Намирам се на минус 200 метра под земната повърхност. Стъпила съм на малка площадка по средата на един 140-метров кладенец. Не мога да се върна нагоре, откъдето съм дошла, защото въжето, по което съм се спуснала, вече е издърпано. Не мога да продължа надолу, защото въжето, което е предвидено за спускане рязко намаля и не стига. Площадката, на която съм стъпила, е точно толкова голяма, колкото да побере седем души. И о, какъв късмет! С мен има още шестима – не повече. Над нас се вижда само мрак. Под нас се вижда само тъмнина. Около нас се разнася мирис на страх и урина…
Как се озовахме там? Много лесно!
Лято е. Във Франция сме. В лагера на ежегодната експедиция в Гуфер Берже. Миналата година близо 20 души от клуба пещернясвахме на френска земя. Тази година сме само 12, но вече сме поопознали мястото, хората, Бержето… и съответно сме по-смели и по-жадни за нови емоции. Набавяме си ги с пещери, виа ферати, каньонинги, басейни, колоездене, вкусна храна и весела компания.
Поредна вечер е от нашето пребиваване във Франция. Обсъждаме плана за следващия ден – ще прекосим планинския масив Dent de Crolles право през сърцето му. Името на планината означава зъба на Крола. Кръстена е така, защото когато погледнеш към нея от селцето Крол, намиращо се в подножието на планината, тя прилича на зъб. Висока е 2062 м. и е надупчена като швейцарско сирене. Пещерната система на Крола има 18 известни входа, някои от които се намират по средата на високи скални отвеси. Излизаш и политаш надолу… По време на Втората световна война Фернанд Пецел заедно с други спелеолози са проучвали пещерата и поради сложността ѝ са били принудени да измислят нови техники и джаджи за придвижване в пещери. И така тук се зараждат техниката на единичното въже и първите пещерни джаджи.
…абе хич не е случайна пещерата, която сме си избрали.
С тези 18 входа има няколко варианта по които можеш да направиш траверс през системата и безброй много варианти по които можеш да се загубиш. Затова местни спасителни екипи, на които им е писнало да вадят бедстващи пещерняци от Дан де Крол, са публикували в интернет подробни описания и карти на няколко от маршрутите.
Деката и Монката са избрали да преминем през един от най-готините и най-предизвикателните. Ще влезем през Gouffre Thérèse, намиращ се на 1930 м. – почти на върха. Ще преминем през поредица от отвеси, меандри, теснотии и ще излезем през Grotte du Guiers Mort, намиращ се 598 м. по-ниско и от другата страна на планината. Пещерата не е постоянно екипирана и ще трябва да си носим въже, което ще издърпваме на всеки отвес и ще го ползваме за следващия. Така, в случай че сме объркали отвеса и сме тръгнали в грешна посока или сме се зачукали в „глух“ отвес, който не води до никъде, след като сме си изтеглили въжето връщане назад няма. Съответно много добре трябва да си проучим маршрута предварително и всеки един от нас да има изтеглени описанието и картата на добре заредения си телефон, за да може в пещерата да следим къде по трасето се намираме.
Цяла вечер Монката и Деката препрочитат описанието и проучват карта. Аз ги слушам внимателно и гледам картата. Според описанието, ако сме група от 4 души в добра физическа форма, с добра подготовка и ЗНАЕМ пътя, ще направим траверса за 12–15 часа. Картата в план прилича все едно си си изсипал порцията спагети на пода, а пък в разрез прилича все едно си ги ритнал след това и те са се разпилели и оплели по съвсем различен начин. Ние сме 7 души, изобщо не познаваме пещерата, но мислим, че сме машини в топ форма… значи ще се справим!
Ставаме в 5 сутринта. Товарим се по колите. Пътуваме цяла вечност. Пристигаме на паркинг от южната страна на планината. Закусваме. Акаме. Обличаме пещерните одежди и тръгваме по планинска пътека към Gouffre Thérèse. Очакват ни 3 часа преход… Мамка му! По средата на прехода попадаме на един от другите входове на пещерната система. Всички сме изморени от тежките раници и стръмния терен. Започваме да се подкокоросваме един друг да сменим плана и да влезем от този вход. И щяхме да го направим, ако имахме обхват, за да си изтеглим описанието и картата на съответния маршрут. Самосаботажът ни е саботиран. Продължаваме.
Стигаме входа. Кратка почивка. Разпределяме задачите. Нападаме пещерата в 12:00. Още с влизането Дан де Крол започва да те тества – входният отвес е глух и трябва вместо да се спуснеш до дъното му да се отклониш в странична дупка по средата на отвеса. А освен тестове пещерата раздава и уроци по история. Не онази от Втората световна, а много по-стара. На милиони години. По стените е пълно с вкаменелости от времената, когато планината е била морско дъно. По скалата също се виждат и многобройни финни улейчета, досущ като на гръцки колони, но вместо от човешка ръка са изваяни от вода в продължение на векове.
Наслаждавам се аз на нежните форми в коравата скала и чувам зад мен БУМ-БУМ-ТРЯС. Тези пред мен питат стреснато: „Какво става? Всичко наред ли е?“ Обръщам се назад и гледам Папи ухилен до уши. В едната си ръка държи камък, а в другата – един скален клин, който току-що е извадил от скалата с помощта на камъка. „Леле, леле, гледай к’ва находка. Взимам я за клубния музей!“ … пещерняци…
Оттам нататък придвижването ни в пещерата вървеше доста гладко. Понеже сме хитри и умни, не сме си взели едно супер дълго въже, а три по-къси, като сме изградили план как да ги комбинираме по отвесите, за да може след като се екипира един отвес, първите няколко човека да продължат към следващия отвес със свободно въже, без да се налага да изчакваме и последния от групата ни да се е спуснал по вече екипираното въже, за да си го съберем и да го ползваме отново. Съответно Монката и Деката вървят напред и екипират, Папи е последен и разекипира, а тези, които сме по средата – аз, Анна-Мария, Ивчо и Антон – носим прониквачки с храна, вода, личен багаж и най-важното – подаваме разекипираното въже от края на групата към началото. Така има постоянна рокада на въжета и групата не спира да чака по отвесите. Всички си изпълняваме задачите. Движим се пъргаво и сме като добре смазана машина. Тук-там попадаме на ярко жълти стрелки, които ни насочват към изхода. Ярко жълти като слънцето, което НЯМА да видим на изхода, защото дори и да сме от бързите групи и минем траверса за 12 часа, пак ще излезем по тъмно. А според описанието на пещерните спасители сме твърде голяма група за бързо преминаване на траверса.
Така отвес след отвес, следваме описание, карта, стрелки.
И ето ни всичките седем души заседнали на една от площадките на 140-метров кладенец. Въжето, което току-що издърпахме от предходното спускане, се заклещва на скални чучки и зъби 7 метра над нас, а то ни трябва, за да го сдвоим с едно от другите въжета и да спуснем последните 50 метра от този кладенец. Пробваме да откачим въжето с камшични удари, но така успяваме да го заклещим още повече. Папи се пробва да се покатери и да го отклещи, но е твърде опасно и рисковано. Настроението на групата преминава от хахо-хихи в хън-мън. Но все пак положението не е безнадеждно. Имаме няколко варианта за действие:
А) Да чакаме да ни изтече контролата и да дойдат да ни спасяват. Обаче поради сложността на пещерната система и факта, че ни е непозната, сме си оставили 24 часа време в пещерата и за контрола сме дали 12ч. на следващия ден. Ще има да си висим на тази площадка почти едно денонощие. Тц – не е як този вариант.
Б) Да си зарежем въжето. Можем да си го позволим, защото ни остават точно толкова на брой и височина отвеси, че двете останали въжета, които имаме, ще ни стигнат. Лошото е, че броят и височината са толкова точни, че въжетата ще ни стигнат да се спуснем по тях, но не и да си ги издърпаме обратно, съответно ще се наложи да ги зарежем и абсолютно нямаме право на повече грешки! Тоест ако сгрешим и се наложи да ни спасяват, пак ще трябва да чакаме до изтичането на контролата. Тц!
В) Да срежем заседналото въже и да ползваме каквото сме успели да си вземем обратно от захапката на скалата. Май е най-добрият вариант!
Папи обаче прави последен опит да издърпа въжето. Закача се на него и увисва с цялата тежест на тялото си. Въжето приплъзва по скалата. Ура! Успяваме да си го върнем. Рошаво е заради триенето със скалата, но е напълно здраво! Продължаваме надолу!
Според картата се намираме на една десета от изхода, а имам чувството, че сме от цяла вечност в пещерата. Хубавата новина е, че оттук ни остават предимно хоризонтални части и два отвеса, които ще минем, без да се налага да си зарязваме инвентара.
Ама какви хоризонтални части… Първата е меандър, наречен Спермогенеза. За него единствено ще кажа, че името много му отива. Следва една дълга, кална и досадна камина. И след нея… разходка. Големи, широки коридори. Разклонения наляво, надясно, нагоре, надолу. Лабиринт! Жълтите стрелки, които ни насочваха така добре изчезват, а описанието нещо не пасва съвсем на обстановката. Започваме да се оглеждаме, да търсим знаци, които да ни насочат към изхода. Папи изнервено казва: „Тука усещам течение. Ще го следваме. То ще ни отведе към изхода“ и като хрътка заема челна позиция на групата и започва да ни води из тунелите. Стигаме до парапет, който липсва в описанието, но хрътката излайва: „Течението идва оттам! През парапета сме! К’во се чудите? Аре, идвайте!“ Следваме го! Какво друго да направим? И да, прав е естествено. След парапета отново попадаме в зала, която е част от нашия маршрут. Без да разберем, сме кривнали някъде, но отново сме по правилния път.
Минаваме успешно последните два отвеса и се озоваваме пред една тясна дупка, която трябва да пролазим. Ивчо се завира преди мен и гъзягата му запушва плътно дупката. Клякам зад него готова да бутам, ако се наложи. Чувам страшно бучене. Точно както се чува, когато вода пада от огромна височина и се разбива в камъни. Аха, значи от другата страна на тази теснотия има голяма зала и голям водопад. Малко наместване, малко пъшкане, малко молитви и гъзягата на Ивчо успява да мине и отпушва дупката. От нея ме удря такава силна струя вятър, че отмества каската ми и лентата ѝ за придържане започва да ме души. Бученето не е било от голям водопад, а е от силното течение, което минава през теснотията. А след самата теснотия няма огромна зала, а още теснотия. Навирам се на свой ред. Давам знак на Анна-Мария, че е свободно да мине и я чувам да възкликва: „Оооо, уау, Бубе, мислех си, че има вода, а то било вятър… абе ще ме удуши.“ И така започва голямото лазене – последният тест на пещерата. Лазим, лазим, лазим… Антон вижда една пеперуда и казва: „Я, пеперуда! К’во пък прави тук?“ Пеперудата му отвръща: „Я, маймуна! К’во пък прави тук?“ Чакай малко! Наистина има пеперуда. И още една, и още една. Значи сме близо до изхода. Последен завой в теснотията. Изсипваме се в една голяма зала и ето го – един огромен изход с едно поточе, което идва от някакво разклонение вляво от нас и изтича през изхода.
Докато сме били в пещерата времето е летяло бързо, но ние сме летели още по-бързо, защото навън е светло. Проверявам часовника – 20:25 часа е. Направили сме траверса за 8 часа и половина. Ама ние сме били страшни машини! Досега никога не ме е вълнувало за колко време влизам и излизам от пещера, обаче – признавам си – усетих приятен гъдел по егото си. Снимка на изхода за спомен и хайде към паркинга. Но не онзи, на който си оставихме колите сутринта – той все пак е от другата страна на планината. Колите ни вече не са там. Докато сме пещернясвали в Дан де Крол, наземният съпорт екип в лицето на Мила, Хриси и Стас е прекарал колите ни близо до изхода на пещерата. Прибираме се доволни в лагера, където Вихи е сготвила страхотна вечеря.
Срахотен ден! Страхотна пещера! Страхотна компания!
Текст: Борислава Димитрова
Снимки: Борислава, Делчо и Монката