Моята първа експедиция започна на осемнайсетия ми рожден ден. Уговорката ни беше привечер да се съберем на обичайната дестинация, от която започват пещерните приключения, а именно – Била-та на Люлин. През деня се видях с близки хора по повод чисто новото ми пълнолетие и мина като сън, знаейки какво пътуване ме очаква. Пътуване в непознатото. Бях леко уплашена.
Тръгнахме с леко закъснение, но то влизаше в плана. Доста бързо стигнахме до изхода от нашата родина, а именно КПП Калотина. Бях в нервно очакване дали ще мина успешно границата, защото не знаех дали се броя като пълнолетна и мога да излизам сама задгранично, или пък чак на следващия ден. Както и да е, оказаха се излишни притеснения, митничаря освен това изглеждаше много близо до моята възраст. За пътуването няма кой знае колко интересни неща, беше тъмно, какво да се види освен мрак. Спирахме за тоалетна и пътувахме. Много пътувахме. На границата между Сърбия и Босна и Херцеговина засякохме още една кола от нашите- Алекси, Ани и Благо. Ани се похвали как е спала до сега, за което благородно й завидях, понеже аз трудно спя в коли и още не бях имала истински сън, само дремки. Спряхме да пишкаме на първото удобно и подходящо място в Босна. Спряхме и двете коли. Самото пишкане не беше интересно и не е това, което искам да кажа. Идеята ми е, че за първи път през целия ми живот виждам толкова много хлебарки на едно място. Бяха като ужасен килим и постоянно се движеха. Имаше разнообразие на размери. Наистина не беше приятно. Много добре помня този момент и не знам дали ще мога да го забравя.
И това мина. Пътувахме по безкраен път със завои, мноооого завои. След още завои заспах и се събудих малко преди изгрева, вече се развиделяваше. Пак заспах и се събудих на истинско слънце. Доста досадно ми бляскаше в очичките. Бях спала към два часа общо, което, за жалост, беше средноаритметичното количество сън на цялата българска група. Пристигнахме на един паркинг пред една голяма католическа църква. Там вече бяха пристигнали Бобка, Рая и Папи, които се наслаждаваха на някаква храна, която тъкмо си били купили и била много вкусна. Мен не ми беше апетитно и само ще трябва да си я представя на вкус. Истински вкусното нещо бяха дивите ягодки. Така много и така червени, сякаш някой е пръскал червена боя със сламка по долната страна на листата. Трябва да е бил доста малък човек, че да легне на земята и да пръска листата отдолу. Нагостихме се и стана време за сън. Рая си опъна хамаче и аз се хоризонтирах с шалтето до нея. Имах истински надежди, че ще се унеса и ще спя до единайсет часа на обяд. Не се случи, в продължение на час и половина-два имитирах спане, но съня така и не ме сполетя. Останах си с двата часа. Отидох да видя дали не са дошли още коли и в този момент пристигнаха Алекси, Ани и Благо. С Ани се разходихме до изворче, до католическата църква и до ягодките. Не бях пила кафе, но не се чувствах с обичайното главоболие, породено от абстиненцията. Кой да знае, че изобщо няма да пия този ден.
Появиха се още коли и уговорения час с босненци наближаваше. Били сме се разбрали в 12 да ни натъпчат по джипки и да ни качат до някакъв връх, от който да слизаме, вместо да ходим нагоре с раници.

Много неща си представях различно. Като за начало, планината ни – Чвръсница, приличаше на просто камък, пробил земята както зъб пробива венец. Сякаш щяхме да се качим на просто една стърчаща скала. Оказа се огромна сравнено с представите ми. Очаквах и да се качваме 15 минутки с колите, не час. Беше много красиво и се виждаха щети от пожар. Тъжничко, там е доста красиво, а пък и без това няма много растителност и такива пожари за много неподходящи.
Качихме се на връх Плочно, където се издига военна база. За мен си остана мистерия дали има котка вътре. Моята котка ми липсваше. От там по един изключително стръмен и плашещ сипей в индианска нишка започна пътя към лагера. Първата неистина, която ми бяха казали беше, че пътеката е равна, а втората-че ще ходим час и половина.
Имаше останал снежец. Много красиво. Ако трябва да онагледя релефа, бих го сравнила с Пирин планина. Направи ми впечатление, че тази планина беше доста фрагментарна. Все едно на един лист са рисували единайсет различни човеци-всеки със стил. Имаше места със сипеи, места с кари (карстови форми, наподобяващи разцепване на земята и път към ада. Шегувам се, просто цепки вследствие на течаща вода в мек камък.) Имаше малки тучни полянки (наистина малки), въртопи, клекове и други иглолистни и по-големи камъни и по-малки камъни и още камъни. Редуваха се в такт. И много гледки.
Разходката беше много приятна, по-забавно щеше да е да сме се наспали и да не носим тежки раници. Не вървеше трудно колкото очаквах. До един момент. Борих се с един хълм, той ме бореше и едва не ме надви. Като че ли всички с изключение на мен и един клет поляк се справиха по-успешно с преодоляването на този демоничен хълм. Наистина беше гадничък. Душата се опитваше да напусне тялото ми. Не знаех колко ни остава, но бях на едно кръв. За щастие приятел в нужда се познава и Рая спря при мен, за да пия вода и ми сподели барчето си. Браво Рая, благодаря, Рая. Надявах се да ми помогне физически това плодово барче, но май само ме утеши душевно. Бедата, която ме сполетя, беше, че ми причерняваше всеки път като си вдигна раницата на гръб. И ако се изправя. Направо ми се повръщаше. Виждах звезди посред бял ден. Мила и добра Рая, благодаря отново, Рая, че ме изчака и като се поосвестих преборихме едно бебенце възвишение и видяхме лагера. Близо сме били. Един услужлив и добър босненец ни посрещна и ни попита дали искаме да ни помогне с багажа. Аз отказах, защото съм викинг и щях да издрапам преко сили последните 200 метра. Хвана ме срам от другите от експедицията като пристигнахме. Решихме да си опънем палатките и после да ядем, аз бях много гладна, както винаги. Теренът е оказа неблагоприятен за палатки. Където не е изсипващ наклон са едри камъни. Зли камъни. Наложи се строителна дейност. Калин изора из основи тревата и изравни пръстта до перфектно равен квадрат. Аз пострадах малко и се помъчих сама, но в крайна сметка Калин ми се притече на помощ. Имах само малко буци под легълцето. Отидохме да ядем и ни беше срам. Срамът ми бе заменен от тревожност. Имаше странен хляб, който приличаше на парче дърво и тухла, и отвътре беше син. Приличаше на мухъл, но било просто от зърно и някакви други гадни неща. Опасението ми бе, че ще ядем хляб и не много вкусен салам до края. БААМ на другия ден този салам изобщо го нямаше. Хлябът си беше доста вкусен. Видът няма значение.
Вече сме следващия ден
Събудих се по-рязко от всякога. Както изобразяват вампирите да стават от ковчезите си. Слънцето вече ни целуваше, направо плюеше по палатката, а аз бях с много зимния ми спален чувал. Беше само седем и половина!
Закусихме с много вкусно кафе с много кондензирано мляко в него и филии с пастет. Разпределихме си ролите за деня. Аз се паднах с Ани, Благо и Рая в групата, която отговаря за водата. Трябваше да се качим до вчерашния връх и да свалим туби, които са оставени във военната база. Качването мина неусетно бързо и лесно. Колко е красиво и колко е леко без раница. И с раница е красиво, но бършеш очите от потта и не се вижда хубаво. Горе се запознах с една полякиня, чийто брат имал разстройство. Диария. Прибрахме се рано в лагера. Ядохме сготвено месо! Ще ми се да не бях разбирала, но видях как изсипват консервите с гулаш в един вещерски котел. Очаквах, че е прясно нарязано и подправено. После писахме кръстословици и Алекси е мега мастър на кръстословици. Легнах си рано и тази вечер.

Вече сме втория пълен ден или третия от началото на експедицията
Отново закусихме с така блаженото кафе и филии с пастет. Разпределихме се по отбори и бях с Алекси, Ани, Благо, Бобка, Папи и Рая. Изследователска група, в търсене на пещери. Папи ме юрна и каза, че пак съм последна. Бързо-бързо се оправихме и потеглихме. Вървяхме от девет планини в десета (три хълма в четвърти), като времево беше под час. Отидохме до някакъв район с пещерки. Първата, в която влязохме, беше бебче, както и следващите. Бяхме аз, Благо и Рая. Ани и Бобка бяхме оставили по път в друга пещера, набелязана от вчера, а Папи и Алекси се разходиха из прекрасната долина. Аз бих се разхождала и без раница, и без посока, просто защото е страхотно красиво и приятно. Та за нашето първо бебче-зъл пещер, малък и къслив. Къса ти дрехите и кожата. Рони се върху другарчето и накрая свършва с непосилен тесняк. Бебчето нямаше и 30 м. после много притеснително се скри слънцето зад плашещи облаци. Небето стана оловно сиво и после притъмня. Задуха силен вятър, който ни даваше ясни знаци, че идва буря. Чуваха се и гръмотевици, които са различни от в София. Много силен шум, които не прилича на нищо.


Събрахме се всички пред пещерата и заваля. Усили се, стана като завеса и ни бичуваше по лицата. Стигнахме до пещерата, в която бяха Ани и Бобка. След доста малко спря. Като майка и гларус-идва, насира и си тръгва. Към този момент бях вече доста много гладна. Бях си изяла първото барче, имах само още едно. За щастие желанието ми да се върнем в лагерчето не се сбъдна. Остатъка от деня ми хареса много. Влязох в няколко бебчета и в една хоризонтална, което Алекси си беше намерил. Помоли ме да вляза, защото беше малко тесничка. Казах му, че му се е паднала леко гадна пещера, нарекох я „Кривото гърло“, на него името му хареса, защото й подхождало. То говори достатъчно, няма да я описвам.
Последната пещера за деня беше по-интригуваща. Минах през вертикален тесняк, който ми изглеждаше непосилен. Бяхме аз и Ани-тя е много смела.
Припряха ни да излизаме, при това викаха доста настойчиво. Причината беше, че даже Папи нямало да може да ни върне в лагера по тъмно. Стъмвало се било навън. Целия ден бях гладна и си взех поука за следващия ден. В лагера вечеряхме ориз с месо.

Нов ден, средния ден от експедицията
Пишем го почивен – вали. Още в седем започна да гърми доста апокалиптично. Прогнозата на Алекси, с която така ни плашеше, изглежда се сбъдваше. Станах чевръсто и се отправих към храната със страх в сърцето, че ако остана в палатката ще вали целия ден и ще седя гладничка. Притесненията ми се оказаха напразни, отново. Изваля се за половин час и грейна юлско слънце. Цикъла се повтори няколко пъти през деня. Четох си страхотната книга, Благо си чете списанието, Владо-той чете всеки ден. Браво Владо. Единствената физическа активност беше да идем до т.нар. Разклона, което си е баш разклон и да вземем води от под един храст.


Нов ден
Обичайна сутрин. Всеки следващ ден се оправяхме по-бавно за тръгване. След дъжда беше по-хладно и спахме повече, защото не ни буди слънцето. Вече бях поела ролята на майка и всяка сутрин тъпчех в един плик храна за цялата група, защото иначе всички са гладни, ядейки само ядки и барчета. Кой не би си хапнал пастет за пореден път през деня. Влязохме с Ани да картираме и умрях от студ. Имах много нужда от помощ по картирането. Зъл студ. После така и не се сгрях за истинско влизане и Папи го нямаше, а когато котката я няма мишките царуват. Четох си страхотната книга и отидох при Владо и Наталия. Техният ден беше ден за разходка. Владо буташе камъни в една пещеричка и беше супер яко! Бутнах и аз малко и ми се обелиха едни кожи. Предадох се бързо, за да не ми изтекат червата през раните (май нямаше кръв изобщо). После дойде и Калин и стана още по-забавно! Той е много силен и много добре бута камъни. Два часа гледах как бутат камъни. Отвориха се два входа и Владо отсъди, че са опасни за влизане поради падащи камъни. Отвориха трети вход и тази пещера беше доста по-просторна от другите. Якичка си беше, но и тя задъни с обичайния тесняк. Кофти. После се събрахме и отидохме при пещера „Радецки“, която е най-дълбоката пещера от тези на българската група и ги зачакахме отпред. По нея работиха главно Веско, Дениз и Колето. Събрахме се пред пещерата и присъствието на Патриарха, Цеката доста одухотворява и внася определено добро настроение. Браво Цека. Прибрахме се късно в лагера, ходихме изцяло по тъмно. Там този път имаше сготвено месо, но не от консерва. Истинско месно месо. Ньом-ньом-ньом. До дванайсет през нощта си дорисувах картата от картирането на „Трите моми“ и едвам не заспах. Като да правиш неща за училище през нощта преди конферанс.


Нов ден
Усеща се натрупаната умора. Мен вече ме болеше корем от пастет, гулаш, стиропор (заместител на хляба, някакво странно нещо с фибри), ядки, овесена каша без вкус на нищо освен кал. И шоколад, и барче, и локум. Браво на Ани, че всеки ден носеше шоколад от личния запас. Много муден ден. Нищо интересно. Пак имаше месно месо. Ура.
Нов ден
Последен цял ден. Разекипират се пещери. Нищо различно.


Нов ден
Денят на тръгването. Едвам-едвам си оправих раницата и пак бях последна, което чувах от Папи съвсем редовно. Нищо ново под слънцето. Раницата ми беше много тежка и реших, че няма да съм мощен викинг сама да си я вдигам. Според мен, съпоставяйки я с тубите, да е била около 20-22 кг. Намираха се добри другари да ми помогнат и беше като да се къпеш с топла вода.
Слизахме три часа и половина и раницата ми наистина ми тежеше. Поне е удобна, като за раница. Беше много красиво, особено частта с гледките. Много гледки и разнообразен терен. С Благо сушахме музика и си говорихме за групи! Ура музика, ура метъл. Тлъста допирна точка се оказа една от наааай-любимите ми групи, а именно Candlemass. Радвам се. Имаше и малко ягодки по пътя. Накрая вече ме боляха неща.
Като лирическо отклонение ще допълня, че от втория ден ми се дояде пъпеш от цялото ми сърце. Кока-колата беше пъпеша на напитките. Ядяха ми се и други не толкова интересни неща от типа на торта и сладолед. Само пъпеш ми беше в главата. Установих, че съм по-близо до фрутарианец, отколкото до всеяден човек. Липсваха ми плодове, салати, листа…
Това е важно, защото се събирахме на паркинга (пътеката излизаше при църквата) и там имаше БАНАНИ. Имаше и НЕКТАРИНКА олеле божкееееее. И шоколад…, но най-блажения и даже еуфоричен момент бе, когато един от босненец каза, че има кока-кола в колата си! Леле божке! Нямам думи. Беше като вода за изгубен в пустинята. Благодаря ти, босненецо!
Бяха ни помолили да помогнем с миенето на въжета, за което никой не се противи. Спряхме по път за миенето в магазин и си накупих още банани и СЛАДОЛЕД. И йогурт, и други глупости. После отидохме на езерото, където щяхме да перем. На цвят то беше маслинено зелено с жълт оттенък. Имаше нещо мазно в него. Къпахме се и ни беше много забавно. И плувахме. Ура. После спряхме на някаква пекарна и си взехме още храна. Ура. След това нашата кола спря в един супермаркет и си взех ПЪПЕШ.
Вечерта прекарахме в една къщичка, която клуба—домакин си е купил и облагородил. Било е старо училище. Там училищата са различни от нашите като устройство на сградата. Лелелееее къпахме се със сапун и топла вода. И ядохме. Имаше пържени картофи. Дори по-добро находище беше динката. Каква добра диня. Другите си играха на двора някакви игри с топка, но аз не обичам и си клюках с Бобка. Бобка много ми помогна за справянето с всичко на тази експедиция, благодаря Бобка! Добра вечеря ни бяха устроили като за край на експедицията. Много добър завършек.
Легнах си да спя в стаичката с леглата доста преди другите, защото ми се спеше и всеки шум беше като да ме удрят с два чинела от двете страни на главата. А то си беше шумно. Някой много хъркаше.
На следващия ден, денят на пътуването
Толкова досадно пътуване. Толкова горещо. Нямаше край тази жега. Чакахме на границата със Сърбия и после ни тарашиха. На мен ми се падна хубав и мил граничар, който ме извика до него и ми показваше, че оставя всяко нещо на мястото, от което го е взел. После пътувахме още и към единайсет-дванайсет през нощта бяхме в любимия Люлин. Ядох пъпеш веднага след като се изкъпах. Хареса ми тази експедиция, бих повторила.
Текст: Биляна Филипова
Снимки: Калин Христов, Цветан Костурков, Владо Василев


