От години слушам за Чвръсница, планина висока над 2200 метра в Босна и Херцеговина. Карст който още не е проучен. Осеяно с входове на вертикални пещери. След няколко неходения дойде време да отидем. Местният пещерен клуб – Спелео дружество “Миятови Двори” от Томиславград организират експедиция там. Решаваме да се закачим към тях. Тъкмо да се омешаме.
Ден нула.
Петък. След като мухлясвахме цяла седмица под Велебитските дъждове най-накрая експедицията в Лукина яма е към края си. Групи разекипират вече втори ден. С Благо трябва да заминем за Масна Лука събота рано сутринта, тъй че да сме на паркинга в 12 часа на обяд. В лагера се говори, че на входа има багаж за сваляне и трябва да се качи група. Решавам да се разходя до горе сам – ако има много багаж, ще взема колкото мога и по спелеофона ще съобщя, че трябват още хора. Тъкмо да си пробвам и регулирам новия самар. На входа се срещам с Мишур – решил да дойде направо на дупката. Като чу къде ще ходим много се зарадва, много било хубаво за пещери там. По-късно Благо влиза за да извади багаж от пещерата. Уговаряме се да тръгнем в 4 сутринта.
Ден едно.
3 сутринта. Излизам неохотно от хамака, заварвам хора още край огъня, а Благо стяга багажа – ше станат нещата. Бърза спирка в Томиславград за пазар и акостираме пред църквата Свети Илия край Масна Лука. Там вече ни чакат Владо и Веско. Топло посрещане, бързи истории и решаваме да поспим час.
Разбира се, разпънахме си цирка да се суши на слънце, да не кажат, хората, че идваме от някъде с хубаво време. Тенти и палатки по дуварите, чорапи и гащи по огледалата, тениски висят по вратите. Хора налягали по тревите. Бежански лагер.
Мате ме събуди. Спрели колите в другият край на паркинга. Там бяха и група весели турци с които се знаем от Моржда и ЕКРА. На паркинга се запознахме и с Йовиша от Баня Лука. С него сме се разминали на Лукина яма. Представиха ни също и на Домо, президента на клуба, Мирела, Йосип, Винко, Анте, абе шарена група, всички са готини. Товарим се по колите и на нас се пада да се возим в една бяла G класа при Нико, луксозна работа.
Пристигаме в близост до военна база на връх Плочно (2228 м). Разтоварваме багажа, пък той май не е малко. Аз съм с голяма раница, две големи прониквачки, една малка раница, куфар с перфоратор и един отворен самар. Благо е с две големи раници. Веско и Владо са се справили доста по-добре. И все пак домакините ни доста се смяха на броя раници, които носим. Веско взима част от моя багаж и почва едно мъчно ходене към лагера.
По думи на босненците имаме час спускане, половин час равно и половин час качване. Лагерът, който бяха кръстили “Сърцето на Чвръсница”, се намира на 1850 метра надморска височина. Разказа ни се играта. Носим супер много багаж. Тъкмо пристигнахме и Веско извади един пъпеш. Не бях ял пъпеш от 1996-та година. Благо извади и бира. Храна и вода съхраняват в една пещера наблизо. Храната, предимно консерви, се съхранява в сандъци от оръжия останали от войната. Всички провизии, като въжета и инвентар са качени на гръб. Веднага щом се стопил снега, започнали да правят курсове. Веднъж се качили 40 човека в един ден.
Никаква вода в района освен едно малко изворче, което и за миене е съмнително. Веднага се заемаме по български да направим маса от камъни. Не сме животни да ядем от земята, все пак. Вечерта пристигат Пашко и Инес. В лагера сме около 20 души. Черпим се с ракията, която носим. За вечеря има консерви със салата риба тон, луксозна работа.
Ден две.
Закуска с консерви салата риба тон. Благо изобретява мивка. Започваме с това за което сме се събрали. Турците получават координати. Аз и Веско получаваме координати. Благо се падна с Пашко и те получават координати, Владо остава в лагера да организира заради травма на гърба. Ще раздава радиостанции, ще следи контролно време и ще води дневник. Събираме екипировка, взимаме три планки с номер за маркиране на пещери. Анкерите са Raumer, луксозна работа.
Първа дупка за експедицията. Районът е супер красив. С Веско маркираме с планка пещерата от координатите и аз я пускам. За съжаление пещерата свършва след 15-тина метра със сняг. Успявам да се промъкна още 3-4 метра под снега, но от тази пещера – толкоз. Излизам и с Веско хапваме. Салата риба тон. Веско направил маса от камъни, постила си и тениската за покривка – луксозна работа. След малката сиеста почваме да обикаляме за други пещери. Входове разхвърляни навсякъде. За съжаление всички приключват след 7-15 метра със сняг или с камъни. Проверяваме десетки входове и нищо перспективно. Слънцето и багажът малко ни измъчиха. Сред турците има веганка и с Веско решаваме да наберем малко див лук, да видят, че сме пичове, пък и рибата тон не била веганска храна. Малко обезкуражени се връщаме в лагера вечерта и разбираме че, Благо и Пашко също не са имали голям успех. Турците намерили голяма пещера, със сигурност са минали 100 метра. Шегуваме се, че нашите десетки малки пещерички са с обща дължина по-голяма от обекта на турците. Все пак според босненците цялата планина е куха, просто трябва да намерим вход. С Веско решаваме да донесем една голяма плоча, която видяхме по-рано, за да разширим масата. Местните вече си мислят, че разнасянето на менхири е национален спорт в България.
Ден три.
Закуска с консерви риба тон и пастет. Нося и лиофилизирана храна, която си приготвяме, за да разнообразим. Днес решаваме да се фокусираме само върху теренен обход. Няма да носим екипировка, за да се движим бързо. Турците отиват към техния район, аз, Веско и Благо получаваме район. Винко казва, че когато Бог създавал Вселената, всичкият му останал материал го хвърлял тук. Част от босненците ще проверят няколко хоризонтални пещери, а друга част ще обхождат район, съседен на нашия. Домо, президентът на местният клуб, ще облита с дрон.
Намираме тясна цепка, хвърляме камък – поне 20тина метра, но трябва малко да се покопае. Взимаме координати и продължаваме. Веднага до нея – още един вход. Голям. За съжаление приключва със сняг. И още един. Там пък е затрупано с камъни. Следващите няколко часа прекарваме в проверка на входове, там където „има някаква светлина в тунела“ записваме координати. На много места „изобщо и тунела не можем да намерим“. Домо лети и зависва с дрона, а ние отиваме да проверим какво има там. Някои от пещерите дори от дрона се вижда, че задънват веднага. Винко не се е шегувал. Всичко е запушено с камъни. Натрошен варовик докъдето стига погледът. Благо и Веско почват да се катерят свободно по стената, за да проверят няколко входа, които се виждат отдалеч. При Веско се оказва пещера дълга поне 40 метра, наклонена, но задънва с камъни. Междувременно, аз намирам много красива пещера с образувания от лед, а Благо открива някакава тясна цепка в която духало, но трябвало да се копае. Решаваме да приключваме за днес. По път към лагера намираме още десетки входове. Вечерта в лагера разбираме, че при турците малко са се забавили нещата, но са почнали да картират. Домакините решават да преместим тентата заради вятъра. Местим я в едно ниско плато, което със сигурност става блато при валеж. Все пак за маса там ползват два сандъка от пещерата. Вечеряме с консерви риба тон. Утре ще се качи малка група и правим списък с неща от които имаме нужда – тенджера за готвене и зеленчуци ги пишем първа необходимост.
Ден четири.
Лека закуска с риба тон и пастет. Вече сме влезли в ритъм – минаваме през Владо да ни запише и да ни даде радиостанция. Взимаме 50 метра въже, малко опори, личен инвентар, перфоратор и храна. На тръгване пускам малко „от наш’та музика“. Имам идея от къде да започнем и след около час сме на първата дупка. Пада се ред на Веско да екипира. За нея си знаехме, че има сняг, но все пак трябваше да проверим. Оказва се проходима само до 12тия метър. Все пак картирам набързо. Подмятам, че може да я кръстим „Нова надежда“. Кратка сиестичка на сянка между камъните. За следващата пещера имам повече надежди – входът е чист отвес с такава форма, че без да се екипира не му се вижда дъното. Като метнем камък понякога пада на камъни, понякога пада в сняг. Ред е на Благо. Долу има сняг, разбира се, но и едно меандърче. Свършва му въжето. Веско слиза да погледне и иска разрешение да среже въжето, за да екипира отвес след меандъра. След малко докладва, че според него и тази пещера приключва, но все пак иска да сляза да погледна. Разбира се, инвентар нямаме вече. Красив вход, меандърът не е тесен. След него пещерата се разклонява, като ние мъчим лявото разклонение. Вижда се още едно тясно меандърче и кладенец след него. Като метнем камък в кладенеца падат около 5-6 метра. Екипирам на прусъчето и педала на Веско. Вижда се в дъното на кладенеца още един кладенец, но не мога да метна камък в него. Ще се върнем утре с още инвентар. Тук най-дълбоката пещера е около 220 метра. Започва с отвес, и малък меандър в страни. Ако беше чист отвес щеше да е запушена. Тоест нашата има всичко необходимо за да излезе нещо голямо. Вечерта духът е приповдигнат, с турците вече сме си големи приятелчета. Няколко босненци и един англичанин са се качили и са донесли тенджера, ориз, картофи, макарони и зеленчуци. Празник! Владо почва да готви. Втъквам набързо една салата с риба тон. Районът, в който работят турците, вече се казва Turkish hill. Англичанинът се казва Лий и е биоспелеолог. Колоритен образ, не му е първата експедиция с босненците. На предните експедиции спали в къщичката до града, имало печено агне, студени бири, абе почнахме да размишляваме над изборите които правим…
Ден пети.
Развълнувани взимаме още 50 метра въже и още опори. С нас идва и Лий, облечен като Лорънс Арабски. Пускам се пръв. Преекипирам. Стигам до края на кладенеца, който намерихме вчера. Мятам един камък. Туп, туп, туп, бам, прас, туп, туууууп. Еуфория. Поне 50 метра. Оказваме се прави. Под нас се намира 80 метров отвес, но ние това още не знаем. Камбана, паралелен отвес, широка зала. Вляво виждам голяма площадка. Подминавам. Въжето свърши, пещерата – не. Въжето свърши точно на една малка тераса. Оглеждам се и бия две опори на близката стена. Искам да се съберем всички на това място, да се порадваме заедно. Надолу се виждат поне още 30 метра чист отвес и меандър встрани. Оуду оуду, чок гюзел. Лий търси и събира проби, като според него също пещерата няма да приключи скоро.
Малка сиеста на входа. Обаждам се по радиостанцията:
- Basecamp, basecamp, basecamp, this is Koleto.
- Basecamp is listening, Kole.
- The rope finished, the cave did not. I repeat the rope finished, the cave did not.
- Woohoooo!
- Prepare the champagne. Over.
- Over, waiting for you.
Хапваме салата риба тон, като този път нося от моята – мексиканска, същата салата, същата риба, просто е леко пикантна. Все едно някой преобърна цялата ни вселена. Такова разнообрание не бяхме усещали от известно време. Поредна вечер на добро настроение. Турците пристигат малко след нас. Чули ни по радиото. Имаме си малко съревнование, та сега сме изравнили резултата. Пещарата им приключила и са я картирали – 130 метра. Избрали са и име – Мустафа Кемал Ататюрк. Шегуваме се с тях, че нашата ще я кръстим на един друг турски политик. Разказваме как според Лий нашата група била най-готина и бил събрал най-много проби от нашата пещера – That one is true, подвиква Лий от другият край на огъня.
Ден шести.
За днес прогнозата е да вали дъжд. Всички оставаме в лагера. Облагородяваме една от близките пещери, за всеки случай. Изравнява се под, правят се стълби, почиства се пътека. Босненците даже направили маса и пейки от камък. Идеята е да прекараме тук деня, ако навън стане голям потоп. Отиваме да донесем още питейна вода която момчетата са скрили близо до пътеката към лагера. Около час в посока. Тази вечер турците готвят – макарони натюр. Или нещо такова, макарони със сол. Но пък имаше и риба тон.
Ден седми.
Днес е последният ден, в който можем да работим по пещерата. Взимаме още инвентар и въже. Даваме контролно време 20:00 часа. Веско ще екипира а с Благо ще картираме. Културно предупреждавам Благо, че си забравих термобельото и ако се подмотва с картирането ще стана некултурен. Веско се провиква от някъде „Добра новина, момчета, ще успеем за сиестата в 14 часа“.
Настигаме го на дъното на отвеса – свършва. Няма повече. Това, което от 30 метра височина изглеждаше като меандър се оказа баш меандър, но затрупан с камъни. Има няколко паралелни отвеса които не сме проверили и голямата площадка по-нагоре. С Благо довършваме картирането на този отвес и намираме Веско на площадката. До тук пещерата е дълбока около 120 метра. На площадката има поне три паралелни кладенеца. Единият се оказва малък – 6 метра. Другият обаче по слух е дълбок. Оказва се, че е около 50 метра и слиза до -120 метра. Оуду оуду, чок гюзел. Третият кладенец има нужда от малко разместване на камъни. Картирането върви горе-долу добре. Благо маркира репери и чертае, а аз меря. Докато екипирах два пъти ползвах небесната кука, докато мерех реперите само два пъти не я ползвах, а по едно време даже мерех от земята! Няколко пъти културно или не помолих Благо да слага реперите така, че да не се налага да меря изпънат максимално с главата надолу.
Веско пуска четвъртата вертикала. Там е като швейцарско сирене. Има за спускане, има за катерене, има една паралелна цепка за проверка. Явно днес няма да ни остане време за междучасие. Спускаме се около 40 метра. Веско обаче го няма на дъното на отвеса. Намираме го зад една стена в която има дупка. Докато ни чакал откатерил някаква цепка и се оказал в паралелен кладенец. Свършват ни опорите, както и въжето. Пак еуфория. До тук всички обекти по които се е работило задънват. Не и този. Не и нашият. Последни щрихи по картирането и точно навреме – вече ми е студено. От няколко дни говорим за име на пещерата – кръщаваме я Радецки. Разбираме се да разекипират и излизам. Батерията на радиостанцията е паднала. Благо нещо решил да докартира и излизат малко след 20 часа. Оправяме багажа и тръгваме. Три дни носим инвентар към пещерата, сега трябва да го върнем обратно. По едно време над нас зависва дрон. Чуваме паукане и виждаме мигащ челник в далечината. Владо и Домо излезли да ни търсят. Край лагера показваме картата на Радецки на босненците, настава някаква еуфория – оказва се, че за момента това е най-дългата пещера в тази планина.
Ден осми.
Събираме набързо лагера и се подготвяме за слизане. Няма да се качваме, слава богу, обратно при военните. За денят имаме да слезем от планината и да изперем въжетата в едно езеро. Ще слезем пеша до църквата. Разбира се, първо трябва да качим една премка. След това почваме да се спускаме по баира. Нагоре. Не знам как стана това, но уж слизаме около 800 метра денивелация, а пътеката върви само нагоре. По пътеката можело да се слезе без багаж за около 2 часа. С нашият багаж ни отне доста повече. Долу при колите босненците вече бяха донесли студени бири. Голяма радост. Тази вечер ще има парти в една къщичка, която клубът ползва. Няма да перем въжета. Винко, Анте, Йосип и всички останали местни натоварват по двама трима чужденци, за да се изкъпят у тях. Българите решаваме, че ще се къпем в къщичката. Имаме по-важна работа. Два дни по-рано показах снимка на „Савияча од вишня“ на Веско. Вкарахме крайна точка една пекарна в gps-a и потеглихме към Томиславград. Оставихме ревю 5 звезди на пекарната. Спряхме за малко алкохол за партито и потеглихме към къщичката. Велико парти. Жестока скара, хубава бира, хубава музика. Игра се и казачок. Цяло чудо е, че не започна трета балканска война.
Ден последен.
Обща снимка, прегръдки, целувки и по колите.
Текст: Николай Петров – Колето
Снимки: Колето, Благо, Владо