Колкина след Колкина

Какво е да си завършил пещерен курс на 18ти май, а седмица по-късно вече да се спускаш в дълбините на Колкина дупка до втори лагер, че даже и след това? Албена има какво да разкаже, защото точно това й се случва…

Тъмнината и тишината магнетично ме привличат. Металните звуци на джаджите, симфонията на водата през стонове капчуци и пеещи потоци… Гротескни галерии с фантастичен лимонов сладолед от тавана, а снежнобял сметанов се излива като река… Малко ми е студено. Лазя в едно кално, чакълесто, все по-тясно. Водата си намира път през новото ми ПВЦ, пропива поларизона и се опитва да ме откаже. Усещам колебание, страх, неприязън. Ана Мария и Митака се включват и заличават моментния ми порив за отстъпление. Без тях нямаше да е така лесно и изобщо нямаше да е същото.

Пътят на влизане ми се стори безкрайно дълъг и така са надявах лагер 2 да ми хареса, защото лагер 1 е като стара каравана. Просторът и изчерпателния интериор на лагер Калоян, грижовните хора (Рая, Ники, Йоан, Ана Мария), пристигнали и приготвили, очакващи ни… Неповторимо, незаличимо, прегръдка. Ден след ден се потопявах в лепкавата кал, а цялата нова реалност ме пресираше да преодолявам страха от тясно, криво, по-тясно. Докато накрая ми разкриваше невъобразими блещукащи таралежи с пуканки на подложка от пудра захар като пищна торта за кифленски рожден ден. Имах време да съзерцавам. Останалите работеха и ме развеждаха. Дондуркаха ме, за да ми покажат покоряващата красота на ‘Бялата река’, ‘Блокажа до Мартенски сняг’, ‘Пясъци’, ‘Меден рудник’, ‘Грифона’.

Джовани е гумен мазохист и изкара една казарма при Митака 🙂 Към края на третия ден, след разместването на камъни в ‘Меден рудник’ успях да се прибера сама през ‘Пясъци’, а Ники и Йоан, междувременно, бяха екипирали един неприятен траверс при ‘Байпаса’, което доста улеснява прехода. От време на време разсъждавах върху ‘пътя към Светлината’. Тя не ми липсваше, но дългото влизане и ‘Фурните’ ме отблъскваха. Тръгнахме и усещането ме връхлетя. Осъзнавах, че толкова хора, толкова пъти са минали, но боязливостта напираше, а Митака я виждаше и толерантно ме навигираше. Пак студено, мокро, тясно…

Достигнахме 1ви лагер и ‘Слънцето изгря’. Все едно някой ми инжектира устрем. На излизане от ‘Рошавото’ вече се чувствах ‘Стелт’. Тръгнах по последния отвес, виждах синьо небе и чувах Данчето в развеселен диалог с останалите. Винаги съм гледала с доза ирония на ‘изпращачи’ и ‘посрещачи’. В онзи момент усетих удовлетворение да ме очакват след трудно за мен преживяване.

Теснотиите ще ги сборя.
Крачен самохват е лесно.
До нови срещи.

Участниците в експедицията отляво надясно: Найден (наземна логистика), Албена, Ники, Рая, Ана-Мария, Йоан и Митака

Текст: Албена
Снимки: Йорданка Донкова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *