мария отиваме да сменим оставените пулсове. Така ни се пада като откраднахме всички приготвени анкери вчера. През това време момчетата задействат познатата процедура за напускане на лагера – миене на посудата, пране на инвентара, събиране на боклука, подреждане и детайлен опис, за да го ставим чист и приветлив за следващото ни идване.
Следват 9 часа ходене, провиране и катерене. Готови сме с този ден тъкмо когато отвън започва Ден следващ. Докато сме били под земята гората се е оцветила във всички цветове на есента. Слънцето ни гали докато сменяме дрехата, с която сме прекарали последната седмица с нещо сухо, чисто и немиришещо, откриваме колко синини сме събрали и организираме калната екипировка.
В Загреб сме, аз съм шофирала до там – нямам спомен. Нашият домакин Иван ни посреща в дома си с топъл гулаш – това помня. Ядем като гладни. Води се разпален разговор за пещери. Пак нямам спомен. Събуждам се. Вън е тъмно, а разговорът за пещери не е прекъсвал. Отиваме да усетим как е нощния Загреб – ами не е лош.
Ден последен
Наспиваме се така топло, както скоро не сме. Закуската е за шампиони, а дългият път нас чака. Но защо бих ви разказвала за този ден, ако през него не се случва нищо вълнуващо. Някъде в Сърбия ни настига новината, че пещерите Кита Гачешина и Али-Бабина са свързани на още едно място! Трима симпатяги от Спелео Клуб Железничар влезли да изследват продълженията на Али-Бабина яма и се спуснали в Динамичко-спортски канал. Сигурно нас са търсили там. Ех, за колко малко се разминахме!
Равносметката: 1456 метра нови галерии към картата на Кита, нов сифон, връзка с Али-Бабина яма, малко затворени въпросителни и много отворени, четирима уморени, но доволни пещерняци. Пещерна система Църнопац вече има седем входа и нараства до 67 387 метра обща дължина и 842 метра дълбочина, но това са само цифри които чакат да бъдат променени още със следващото проучване в системата.
Участници: Ани Гатева, Анна-Мария Стоянова, Павлин Димитров, Симеон Ненков
Автор: Ани Гатева