Беше 27 юни. Намирах се на първи ред в 23 аудитория в южното крило на Софийски университет. Оставаха 5 минути до предаване на изпитните листове. Струваше ми се преди цяла вечност щом посегнах да спра алармата в 4 на следващата сутрин. Десет минути по-късно Данчето ми звънна, че скоро ще пристигнат пред нас. Отворих входната врата и спрях. “Я по-добре да си взема ПВЦ-то.” Така, следващото Хърватско приключение започна.
Точно преди година бях на път към Словачка яма и тогава си мислех, че на по-грандиозна експедиция няма да бъда. Е, разбрах, че греша, щом опънахме винила в лагера с картата на съседката ѝ, Лукина яма. Най-дълбоката в страната, -1369м. За щастие тя беше от сухите, a през повечето време няма къде и да стъпиш. Иначе казано, през цялото време си на въжето. Стига се до нея от надземния лагер първо с кола за 10 мин., после още час по баиреста пътечка.
Императорът, сиреч Класната, нашият любим Цека, веднага щом пристигнахме ни показа обстойно едно ново попълнение в логистиката – „таблица и дъктейп“. Опъната от другата страна на лагера, там се попълваше кой присъства, къде ще се намира, какво ще прави и какъв е планът му – като пишеш върху внимателно изрязано парче дъктейп във всяка графа. Бяхме си взели поука от миналата година
Що се отнася до лагера, беше истински лукс. С изградено огнище, голям чугунен съд, дървени пейки и бар плот за готвене. Кладенецът, от който пълнихме вода за миене и в ролята на първокласна баня, беше само на 5 минути. Имаше дори и един стар обор, обособен за склад. Всичко това благодарение на местния хърватски клуб „Велебит“, които ни посрещнаха и бяха част от експедицията. След като опънахме тентите над лагера, всички се събрахме до огъня да обсъдим максималния план за действие. Той гласеше:
- Пещерата да бъде екипирана в следващите три дни и да бъдат изградени два подземни лагера – Бивак 1 на -780 м и Бивак 2 на -980 м.
- След това да започнат групи до дъното и обратно, с нощуване вътре. Всички в лагера, които искат, да могат да стигнат до дъното до петък, за да може хърватите (които си тръгваха в събота) също да слязат, а новодошлите ни приятели от България да започнат да влизат от събота.
- Последната група от новодошлите да започне да разекипира, като нови групи да ги сменят и да носят инвентар нагоре.
- Последните три дни – туризъм в познатия Сплит.
План мечта!

След закуска първата група екипиращи – Лука, Дарко, Папи и Фотев вече се приготвяха пред входа, когато всички останали тръгнахме по пътечката със самарите, раниците и прониквачките, за да носим инвентар нагоре – като верните козички, които бяхме. Всяка прониквачка беше номерирана, всеки номер съответстваше за определен участък в пещерата. Само с въже номерацията стигаше 17. Почти толкова беше и останалия инвентар.
След това аз и Киро щяхме да опъваме кабела за връзката в пещерата от входа до лагера, а Анна-Мария и Боби от входа до където стигне екипиращата група.
Ние с Киро още на първата прониквачка имахме работа с отплитането на кабела – мисия, което продължи час и половина. Продължихме да го опъваме, след като ми се наложи три пъти да убеждавам Киро да не го реже, само за да стигнем до следващото заплетено кълбо. За щастие беше бързо, а точно тогава дойде Боромир да ни помага. Но последните капки търпение на Киро преляха и се оказа, че Боро е дошъл да ми прави компания, докато се опитваме да догоним Киро надолу по баира с кабела.
Срещнахме се чак на колите и тогава беше ред на голямата схема: качваме се в буса, Киро кара, а ние отзад пускаме кабела и така до лагера! Вечерята беше вкусна леща.
Сутринта втората група – Киро и Митака, потеглиха да екипират до където могат. Екипът Йоанна-Мария (Йоан, Ана-Мария, Ани Гатева и Мария Пенчева), Даворин, Ицо ( от последния ни курс) и Мила щяха да вкарат инвентар с тях, а аз и Боромир щяхме да опъваме кабела до където стигнат екипиращите.
Докато чакахме пред входа нашия ред да влезем, с Боро играхме на „бикове и крави“ (игра, която се играе с хартия и химикал), но тъй като имахме само две запалки, дъктейп и клещи, я играхме наум. Ако сте се чудили, доста добре се получава. И играйте с Боро, само ако сте готови да загубите.
Късен следобед е и вече се спускаме по входния отвес. Последните слънчеви лъчи остават зад скалата и… оп, лед! Белите облачета започват да излизат от устата ми. Къде са ми котките?
След около два часа, слизайки по поредния дълбок кладенец с кабела, заварвам четири опасно близко светещи челници. Оказва се, че сме на -320 м и бандата седи сгушена от почти час, пращайки телеграми до повърхността. С Боримир правим връзка с надземния лагер, за да проверим опънатия кабел. А през това време Мила и Ицо потеглят нагоре. – “Тук пещерата, чуваме ли се? Край.”

Няколко часа по-късно сме на около -450 м. Митака ми казва „здрасти“ и продължава да екипира. Групата Йоанна-Мария, вече премръзнали, потеглят нагоре, и ние оставяме кабела и тръгваме след тях. Прозявам се веднъж, втори път. Боромир – трети път. Ясна е работата – вече е 1 юли, ще посрещаме Джулая на входа на пещерата.
Стигаме последния отвес, вече виждам небето. Още е тъмно навън. Тъкмо е започнало да се съмва. Супер, ще хванем изгрева. Та ние с единия ботуш сме горе!
След третото закрепване осъзнавам, че нещо не е наред. Входът изглежда пак толкова далеч. Още три закрепвания. Ама аз на едно място ли помпам?
Тук ще цитирам Ани:
„Проверявам края на въжето – пише че е 70 м. Помпам пак, стигам до края на следващото – 60 м. Стигам до още едно въже – 60 м. Ама то няма край!“ В крайна сметка Джулая посрещна нас, а ние него – не.
Следващите два дни ги писахме почивка, даже и до морето слезнахме, докато следващите две групи са под земята и работят – едната от приятелите ни хървати: Йовиша, Лука и Дарко, а другата – от нашите: Папи, Боби, Данчето и Фотев. За два дни те успяха да екипират 1000 м, да опънат кабела и да изградят два подземни лагера. Издухаха каските на всички.

Докато двете групи спяха, аз, Боромир и тримата хървати, Дино, Гога и Дора – бяхме първата група, която влизаше, с идеята докато ние стигнем останалите вътре да са се наспали и да тръгнат нагоре. Писаха ме отговорник за Боромир (като непълнолетен участник), тъй че с него вече си вървяхме в комплект. Минах последните познати части и под мен се отвори 200-метров отвес, страшно се изкефих. Пак си припомних колко сме малки ние и колко големи са пещерите.
След 3 часа последва първата среща с хърватската група на първи лагер -780 м. Подаваха ни чайче, халва, локумче… не се оплаквам. По радиостанцията разбираме, че нашите от втори лагер са се събудили и газ надолу.
След като вече чувахме гласовете им, стъпих в една огромна зала. Както обичат да казват екскурзоводите “и катедралата Невски може да се побере вътре ”.
Изпращаме нашите нагоре. Ние решаваме да останем да пренощуваме тук. Утре ще слезем до -1400 м и ще се качим до лагера на -780 м, за да спим там, тъй като Дино, като биолог, имаше задачата да огледа за живи щъкащи неща. Последното влизане и проучване в тази пещера е било през 2013 година.
С Боро се заемаме да обикаляме като пумпали залата. Чувствах се като Ели Сатлър от “Джурасик Парк”. Колкото повече си завирахме носовете в малките поточета, скали и кал, толкова повече неща се откриваха: плуващи бели точки, лазещи стоножки, кокали, увити червейчета в паяжини, различни видове изпражнения… В залата можехте да чуете непрестанно “Дино, йела, има буба!”
Вече към края, в поточето, Боромир ме викна да видя нещо. Приличаше точно на пиявиците в Словачка яма, които с Милена хващахме миналата година. Дойдоха и останалите. Оказа се, че не е същата. Боромир бе открил нов вид пиявица! Отпразнувахме го с две тенджери чай с Цедевита (първата, която разлях върху Дино и Дора). Дора направи една суха супа да хапнем и вече всички бяха готови да лягаме, но след като с Боро се спогледахме, и после той тихичко ме попита: “А ще вечеряме ли?” ми стана ясно, че ще трябва да покажем на хърватите, че ние, българите, се храним само с подбрани аламинутни ястия под земята. Завъртяхме едни наденички с доматен сос, поупражнихме си хърватския и легнахме да спим.
Около 14 часа е, намирам се на -1270 м, точно започвам да се спускам по 60-метровата камбана. Едва дигнах въжето с една ръка, за да си разфиксирам десендьора. Батерията на челника ми привършваше и светеше слабо. Оглеждам се, наляво, надясно – черно; нагоре и надолу – черно. Висях по средата на огромна дупка, без нищо около себе си, и като погледнах въжето отново, ми изглеждаше тънко колкото косъм. Поех дълбоко въздух и започнах да се спускам… внимателно… Вкратце – напълних гащите.
-1369 м – на дъното, приключващо със сифон, Дора беше извадила ситото и започна да проверява пясъка за пръстени и злато. За съжаление, само мидички откри. Тя ми каза после, че били изключително редки – айде, броим го за печалба. Аз, Боро и Дино пак бяхме с носовете във водата, вече всички бурканчета за проби бяха пълни, а Гога подготвяше телефона за обща снимка. Десет секунди, поза, щрак! Писахме се всички в тефтера за рекорди и айде, наобратно. По въжето имаше оставени измерителни уреди, които ние трябваше да открием и съберем. Те показаха, че пещерата се пълни с вода до 100м във височина. Не ми се искаше да съм тук докато вали.

Нека медитацията да започне. Щрак, “Свободно!” … “Разбрано!”. Ляв крак, десен крак, изпомпваш. Ляв крак, десен крак… (3 часа по-късно) “Свободно!” “Разбрано!” И продължаваш нагоре, нагоре…
За вечеря се срещнахме в лагер 2 на -980м с новодошлите от повърхността – Ани Гатева, Мария, Киро и хърватина Марко. Техният план беше след като ядат да слязат до дъното и да спят тук и на следващия ден да тръгнат обратно към повърхността. Сготвихме си наденица с доматен сос и нашата група потегли към Лагер 1, -780 м, да спим. С Боро стигнахме първи и решаваме да направим чай, че да има като дойдат останалите. Пълним тенджерата, взимаме котлона: – Можеш ли да ми подадеш запалката? – питам аз. – А тя къде е? – пита Боро. Запалка няма. След всякакви несполучливи революционерски опити да запалим котлона, Гога се появи със запалка в ръка.
В палатката си разменяме вълнуващи разкази за любимите ни места – ние, разбира се, за Колкина, а те – за Муни Жаба. Измислихме и име на новата пиявица “Пиявицус Бабалюгус”. Абе, да призная, доста готино беше с тях.
Втората вечер заспахме със звука на капещо водопадче и щракването на самохвата във въжето…
Ден по-късно. Събуждам се в палатката си. До мен Анна-Мария още спи. Бяха излезнали снощи от пещерата с Китен, Йоан и Митака. Неделя сутрин е. Отивам заспало до огнището и заварвам Папи с миксер в ръка, бъркащ смес за палачинки. Така де, миксерът представляваше перфоратор с вилица, закрепена със свински опашки върху свредлото, но сместа за палачинки беше истинска.
Накратко: всички бяхме на повърхността. Следващите дни ги даваха буреносни облаци и обилен дъжд, и нямаше да се влиза в пещерата, докато времето не се оправи. Нали знаете – няма да е българска експедиция, ако не върви по вода.
Следващите три дни минаваха в сушене на мухлясали обувки, разходки до морето, по хижи и из близките върхове. Белотът се въртеше постоянно. Играехме на думи, асоциации (тенджера) и нинджа.

Решаваше се хърватска кръстословица, четеше се и се обсъждаше списанието на Цеката, последния брой L’Europeo. Даже опашка имаше за него.
Кулинарията не оставаше по-назад. За вечеря – свински гулаш, готвен четири часа на бавен огън, а сутрините – блаженно ухание на мекици или палачинки. Но в сладки приказки и закачки времето ни за експедицията намаляваше.
Сряда. Дъждът рязко намаля и последната група от Цеката, Марин, Колето, Милена, Марта, Ники и Благо потеглиха към дъното, за да започнат разекипирането.
Обяд е. Подмятаме отново картите на шалтето, но започва да ни доскучава. Изведнъж оставаме само Покемоните в лагера. Какво може да се обърка?
Е, два часа по-късно и една игра на „Кобра с Кобра“ (гоненица) – Йоан излиза от спешния кабинет в Оточац с четири шева на дясното коляно. Казаха, че нищо му няма – до две седмици ще е като нов. Изведнъж картите ни станаха особено интересни…
Четвъртък. Аз отново се озовавам в Лукина яма, в лагера на -980 м. С Митака и Анна-Мария ще разекипираме, а Боромир ще събира кабела. Групата на Цеката тръгна с още влажните поларизони от вчерашните водопади, с които са се сблъскали. Прониквачките им, набутани до горе с инвентар. Данчето, Мария и Боби вече бяха събрали бивака от -780м и също помпаха нагоре.
Ние тръгнахме последни и след 100 метра, на първата удобна площадка Митака е готов с първата прониквачка с въже за изнасяне. Мисля си: „Май няма да е много зле…“, след което Митака я отваря, за да натъпче останалите карабинери и планки, окачени по него. Аз я хващам с лявата ръка, за да я взема и… прониквачката не помръдва. Ха, добре че имам две ръце. Хващам я здраво и я извлачвам до въжето да се закача. След 5 часа се озовахме в задръстване на входния отвес. Всички, с последни сили, се изкачихме по него.
Петък. Папи, Ани Гатева, Макето и Киро са следващите в списъка за разекипиране. Щяха да започнат от -780 метра. Дните се стопиха. План-мечтата вече беше отдавна забравена, но трябваше да си тръгнем в неделя сутринта. Имахме само още един ден. Щяхме ли изобщо да успеем?
Цеката вече се беше подготвил – следващия уикенд той и още няколко хървати щяха да влязат отново и да извадят въжетата, които ще останат в пещерата. Покемоните приготвяхме вечеря. Последната новина беше, че Мишур от Загреб се е появил по обяд на входа на Лукина и е влязъл да помага. Полунощ е. Докато слушам как останалите обсъждат различни варианти за утрешния ден, по радиостанцията се чува нещо. “До лагера, чуваме ли се? Край.”. Бързо хващам станцията: “Тук лагерът, чуваме ви. Край.”
Стигнали са до -320 метра. Киро и Макето вече са тръгнали нагоре с прониквачките. Обаждат се, за да викнат още хора за изнасяне на багаж.
“Още 3 часа и сме я разекипирали!” – казва Папи, възторжено.
Около лагерния огън настъпи мълчание. Просто се взирахме в пукащата жар. След това се чуваше само пукането на бирените кенчета.
Към 5 сутринта всички бяха навън. И въжето – също. За 20 часа Папи и останалите успяха да разекипират повече от половината пещера – целите 780 метра.
13 Юли. Предния ден пренесохме всичко, от входа до кладенеца, измихме и подредихме. В 12 часа целия инвентар беше по колите. България ни зовеше.

Та така!
Беше незабравимо. Безкрайни благодарности на всички замесени, за споделеното време и усилия. Цунки и до следващия път!
PS: Всички сме Без Кондикция!
Участваха: Joviša Bajic, Darko Troha, Dora Troha, Dino Grozić, Davorin Turković, Luka Havliček, Gorana Perić, Marko Vucic, Filip Milesevic, Marko, Ани Гатева, Анна-Мария Стоянова,Благовест Иванов, Борислава Димитрова, Боромир Иванов, Димитър Фотев, Димитър Генов, Йорданка Донкова, Йоан Милев, Кирил Георгиев, Китен Топалов, Макето и Васил, Милена Ненова, Мария Пенчева, Марта Йорданова, Мила Топузлиева, Николай Найденов, Николай Петров, Рая Лакова, Павлин Димитров, Йоан Милев, Христо Савовски, Цветан Костурков.
Текст: Рая Лакова




