От Хърватска и приключението Словачка яма (повече тук) се прибрахме, колкото да се изперем, да приберем ПВЦ гащеризоните и да извадим кордурите и отново да съберем Багажът. Следващата ни спирка беше още по на запад – Гренобъл и още една мечта, наречена Гуфр Берже… Дека, готви се, цял клас ще ти се изсипе на главата, пък ти се оправяй с франсетата и обяснявай, че ние, принципно, сме добри и готини.
За Гуфр Берже ще стане на въпрос малко по-натам, първо, малко туризъм с елементи на екстремизъм. Организацията с пътуването към Франция беше следната – кой както и когато намери. Най-разумна беше Данчето като си купи билет за авиона и пристигна като бял човек само за няколко часа до Франция. В случая, нашата група (една от многото) тръгна още на 27ми юли (събота) с дестинация София-Загреб-Гренобъл. 5 човека (аз, Колето, Тошко, Ники и Марта) в един Батмобил, багаж за цял народ и двудневно пътуване.
27 юли
Потегляме, умишлено не в ранен час, защото нали сме айляк, да не се товарим от първия ден. На Калотина установяваме, че с нас също са потеглили всички, от Турция. Чакаме на границата час и нещо, влизаме в Сърбия. 400км по-късно сме на границата с Хърватска. И там чакаме, но по-притеснителното беше че в обратна посока чакаха 12км опашка… Това време на годината е ужасно за пътуване към и обратно от Западна Европа. Какво ли щяхме да заварим и ние навръщане… За момента отлагаме тези мисли, влизаме в Хърватска и след още 300км сме в Загреб. Аху-иху, после тихо, защото утре ни чака още повече път.
28 юли
Този ден ставаме по-рано, имаме около 1000 и нещо километра да минем. Тръгваме – чао, Хърватска, здравей Словения, ние сме само за малко, чао, Словения и Ciao, Италия! Тегав трафик по магистралата имаше около всички по-големи градове – Венеция, Милано, Торино. Преживяхме го някак, заедно с доста неприятната жега. На излизане от Италия навигацията ни праща през най-бързия път към Франция – тунелът Frejus, с който минаваме директно 12км срещу скромната сума от 55 евро. Така е на запад, друго си е по Дефилето за без пари… И хоп! Франция, бомжу! Още малко и сме в Гренобъл. Намираме си наш’та къща, където ще спим на удобна постеля 2 нощи и излизаме да търсим ресторант и храна. Градчето изглежда симпатично, разположено в долина, заобиколена от 3 страни с баири и река Isere, която минава през града – същинско Своге на Югоизточна Франция. Хапваме, пийваме и по леглата.
29 юли
Днес сме на туризъм, обикаляме Центъра и разглеждаме – приятна архитектура, спретнати сгради, пекарни начесто, пълни с всякакви изкушения. Минахме през Музея на Гренобъл, погледахме и изкуство. Късния следобед го бяхме заделили за градската виа ферата – Prises de la Bastille. На пешеходно разстояние, в града, разделена на 3 участъка (първия може да се пропусне, което силно не препоръчваме), като последният те извежда на върха на хълма, където е крепостта Fort de La Bastille с прекрасна гледка отвисоко, особено нощно време. Виа фератата е лека, но с няколко въздушни участъка – минаване по 2 въжени моста, подходяща е и за хора с малко опит. А гледката през цялото време е веднъж. Няма да описвам, как почти умряхме от жега и жажда, защото си заслужаваше. След залез бяхме на върха, секси препотени се полюбувахме на вю-то – само някой влак да беше минал, щеше да е съвсем като в Дефилето. Слезнахме с телеферика – симпатични 6-местни балончета, които вървят от крепостта до ниското оттатък реката. Работят лятото до късно, та нямахме грижи. Пихме по 1-2-5 бири за хидратация и обратно към вкъщи.
30 юли
Ставаме и пак събираме багаж – днес се отправяме към едно селце над Гренобъл, където се намира лагерът на тазгодишната експедиция. Méaudre е на около 45мин с кола, но, първо, имаме среща с Данчето, Делчо и Вихи пред един Карфур – те са тръгнали с колата призори от Париж. Пазаруваме вина и сирена, а, и сайдери, като невидяли. С две думи – угаждаме си. Багажниците са с връхче, няма къде да пуснеш и игла. Достигаме крайната точка и намираме приятна поляна заградена от 4 страни – преди 2 години Делчо заедно с Ефи, Гецата и Тошко пак са били на тази поляна, пак за Бержето (повече тук). Тази година е оградено по-голямо пространство, пак с отлични условия (тоалетни, чешма, баня с топла вода), само бизоните ги няма. Харесваме си място и “тук ще е България”. Започваме да опъваме палатки и шатри. В този ден се очаква да пристигнат още една-две коли от нашите – Монката, Папи, Борислава, Камен и Джу и Китен, Яна и Раду. Малко по-встрани сме от останалите, защото се знаем какви шумни балкански субекти сме. Свечерява се и нашият катун започва да набъбва.
31 юли
Сутрин, слънце, закуска на открито и жега. Дори в планината през деня си беше много жега, но в момента, в който се скрие слънцето, вадиш някой полар или пухенка (ако си Колето). Обсъждаме плана за деня – една група се обособява за пещерен туризъм като нормални хора, т.е. да ходи на облагородена пещера с пътечки, осветление и т.н. Вихи ще бъде майката на ротата (аз, Колето, Тошко, Марта, Ники, Данчето и Борислава), Делчо ще бъде бащата на останалите и ще ги води на пещера близо до лагера – Antre de Vénus (Входът на Венера). Монката, проучил всичко в детайли, дава насоки и GPS точка и отиват. Нас ни очаква Grotte de Choranche – прекрасна пещера на около 30мин. път с кола, с огромни езера, цеви дълги по над 2 метра и бели като изпрани с белина. Имаше и пещерни протеи, нов внос от Словения. Достъпът до пещерата е само в група с водач, раздават аудиогидове, ако не знаеш френски, разказват интересни факти без досадните измислици за образувания приличащи на Дядо Коледа, Снежанка и Торбалан. В една от залите прожектират и много приятна мултимедия, което си беше доста впечатляващо. Интерес и посетители от всякакви възрасти имаше, и то много. Можем да си пожелаем и в България да е така, но определено ни е нужна промяна – в манталитета, в мисленето, в мотивацията. За чистотата по пътеката към пещерата и като цяло в парка около нея, няма да говорим, боклуче не видяхме. Прибираме се късен следобед и обменяме впечатления с останалите групи – Венера си била показала входа свободно, било много красиво и си заслужава. Добре, решено е, в събота отиваме.
1 август
За този ден имаше големи гимнастики в планирането – Делчо от преди 2 години заплюл траверса La trou qui souffle (Дупката, която духа), като идеята беше влизане на няколко групи през този вход, който не е екипиран, т.е. всяка група си нови инвентар, екипира и после си прибира въжето и продължава в търсене на пътя към пещерата Saints de glace, откъдето е изходът и където е екипирано от домакините. Изначало бяхме 2 групи по 7-8 човека всяка, имаше доста неизвестни с пътя, защото описанието беше на френски, картата не беше най-детайлната и въобще едно гъделичкащо чувство на несигурност. И тука нещата почнаха да се преподреждат – Данчето стана сутринта и благо ми предложи да отидем няколко човека само в Saints de glace, да си направим разходка и да снимаме. Така едната група от 8 човека, драстично стана на 5, в другата финално останаха 3ма. Екипирахме се, който за където и потеглихме. Нашата скромна групичка от мен, Данчето, Ники, Марта и Фотев потегли лежерно и след 30тина минути бяхме на входа на пещерата. От дупката излизаше пара и студ на талази – в тази жега беше много приятно, но какъв ли студ щяхме да берем надолу в дупката… Влизаме и проверяме. Пещерата е доста приятна, къси отвеси, разчупени меандри, с малко или липсваща вода до огромната зала “Хидрокарст”, където от тавана изтичаше от една дупка много готин водопад. В тази зала трябваше да излезнат и другарите, които бяха тръгнали да правят траверса, ако си уцелеха пътя, защото цялата система La trou qui souffle е къмто 50км. Поне франсетата са отлични в пещерното спасяване, в случай, че стане нещо, но добре че не стана 😀 все пак за Бержето сме дошли! В снимки и раздумки влезнахме и излезнахме. Общо засякохме само 2ма човека за цялото време. Прибрахме се обратно в лагера и зачакахме останалите. Появи се първата група – изкефили се доста, на няколко места търсили пътя, имало и кал, и вода, и лазене, но доволни. Още малко се появи и втората група – следвали същото описание и карта, но минали по тотално различен маршрут – с гадни тесньочи, но без кал и вода 😀 поздравихме се всички за ползотворния ден с по няколко питиета и, странно, никой още не беше дошъл да ни направи забележка, че сме шумни…
2 август
Вярно, отпуска сме, ама така и не дойде ден, в който да се наспим… Днес ставаме и пак се разделяме по интереси – нашата група (аз, Колето, Данчето, Тошко, Марта и Ники) ще ходи на виа ферата над Шамбери – на около час и 30 минути път с кола от лагера. Останалите отиват на пещера в района около лагера. За тази виа ферата Jules Carret Тошко ни говореше от преди 2 години, когато след курс по пещерно спасяване при франсетата, беше минал да я направи. Стоеше ни на нас в чек листа и нямаше как да я пропуснем. Има няколко подхода до там, като ние се паркирахме с колата на Parking de la Doriaz, от който през приятна пътека със сваляне на денивелация се стига до началото на виа фератата. Да отбележим, че те всъщност са две виа ферати – Jules Carret ще я определим като страшната, а вдясно от нея е P’Tchi, която е по-малко страшната. Аз нещо не бях в настроение и желание да бера много страх и с Колето отидохме на P’Tchi, останалите минаха през Jules Carret. И двете виа ферати излизат на едно и също място над скалния венец, препоръчват се за добре подготвени и тренирани хора, има доста въздушни участъци с няколко въжени моста, тук там стъпките са в леки надвеси и като цяло са доста ангажиращи. Гледката е супер – в долината долу е Шамбери, а зад него друг планински масив, като пощенска картичка направо. Дестинацията напълно си заслужава, препоръчваме, 10/10. Било каквото било, обратно по колите, бърз пазар в Гренобъл и обратно в лагера пак да си раздуваме кой какво е правил през деня.
3 август
За закуска бухти – защото луксът ни успокоява. Шеф Папи дори и в полеви условия може да зарадва и най-претенциозните (добре че от нас няма такива). Пак се разделяме по интереси – някои ще почиват преди голямото влизане в Бержето утре, други отиват до Гренобъл за бърза градска виа ферата, а нашата група с още допълнения (Фотев, Апо, Камен и Вихи) отиваме да видим Входът на Венера и след това да разекипираме. Пещерата има 14-метров входен отвес, на дъното на който свалихме джаджите и продължихме като пещерни нудисти да обикаляме и разглеждаме. А то каква красота се откри пред нас, тц тц тц… Образувания, драперии, цеви, бяло и още бяло, снимките ще си покажат всичко. В общи линии голям кеф, още по-готино се получи, че навихме и Вихи да влезне с нас в първата й френска пещера и то след неколкогодишно пещерно затишие. За Камен беше второ влизане в тази пещера, та ни беше своеобразен гид и ни разказваше и показваше какво предстои в пещерата. Син на баща си (Папи), няма нужда от повече думи. Някакси се завъртяха 3-4 часа без да усетим и решихме да излизаме, трябваше да сме навреме в лагера за вечерната спявка с чичо Реми (Rémy Limagne), който щеше да ни разкаже повече за проникването в Бержето, което ни предстоеше на следващия ден. Бяхме навреме, по-късно пристигна и последната част от нашия малък неразделен клас – не кой да е, ами самата Класна, Вождът, Императорът и неговото име е Цеката! По първоначални данни той щеше да пристигне с 2ма познати на всички ни хървати, но се оказа, че идва с 2 хърватки. Орнела, споко, всичко беше точно, момите бяха и те точни 😉 Ами сглобихме пъзелът, почнахме да сглобяваме и багажът за голямото приключение. Хайде да лягаме, че ще ставаме след малко…
(следва продължение)
Текст: Милена Ненова
Снимки: Милена Ненова, Китен Топалов, Симеон Ненков, Николай Найденов