Ще започна с това, че на мен не ми се ходеше особено. Те готините неща често ми се случват така случайно. Тамън приключих с университета и се видях с Борислава, която сподели, че била организирала експедицията с цел картиране на „Червата на кита“, или както тя го описа: „едно кално миазмо в края на Северната тангента“. Тия „черва“ ги била картирала не както трябва още по нова година, когато бяха открити, и оттогава Боби се върти на сън, че трябва да иде да се отсрами, та беше планирала да слезне с Анна-Мария и Билянка. И дори не ми беше казала, че има такива намерения. Та след като изразих огорчението си от това безочливо пренебрежение, Боби взе, че даже ме покани да ида с тях. Не за друго, ама Билянка нямала възможност, видиш ли. Добре де, бях се впечатлила от това, че не съм била имана предвид, ама чак и да ме кани да идвам… Не очаквах тоя развой на събитията за първата седмица от лятната ми ваканция, ама докато успея да откажа, вече беше четвъртък, беше ми заръчано да купя газови бутилки и даже бях шофьорът на групата. Еми, ше ходя, кво ше правя…
Та в петък вечер атакувахме люлинската Била, на лов за разни основни потребности като 5 консерви кондензирано мляко и „Ани, я мини и ти покрай оная кака, дето раздава безплатен чипс, да станат три пакета.“ Пътувахме във високотехничното Айго, което едвам побра три слабички дами с целия им инвентар, и смея да кажа, че следващия път и до Вихренската ще стигна с него, ако трябва.
По прогноза щеше да се спука да вали идните три дни и с голяма надежда разпитах всички по-опитни дали случайно няма опасност да се удавим долу и дали не е по-добре да си седим на къщичката и да правим скара. Уви, съобщиха ни, че ще е „много мокро и нищо повече“. Ма айде стига, то винаги е „много мокро“, аз „много сухо“ долу досега не съм заварила.
Както и да е, сутринта като войничета се строихме, преброихме, Боби ми предложи да екипирам, аз отказах любезно и тръгнахме. Докато се мотахме на входа, над нас нервно пикираше някакво черно пиле и на входния отвес, в гнездото, което винаги си е там, ни очакваха три синкаво-бели яйчица. Ние, за щастие, си носихме 1 литър бутилка с 12 кокоши яйца вътре, та не се наложи да изядем тези трите заедно с черупките. Ииии така — газ надолу.
Нищо извън нормата по пътя надолу: Ани препуска, аз се зазяпвам, Боби ми се подиграва. Любимото ми място е Байпаса след Стоп отвеса — тясно провиране, което е на метър и половина височина, и всеки път се изсипвам от края като новородено теленце. Плюс това е близо до лагер Калоян, а това винаги е добра новина. Освен на излизане, всъщност.
За 6 часа бяхме в лагера — блестящ успех с минимални паузи за пикане. Долу сварихме чай и Боби сготви леща, която, както неведнъж ми се е случвало, беше по-вкусна от повечето неща, които ям на горната земя. Послушни и дисциплинирани сме, та в 20:00 се изпикахме за последно (трите заедно, щото ме е страх от тъмното и не ща сама да ходя) и си легнахме.
Ден 2 е ден с мисия. Ставаме, манджим, обличаме се и се отправяме към Северната тангента. Описвайки въпросното „кално миазмо“, което ни предстоеше да картираме, Боби беше забравила да ми спомене, че по пътя до него се минава през два впечатляващи и динамични 40–50 метрови отвеса. Пандюли, диагонални парапети, водопади — за всеки по нещо. Доста впечатляващо и неочаквано за мен (рядко знам какво да си представям, а дори като знам — рядко познавам).
Горе картирането започва от зала Трилистник. Бобчето води — тя подпира тавана да не избяга и взима авторските решения, щото т’ва картирането все пак си е изкуство, и т’ва Червата все пак са си нейната болна амбиция. Ани зоркото око — е след нея, стреля с дистото и ме пита редовно дали идвам. Идвам, къде ще ходя — най-отзад съм с телефона и писалката, тегля данните и току рисувам някой въпросителен знак на места, където нещо би могло да бъде или да не бъде.
„Червата на кита“ започват с едно изтърсване тип „годежен пръстен в канала“ и после си все в тунел с горе-долу човешки размер и локви по пода. Изгребваме водата на места с кутия от сирене. Боби избира точките, Ани ги щрака, аз се боря с калния екран и се движим смело напред. По някое време губим реката — някъде под камъните, но вода не е като да няма. Да не забравя да отбележа, че името на „Червата на кита“ идва от кални образувания, оприличени от Боби на балените на кит.
Някъде по средата има малка зала с кокали на дребно животно в единия ъгъл. На стената ѝ има тесен отвор — турям му една въпросителна, но пътят ни е другаде, все по мокрото. Опъваме гърбини само за малко, за да се заврем пак там, и тъй. И както си дърпам аз точките и се нервя на разни абстрактни понятия като „вертикално сечение“, чувам бам-бам-бам — Боби е извадила чук и длето и разкъртва някакъв каманак. Почва да става любопитно. Един-два завоя, бам-бам-бам — и оп, зали. Кални, с размерите на спални, но са няколко — на два етажа и свързани. Боби кръсти тези нови части „БАМ-БАМ“ — едновременно заради звука от къртенето и като абревиатура от имената ни: Боби, Ани и Мария. Тук скалата е ронлива, но както се втурнахме развълнувани да видим къде какво — и оп, виждам долу, на известно откатерване в едната зала, реката, коя изгубихме преди малко.
Слизам да продължа по нея и отдолу срещу течението пристига Анна-Мария, явно намерила друг път до долу. Цапа-цапа, реката ни отвежда до малка зала с красив водопад с бабунести образувания, който прилича на същински гаргойл-фонтан — паст, плюеща значителни количества вода (но сега като се замисля — вероятно при друга прогноза са по-незначителни). Както и да е, аз съм лексикален гений и го кръщавам „Плювалника“. Снимаме, зяпаме, обръщаме внимание, че срещу водопада има място с много потенциал за изкатерване, и се връщаме в залите. Да се има предвид, че по това време вече е почти 17 часа. Нямаме време за щателни проучвания, съответно — по това, което си спомням — оставихме непроверени безброй завои и разклонения.
В последната заличка, където се завряхме, Ани намира нещо, което аз бих сравнила с джоб — кална, длъгнеста дупка в стената до пода, през която не може на пръв поглед да мине човек. Да бе, ама след първия поглед идва втори, а след втория идва длетото и на третия — Анна-Мария вече ми мята в скута кални буци и се завира с главата напред до кръста вътре. Викам си, че т’ва е доста безплодно начинание, или още по-зле — че след малко ще се окаже, че трябва да я последвам. След само 3 минути Ани се провиква развълнувано. Вика ни: „Ама хора! Тука е залата с кокалите!“ …А стига бе… Навираме се и аз, и Боби — и добре, че чух Ани как минава преди мен, щото иначе нямаше да си повярвам толкова на слабата снага. И откъде, видиш ли, излизаме? От тесния отвор на стената, който преди два часа маркирах с въпросителна. Кеф ти. Кръгче. Всеки турист обича кръгов маршрут. А Ани се извикала от изненада, защото видяла нещо бяло. Не се вълнувайте — нищо бяло няма, тук е само кал. Видяла е кутията за сирене, която бяхме оставили в залата. Бая вълнуващо си беше, и доста време не ми се вярваше, че чак такъв нелепо прост и функционален тунел се беше появил. Както казах — бая е кал, та Анна-Мария си го кръсти „Хлъзгалото“.
Но часът наближаваше 18 и се прибрахме. Хубавото е, че сега отвесите предстояха на спускане. Лошото е, че нивото на водата беше видимо по-високо. Но това си пролича най-драматично обратно в лагер „Калоян“. Там мивката представлява пластмасова туба, изрязана през средата, с маркуч в гърлото — закачена под един църцорещ водопад, обикновено е доста културен умивалник. Като се прибрахме обаче, бутилката и маркучът почти не се виждаха — водата беше толкова придошла от дъждовете горе, че се сипеше на тежък водопад: бял, пенест, и грохотът му отекваше обратно в лагера, дори когато си сложих тапите за уши. Това не би било от огромно значение, обаче на някого (Боби) му хрумна да каже: „Абе хора, представяте ли си утре да стигнем до „Фурната“ и да е толкова придошла водата, че да я е затворила и да не можем да минем?“ Благодаря ти, Боби. Страхотна мисъл. Само това ми трябва — да стигнем почти до лагер „Слънце“ и да трябва да се върнем до „Калоян“ и да звъннем на Надьо да му кажем, че чакаме водата да спадне. Ужас. Ходи обяснявай после на работодатели и родители.
Легнахме си с тая мисъл след още една зверска леща и сутринта, след като опукахме яйцата, тръгнахме — нетърпеливи да разберем съдбата си. Така се бях нахъсала при мисълта за „ще ни бъде ли или не“, че като стигнахме „Фурната“ и чух Боби да вика: „Екстра е! Влизаме!“, се наврях баш по петите ѝ и се нагълтах като патка от зор. Ноооо, както всички знаем — стигнеш ли Първи лагер, си вече почти излезнал (особено ако си Анна-Мария), и след само още 3 часа бяхме на повърхността. Обаче водата не ни пра само във Фурната (не че има значение — ние и преди това си бяхме мокри до кости). Важно е да отбележа, че на Рошавото толкова валеше, че не виждах много какво правя. Понеже съм мистериозна, ще ви оставя без да потвърдя или отрека дали беше достатъчно мокро, че да си пикам директно в термобельото. На последните закрепвания, където вече като парцал кретах по въжето, майката пиле, която видяхме на влизане, седеше на една мини площадка и ме гледаше с укор и паника. Опитах се да мина покрай нея възможно най-бързо, но докато и Боби се изниже, бая я бяхме шашнали.
Та тъй. До септември — повече ходене в Колкина: не. Защото този приятел е хайдушката гарга — защитен вид, гнездящ на скалисти места, който заслужава да не го безпокоим. Както и да е — за 6 часа излезнахме, и да ви кажа, благо е да видиш толкова много цвят и светлина по планината наоколо. Неописуемо беше да се излюпиш от тоя подземен аквапарк в майския Понор и да те посрещне Надьо с препечено пиле и три вида торта. Голямо ура за надземната подкрепа! И голямо ура за нас, защото сме готини и ни беше забавно и половина.
Текст: Мария Пенчева
Снимки: Борислава Димитрова