Хърватски приключения втора част – Нйемица 2023

4-ти ноември, началото на хърватската експедиция – Кита ни очакваше! Юнашки потеглихме 12 участника – Папи, Данчето, Иво (Согньездо), Киро, Антон, Мимо, Тина, Док, Колето, Ани, моя милост (Рая) и завършилия таз годишен курс, Йоан, а Мишур (Ванката) ни очакваше в Грачац. 

Е, по вода ни изпрати родната земя, но и Хърватска не отстъпи. Пристигайки на беседката малко се срамуваше, позволи ни да си запалим огън, да хапнем, даде ни малко фон за по-лесно заспиване. На сутринта показа истинската си същност и ние, събудени или не, всички се сгушихме под беседката с желанието да останем сухи, но и това не влизаше в плановете ѝ и с хоризонталния дъжд Велебит каза: “шах и мат”. 

Играта е ясна, Кита би била самоудавяне, но какво сега? Нашият слънчев лъч изгря, когато усмихнатия Цека се появи с думите: “Принципно има и план Б.” С мокрите ни спални чували, дрехи, обувки и души решението беше взето безмълвно. Заедно с Цеката пристигнаха приятелите спелеолози Марин и Борис. Всички задружно потеглихме и минахме през геоложкия изследователски център за района на  Велебит, посетихме туристическите пещери и спряхме в близката кръчма за боб с наденица. 

Къде е следващата спирка?

Нйемица е изцяло вертикална пещера, намираща се в природния резерват Биоково, до град Макарска, дълбока -971м като последните 41 проучени метри са в сифон. Цеката ни беше уредил престой в построената преди по-малко от година хижа-централа на планинското спасяване на района, началникът също ни очакваше там, той самият беше като от приказка на братя Грим – великанът, пазителят на планината. Ако бутнеше някой случайно, то той се залепваше за отсрещната стена.  Посрещна ни подобаващо, с топла къща и хапване, по-нататък и с музикална илюстрация, пееше ни и ни свиреше на пиано, забавлявахме се много. Истински домакин.

По време на пищната вечер се проведе и обсъждането дали можем да влезем, какво можем да свършим като работа и каква храна да вземем. Следователно планът беше: влизаме понеделник, излизаме четвъртък или петък. Сутринта стегнахме багажа, закусихме бъркани яйца с трюфели и се разтоварихме до мястото, където оставихме колите и ни очакваше 40 мин ходене до входа.  Нахлузихме чистите гащеризони и проникването започна. Папи беше първи, като е влизал и преди, Цеката беше по средата и единственият хърватин, който в последствие остана за проникването, Мишур, остана последен. Голям отвес, малък отвес, тесен отвес, диагонален отвес, все нещо с отвес се случваше, доста впечатляващо, особено последния, който беше чиста 60-метрова камбана, влизаща в една гигантска зала. Лесно може да изтръпнеш бих казала 🙂 Аз тамън се сгрях и вече бяхме на -400м в лагера. Оправихме го набързо, а Папи намери нещо да изкатери. За сметка на последното ни изживяване, пещерата беше суха, само на едно място леко ни намокри, което по принцип Цеката каза, че било рядкост. Пещерата била барут, вода в нея не можеш да видиш.

Хапнахме вкусно и стана време за обсъждане за следващите дни. Щяхме да се разделим на три екипа за три района, които трябва да проверим. Най-съществената причина поради, която се разделяме е, че именно следващия участък на пещерата е 160 метров чист отвес, който започва с един сипей и каквото бутнеш то лети право надолу. Направихме 3 часа аванс между групите за да сме сигурни, че няма да има камъни, падащи от небето. Всички групи щяха да слезнат до дъното, като първата група – Цеката, Колето, Данчето, Мимо и Тина имат да проверят района на -670м, втора група – Папи, Киро, Док и Антон да проверяват участъка и да катерят на -600м и третата група – Аз, Ани, Мишур и Йоан щяхме да картираме и да проверим района близко до дъното, като ще нощуваме в долния бивак на -930м.

На следващия ден стана време за тръгване и на трета група, Иво ни изпрати към 14 часа, той реши този ден да пази лагера. Бяхме като в асансьор само, че на въже, не стъпвахме на твърда земя повечето време. 4 часа по-късно се засякохме с първата група – те имаха още да картират един блокаж, в който по-рано се загубих и потвърждавам, има си нужда от карта 🙂 Дъното било много яко, Данчето сподели, че даже вчера се е намокрила повече. Е, дами и господа, тези думи ги запомних дълго време, особено след първия водопад, в който се потопихме малко след тази среща. Е, изкъпахме се, Мишур и Йоан се гмурнаха в едно отклонение да проверят за продължение, но хипотермията дойде, когато с Ани останахме на -850м да картираме каквото има и да разекипираме задънващия отвес. За последните 50 метра пуснаха пожарникарския маркуч, водопад отляво, водопад отдясно, над теб, под теб даже. Навреме разбрах, че десния ми ботуш е спукан, но в този момент не го отчетох за проблем, ами напротив, зарадвах се, че събиращата се вода има откъде да се оттича, за разлика от левия. Слизам вече от последното въже и от водната мъгла не виждам особено Ани, тя пък вървеше по бележки с насоки като “Bivak natam“, оставени от Мишур и Йоан, на които лично аз много се зарадвах.

Е, имаше нова мисия, водата се покачваше бързо, как разбирахме ли (освен от очеизвадните признаци)? Лагерът се намира на брега на реката, недалеч от водата, при пристигането Мишур е поставил една лъжица в пясъка, където нивото на водата е била тогава и още една лъжица, по-нагоре, където ако водата стигне ще е знак, че трябва да си ходим, защото последните водопади няма да бъдат възможни за преминаване. Малко преди нашето пристигане към полунощ водата е почнала да се покачва, с Ани пристигнахме ухилени от екшъна, мокрите коси, пясъка, палатката, само крема за слънце ни липсваше. С последната ни останала лъжица си сготвихме ньоки с доматен сос, направихме си чайче, а Ани беше на нисък старт за тръгване на обратно. Късмета ни се яви и водата започна да спада лека-полека и така поспахме колкото можахме целите мокри, а Мишур периодично проверяваше лъжиците. 

9 сутринта всички се събудихме, събрахме си лъжиците и тръгнахме с уговорката преди 15 часа да не се качваме по 160 метровия отвес, ако случайно останалите са решили да ходят пак до долу. Водата спадна още доста, но все пак не пропусна да ни освежи на първите отвеси нагоре. В отклонението на -760м имахме за задача да проверим един тесняк. Аз и Мишур стигнахме първи до там и почнахме да ровичкаме. Иван ме викна, че нещо се затруднявал с някаква теснотия, а пък за българите нали няма прекалено тесен тесняк, затова махам седалка завирам се упорито в малката ниша, в която влизайки виждам сипей, от който директно започва отвес. Мятам камък, два….. Туп…Туп…Бам! Ани и Йоан се появят и те го чуват, поне едни 50 метра. Обаче вече всички седим неподвижни поне 30 мин, Мишур каза, че има поне 5 часа работа, на всички ни беше студено и го писахме задача за следващия път!

Веднага след като тръгнахме обаче мястото се преобрази – от всички стени течаха реки. Е, и малките сухи петна, които бяхме извоювали на примуса вечерта прогизнаха отново, мъчителната част обаче остана за десерт, както споменах, има си точни указания как се минава последния отвес. Преди да се продължи с последните 40 метра трябва всички да се съберем на един междинен парапет, тоест първия, Мишур, трябва да изчака останалите трима (абсолютно геройство). След него беше Йоан, после аз и накрая Ани. Е, събрахме се, с Ани си говорим само за топлия чай в лагера, който е на броени изпомпвания, Мишур тръгва, после Йоан, не забравяме факта, че сме помпали рамо до рамо с водопадите вече 5ти час. Чакаме ли чакаме “свободно” от Йоан, с Ани стоим общо вече 40 мин на този парапет, тя поне имаше късмет, че е с нова курдура, та не пропускаше толкова, но аз вече изразходих всичките си подскачащи стъпки, бавно се побърквах от студ и стана ясно, че някой ни е забравил 🙂

Та така, в лагера сме вече, пием си чая, представяме си, че сме сухи, разказваме си сладки приказки, другите групи нищо интригуващо не са открили –  оказва се, че до всички рано или късно е стигнала водата, включително и до палатката. Колето демонстрирал как и къде е най-правилно да се сушим на примус, а пък Цеката показал как чуждото фолио топли най-сладко 🙂

Четвъртък, ден за излизане. Разделихме се отново на групи – нашата беше последна като с нас излизаха Папи и Цеката. Папи тръгна пръв, аз веднага след него. Е, нали ви споменах за диагоналния отвес? Той беше и тесния, в който имах особени затруднения с прониквачката за Кита, която не случайно е само за Кита. Е, издърпах я някак си бъчвата до повърхността. Папи ме посрещна, останалите били тръгнали. С такава радост махнах мокрите дрехи, намерих си слънчева полянка и като гущер, печейки се си подрeмнах. Час по-късно останала банда вече излезе, Йоан се озорил нагоре, все пак обикновено първата ти експедиция не е на -930м, но Ани не го оставила на мира, все пак има да връща и за двете ни 😉 . Топлото и слънчево време ни съпроводи до колите и към 17 часа всички бяхме в хижата. В заключение, за пещерата бих казала, че беше супер приятна и интересна, много се радвам, че имах възможността така случайно да я посетя и благодаря на Мишур за веселата компания и уроци по хърватски.

Вечерта продължи с появата на няколко хървати приятели, които ни подариха на всички по комплект сапун и крем за ръце, хапването беше азиатски нудли с джинджифил и крехко телешко, закуската пък на следващия ден не отстъпи – топли палачинки с шоколад.

Приключението ни явно ще да е на водна основа – следващите три дни минаха в мокро и влажно време, но честно казано не направиха такова впечатление, всички бяхме искрено щастливи и удовлетворени от преживяното. Продължихме с разходки, кулинарен туризъм и купонясване у познатия Сплит.

Благодарим на нашите топли домакини и на любимия ни председател, Цеката, че винаги има план и всяка поредна година не се отказва да ни покани отново 🙂  

Е туй то, а на вас как ви минава отпуската?

Текст: Рая Лакова
Снимки: Папи, Цеката, Колето, Йоан

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *