или
Особености на албанските планини
Още помня нахилената физиономия на Васко, когато влетя у дома с думите “Бръм, пускаш ли ме на експедиция в Албания”? Погледнах учудено “Защо мислиш, че бих те спряла?”
И така, миналото лято 6 души заминаха да правят теренни обходи из Албанските планини, в търсене на неизследвани вертикални пещери.
Преди около половин година Васко отново влетя: “Бръм, отиваме на експедиция в Албания през юли. Да влизаме в дупките, дето маркирахме миналата година. Нашите ще гледат децата”
Ах, вълшебното изречение “Нашите ще гледат децата”. Ама, разбира се, че ще ходим на експедиция. Хем имам цял един планински преход за последната година, хем съм влизала във вертикална дупка “само” преди три години.
Първата ми експедиция.
Физически хич не бях подготвена. И си имах едно наум. Даже две наум. Но пък очакването нетърпеливо ме гъделичкаше.
ДЕН ПЪРВИ
Бърз разбор на екипировката – джаджи, каски, челници,, пещеризони, поларизони, термо, чорапи, ръкавици, ботуши. Когато стигна до ботушите винаги се усмихвам. Защо ли? Защото
„Когато видиш някой да си слага Големите Ботуши, можеш да си доста сигурен, че ще се случи приключение.“ (Мечо Пух).
Аз изтеглих жребия за багажа, който при нас вечно е шекспирова трагедия. Ами, пак ще взема нещо излишно и ще забравя нещо важно. То е ясно.
Класираме се на бензиностанцията с 20 минути закъснение, очаквайки да сме последни (както обикновено). О, чудо! Ние сме втора кола. Чакаме още цели 2! Еее, Васко, дай пет точки – върха сме! Става ми леко на душата. Започваме тамън.
Пътят
Пътувахме през Гърция и на границата засякохме едни приятели, хукнали към гръцките къмпинги, които за малко да ни отклонят от важната мисия. Но, в крайна сметка кой би избрал лежерни, мързеливи плажове пред сухи, стръмни планини и неизследвани дупки. Не и ние. С напредването на деня жегата ставаше все по-тежка, а неработещия климатик в колата хич не помагаше.
Направихме по-дълга почивка на една беседка с чешмичка. Тук използвах момента да огледам отново групата ни. Аз и Васко; инициаторът на експедицията Владо и брат му Сашо (познати още като планинските кози), Ани и Ефи, носещи богатия си експедиционен опит под колана; вечно нахилената Марго; Пешо с дрона и плюшения динозавър; Алекси, който познавах по-скоро бегло и Павката, с оня чуден джип с покривната палатка. Чакахме и още три (непознати за мен) попълнения два дни по-късно – Дани, Ванката и Тошко. Марго извади един лентов апарат, щракна набързо една-две снимки по случай ден първи и потеглихме отново.
Вече на Албанска територия, спряхме за бърза оперативка. От границата до Пърмет – най-близкото населено място до нашата планинска цел, бяха само около 40 км.
Южна Албания се оказа дяволски красива. Пътят се вие покрай великолепният, стръмен и многопластов хребет на Немърчка – най-високата планина в Южна Албания, в чието подножие пъпли изумрудена река.
В Пърмет ни чакат важни експедиционни задачи.
Точка 1: Едно от основните неща за провеждането на успешна експедиция е… ИНТЕРНЕТА! 🙂 Изсипваме се на уличката с магазина, а Владо бодро се впуска в решаването на този неотложен проблем.
Точка 2: ВОДА, БИРА, АЙРЯН. Изреждаме се бързо на касата и се строяваме под сянката на една стена, за да бистрим следващи стъпки. Междувременно кой се полива с вода, кой казва наздраве, кой джурка айряни.
Точка 3: СЛАДОЛЕД! Денят беше 15 юли, а на тази дата преди 13 години се роди едно диване, юнашки се набесня и ненадейно си отиде. Изядохме по един сладолед, докато си мислехме за Ния. Да, хубава дата за старт на експедицията ни.
Точка 4: КРЪЧМАТА. Ами да, трябва да се яде. Ама преди да тръгнем натам обаче, Васко ми показва от улицата:
– Виждаш ли ония туи ей там?
– Кое?!
– Абе туите бре – ония дървета, ей там.
– Аааа, туите. Да.
– Ето от там се тръгва за мястото на лагера. Около час път. А виждаш ли ей онова голото петно, ей там?
– Къде бе?! Там, къмто върха на планината ли?
– Баш. Минаваш под оная каменна плоча и после още нагоре, и още по онова било, и ей там някъде е пещерата.
Краката ми се подкосяват леко. Дали някой друг ги приема така нещата, с лек уплах, или съм само аз? Хм. Къде викате е таз кръчма? Водете ме бързо.
Кръчмичката е извън града, кацнала върху реката, до един мост. Гледката е чудна, бирата е студена, сервитьорката е усмихната, а цените са си съвсем прилични. А пък под ей тоя, същия мост, се оказа чудно място за плаж – топла вода и естествено джакузи.
За да стигнеш Badëlonjë или Бадалония (по нашенски), или Селото с туите, минаваш по моста (първо изчакваш поредното стадо, нали) и после пускаш колата нагоре с цЕлата газ. Ситно селце, сякаш подминато от цивилизацията. И там, по средата, сред полупорутените постройки, чешмата и щъкащите кокошки, наистина има 5-6 великолепни дървета туя. Високите конуси ни служеха за ориентир от почти всяка точка на планината, а на самото селце придаваха особена романтика.
Паркирахме колите, нарамихме кой каквото успя, заредихме шишетата с вода и с бодра стъпка захванахме пътеката през селото и нагоре. Правя 10 крачки и издъхвам. Лелеее, аз от селото не мога да излезна, какво остава да стигам до лагер, още повече до дупка. Ужас. Дишам тежко, пръхтя, ама местя краката. Не кашкавал, ами кашкавал на тиган е работата. Няма връщане назад.
Така и не съм сигурна колко точно време отнема от селото до лагера. Според хората около 45 минути, според мен около час и половина. Стискаме си ръцете грубо на час. По принцип, не че е драматично. Всички са си ок, аз съм пред умиране. Вече е тъмно, в челниците ни се бият разнообразни насекоми, а аз на всяко по-равно местенце питам с надежда:
– Колко още горе-долу? А?! (нали знаете детската песничка “Are we there yet?” “NOT YET!”)
Базов лагер и особености на Албанските планини
Накрая стигаме до една широчка поляна, където на всяка крачка избухват скакалци. Избухват бе. Стъпваш, а те изригват и ти скачат до кръста. Аз толкова скакалци накуп никога не бях виждала. Та, воала – Поляната със скакалците. А в дъното на поляната – два ореха. Ето там хвърлихме раниците и положихме началото на Базов лагер. Проснахме се по земята, пихме някакви води, а Пешо даже успя да извади малко кенче с топла бира. Ммм, направо вкусна ми се видя тая глътка. След няколко минути започваме да се размърдаме – кой да опъва хамак, кой палатка, кой търси нещо срещу комари. И изведнъж разни хора започват да се смеят – аааа, ония светулки пак ги има. Приближавам да подслушам разговора и гледам как всички се въртят с челниците по поляната и коментират некви светещи работи. Светкам и аз с челника. Наистина – земята е осеяна със ситни светещи точки.
Светулки, а?
Не!
Паяци!
Ето ти Лагера с паяците. Краката ми пак се подкосиха. Вие шегувате ли се? Къде е този Васил и защо за една година веднъж не спомена светещите паяци?! Защо?! Аз, дето цял живот викам хората да ме спасяват от паяци, сега се озовах на поляна, пълна с големи, бляскави, чудесни па-я-ци. Ама ПАЯЦИ! Такива, като тарантулки на диета. Добре ли е? Василе, къде си? Ела да се обосновеш.
А Васко през това време се беше натоварил в джипа на Павката, за да го упъти до лагера. Силно разчитахме, че офроуд возилото ще успее да се покатери до нас, и да донесе тежките лагерни необходимости и екипировка. Обаче нещо се позабавиха. Започнахме да хвърляме чоп и боб ще стигнат ли, ще се откажат ли, безаварийно ли ще минат нещата. Влади проверяваше честичко по радиостанцията докъде са добутали. Докато се вихреха залозите, в далечния край на поляната блеснаха светлини (други, не паячни).
Владо доволно и отчетливо обяви по станцията:
“Дъб до Бук, добре дошли!”
Сякаш това изречение даде същинския старт на малката ни експедиция. Настъпи въодушевление и суматоха. Разтоварване на багажи, разпознаване на раници и надиграване с паяците.
ДЕН ВТОРИ
Как се навих да сляза до долу 2 пъти в един и същи ден, за мен е мистика. Но сутринта се смъкнахме до колите, за да донесем още багаж, а следобед отново спретнахме раничките и заминахме към града за пазар и плаж. Да, плаж – на оная изумрудената река, под оня мост, дето хем пази сянка, хем водата е топла, хем бълбука, хем кръчмата е близо.
Хапнахме, пийнахме и хоп, по палатките / хамаците, че на следващия ден ни чакаха двете пещери, а трябваше да тръгнем по тъмно, за да вървим поне известно време по хлад. Все пак плажът си е плаж, ама ние сме на експедиция.
ДЕН ТРЕТИ
Около 4:30 сутринта започнахме да се излюпваме. Сашо услужливо ни беше сготвил тенджера с мюсли и мед. Разнасят се канчета, сутрешен тоалет, тиха суетня. Конфигурираме се по следния начин:
Първа група: Щурм на N1 в състав: Ефи, Ани, Павката, Васко и Елена. Надморска височина 1700 метра. Въртопът на пещерата е обещаващ. Пътеката, по предварителни данни, минава през поляната с тръните и няколко дерета, а последните 500 метра вървиш без сянка, на яко стръмнина до дупката, кацнала съвсем на билото на планината.
Втора група: Щурм на N2 в състав: Владо, Марго, Алекси. Надморска височина 2200 метра. Път – ужас. Подробности не знам, но ми звучеше като аз да съм в късметлийската група.
В лагера остават: Пешо и Сашо.
Тръгваме от 630 м. надморска височина. Всяка група си има радиостанции.
N2 са по-организирани и тръгват малко преди нас. Сашо ми предлага щеки, които взех, след кратко колебание. (Боже, добре че ги взех) Не бях ползвала щеки дотогава – голям пропуск. Ефи тръгва 20-ина минути преди нас. В крайна сметка отлепваме от лагера около 5:45, когато вече е светло, а слънцето е зад ъгъла. По предварителна информация, ни чака път около четири часа и половина. Пуфтя и вървя. Лагерът става все по-ситен. Гледката все по-яка. След около половин час, или може би 45 минути спираме за малко по-дълга почивка на едно равно.
Там се оказа, че Ефи, по някакъв трак на телефона, е хванала серпентини из гората нагоре, вместо да продължи направо през поляната с тръните, по познатия на Васко маршрут. Шмугваме се в гората и се точим в индианска нишка по пътечката, която се вие като змия по хълма. Вървим си нагоре и изведнъж – хора с коне. Още по-нагоре – с магарета. После пак коне. По-късно се оказа, че Ефи е нацелила “Официалния конярски път”, който овчарите използват, за да събират мляко от стадата по билото на планината.
Мисля си – добре де, ние що не попитахме някой от чичовците с кончетата/магаретата, колко ще ни вземе да изнесе екипировка до билото? И без това ги разхождат по цял ден нагоре – надолу. Хм, Владо може и да го е мислил това. Ще питам..
По време на една от почивките, Васил (като единствения бил на предната експедиция) ни обяснява за пещерата, пътя и накрая избухва със следното изречение (цитирам):
– Добрата новина е, че последния един час пътят е само нагоре, с камъняк, и без никаква сянка.
Опулихме се:
– Васе, ако това са ти добрите новини, по-добре не казвай лошите
След не знам колко хълмчета, в едното от деренцата се появява скована постройка със син мушамен покрив и ограда и Васко най-после възкликва:
– Я – фермата!
Ок, явно това го е виждал и друг път – добър знак. Заобикаляме фермата отгоре по пътеката и пресичаме маркуч. Огледахме се. На едното връхче се виждаше ледник. Зачудихме се дали този маркуч все пак не носи вода отнякъде. Оставихме си задачка по-натам да бъде проверен. По-късно Алекси провери и маркуча беше пресъхнал – почти колкото гърлата ни нагоре по баира.
С радост в сърцето видяхме една скала и седнахме да починем в сянката ѝ.
Тук, на късата сянка, Ани и Ефи коригираха първоначалния план. Вече бяхме вървели около 6-7 часа, а те бяха хората, които следваше да екипират пещерата. Ани каза:
– Вижте сега, това не е човешко. Не знам как миналата година са дошли, екипирали и са си тръгнали същия ден. Предлагам като стигнем пещерата, да починем няколко часа. След това да екипираме каквото можем и ние двете да останем да спим тук, за да тръгнем рано сутринта обратно към лагера.
Сметнахме водата, храната, спасителните фолия и поларизоните. Разбрахме се Васко да остане с тях, за да държи връзка с лагера по радиостанцията, извън дупката, а аз и Павката да се върнем обратно към лагера.
Стиснахме си ръцете на новия план и с последни сили тръгнахме да покоряваме последното дере и хълмче. Ти да видиш – има дупка. Ето я.
N1 в цялата й прелест.
Сърцето ми пропусна удар. Заобикаляме въртопа отдалеч, защото сякаш те дърпа надолу. Замъкваме се до скалната ниша срещу дупката. Разхвърляме багажи, пием вода, хидратин (голяма гадост), магнезии, ядем. Часът е към два, два и половина. Температурата е има-няма 40 градуса. Сметнахме, че сме вървели над 7 часа, което далеч надвишаваше първоначалната сметка от 4 часа и половина. Но пък бяхме почивали често и дълго, а всъщност пътят изобщо не беше толкова страшен, колкото очаквах.
Към 5 часа, поспали и посъбрали сили, се размърдахме. Ани и Ефи започнаха да правят разбор на екипировката и да брейнстормват какво ще им е необходимо за екипиране: бормашина, въжета, пулсове, спитове, карабинери, планки, прусеци, ленти и там каквото още трябва. Аз, като човек, който е само ползвател на пещерни системи, но твърдо неможач откъм екипиране (разбирайте, дори възел не смея да направя), всеки път наблюдавам процеса с възхита. От миналата година знаехме, че скалата в дупката е изключително ронлива и трудна за екипиране. Докато момичетата навличаха пещеризони и джаджи, аз дишах тихо на пресекулки и се чудех дали им е притеснено. Отвън изглеждаха спокойни. Отдъхнах си след като натъртиха, че излишни рискове няма да поемат и нищо не е на всяка цена.
Тук трябва да вметна, че аз бях най-страхливият елемент в групата. Не бях такава преди години, но появата на хлапетата ме накара да обмислям предварително всякакви потенциални сакатлъци, което твърде често вреди на собствената ми психика. И така, по една снимка и девойките се отправят към дупката. Ние чакаме кротко в скалите.
Какво ли е чувството да застанеш на ръба на нова пещера? Да те лъхне онзи хлад и да знаеш, че ти първи ще се докоснеш до нея… След малко се чу машината. Пробиват. И пак. Почакахме още известно време, събрахме багажа и се изнесохме към въртопа. Входът все така дърпа към себе си, когато понаближиш. Избрахме едно равно място, за да им оставим нещата.
Тук ще направя малко отклонение от нашия ден, за да вметна няколко думи за другата група и N2.
Няма как да разкажа от първо лице, но знам следното:
Пътят до пещерата е доста по-стръмен от нашата пътека и с по-голяма денивелация. N2 е на 2200 метра надморска височина, което си е с цели 400 метра над N1.
Маргото дори е успяла да прегрее, но, за щастие, непосредствено до входа на пещерата има удобна хладна кухина, в която си е починала и съвзела.
Владо и Алекси са в завидна форма и грижи не са имали.
Но да се върнем на нашата група. Слънцето почти залязваше.
Викнахме си няколко пъти за чао и изкатерихме хълмчето, а Васко дойде да ни упъти към Оазиса и пътеката за дома. Тръгваме с Павката по хълма надолу. Инструкциите ги помня като нещо подобно: смъквате хълма, после минавате през Оазиса (Джанките), ей там онова жълтото петно виждате ли го, можете зад него в дерето или отстрани по ръба, стигате една горичка, пускате през нея, покрай оградата, стигате овчарската колиба, и захващате серпентините. Минавате поляната със самотното дърво, една наклонена такава, после под оная голата плоча на билото, после голямото дере, гората, после поляната с тръните и накрая последната пътека към лагера.
Нищо общо с това, което ни се случи.
Всичко е точно – пътека няма!
Тръгваме надолу по хълма. Пътека няма. Ритаме камъни и се плетем в треви. Стигаме жълтото петно, продъжаваме надолу по следващ хълм. Пътека няма. Ритаме камъни и се хлъзгаме в треви. Има много поляни под наклон със самотни дървета. Има някаква горичка, която е долу, на м***ната си. Продължаваме да пускаме хълма почти по гъз. Имаме някаква бегла идея за посоката, в която трябва да се движим и къде трябва да стигнем. Изглежда като девет дена път с камили + още няколко дни за разкош. Слънцето залязва. Все още пътека няма, серпентини няма, ограда няма, овчарска колиба – няма. Има камъни, тръни, треви и камъни. А да, и камъни.
Павката (Господ здраве да му дава) има телефон с някакъв предплатен нет и се опитваме да следим посоката. По радиостанцията навикваме Васко. Свързваме се с базов лагер, диктуваме координати, а Пешо се опитва да ни насочи някак така, че да намерим пътека. Това беше зорът през цялото време – просто да намерим пътека или подобие на такава. Батерията на Павката пада на 6%. Аз нет нямам, но пък имам външна батерия и, оказа се, точния кабел. За всеки случай снимаме координатите от телефона без батерия, на телефона с батерия, щото да ги имаме, ако се наложи пак да диктуваме локация.
Спасяваме положението и продължаваме в тъмното. Вече сме на челници, а лагерът ни се струва безобразно недостижим. Накрая успяваме да стигнем другата гора и голямото дере. И тук, най-после, видяхме единствения маркер от всичките, дето Васко ни ги беше дал. На пътеката има една скала, като полупещера, полумост, абе полунещо си. Значи все пак сме успели да издрапаме горе-долу където трябва. И на края на дерето с гората, започва какво:
ПОЛЯНАТА С ТРЪНИТЕ!
Ей богу, такова щастие и облекчение не съм вярвала, че може да ми се случи. Заради тръни. Тръни с човешки ръст. Ама на! Много им се зарадвах. Оттук трасето до лагера беше ясно и се пуснахме бързичко. Пешо обяви по радиостанцията, че вече ни вижда. Прибираме се бодро, а лагерът е неузнаваем.
Разбор на деня под Двата ореха
Сашо и Пешо бяха направили чудеса – бяха успели да съберат всички камъни под орехите, да разчистят площадката, да направят оградка и каменна маса, да подредят кухня, да вкарат супер як ред в изначалния хаос. А Владо дори се беше погрижил за романтичната атмосфера, като беше окичил клоните с лампички. Е, част от камъните бяха трупнати на 2 могилки, които подозрително приличаха на гробове, та се смяхме дали местните няма да ги разбутат за трупове, като си тръгнем. С липсата на безразборни камъни и паяците като че бяха поизчезнали. Всъщност установихме, че има толкова паяци, заради размножителния период на цикадите, които бяха завладели и двата ореха и почти денонощно вдигаха постоянен и ужасен шум. Цикадите са първенци по шумоправене сред насекомите. Спираха само нощно време за по няколко часа. През първите няколко дни мислех, че само аз нещо не съм наред, защото непрекъснато чувах, все едно главата ми е в кофа. Дори моят глас ми звучеше непознато. Оказа се, че всички са така заради пустите цикади.
И така, прибираме се ние в чудно хубавия лагер.
Развален телефон
Другият екип се беше прибрал пораженчески от N2 с новината, че дупката задънва и няма мегдан за по-нататъшно проучване. Връчиха ни по бира, а Владо нетърпеливо и малко притеснено подпитваше отдалеч. Стигнахме до въпроса, който го мъчеше:
– Има ли потенциал N1?
– Най-вероятно да. Чакаме да се произнесат Ефи и Ани, след като излезнат.
В този момент Владо като че се срути. Напрегнатото му допреди минутка тяло се свлече в стола с облекчение:
– Ама аз разбрах, че и N1 не става?!?!
– Не, Влад. Не сме казвали подобно нещо.
– Ама аз, като говорих с вас по радиостанцията, казах че N2 задънва и няма перспектива, и вие казахте “N1 също!”
– Не, Влад, казахме “N1 също”, ама имахме предвид че също слуша и сме на линия, а не че също задънва 🙂
Избухна смях. Оказа се, че Владo е изкарал последните няколко часа супер притеснен, че и двете цели на експедицията са пропаднали и всичко е било напразно. Дадохме му няколко минути да си отдъхне и окопити, и започнахме:
– Тоя път, дето вие сте ползвали е ужасен. На отиване, по стъпките на конете, беше супер – ясна пътека, сянка. На връщане – ужас и ужас. Къде я видяхте тази пътека?! Да се обадим на групата горе – ако са се засилили по долния път, да не тръгват по тъмно, че ще се пречукат някъде.
Обадихме се по радиостанцията. Тамън излизаха от дупката и се чудеха да тръгват ли надолу. Познавайки Васко, той би тръгнал. Така че наблегнахме и натъртихме все пак да не го правят. Обадиха се след няколко минути с решение, че ще спят на Оазиса.
Вече спокойни, се размазахме покрай масата с разговори от премеждията на двете групи. Сега разбрахме, че по път към N2 Алекси някъде си беше изсипал телефона, а Маргото съвсем наистина получила топлинен удар. Задънването на пещерата доста беше понижило настроението, пък като добавим и объркването, че N1 също не става, съвсем им бил паднал морала. Мислихме, мислихме как може да се намери телефон в самолетен режим, и накрая на някой му светна лампата. Алекси има нагласена аларма за 04:30 сутринта. Тоест ако се качи да спи някъде около мястото, където мисли че е изгубил телефона, може би ще го чуе. Може би и батерията държи именно заради самолетния режим. Речено – сторено.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
Следващият ден за нас беше лежперлък (от лежа, нали), във вече подредения лагер.
Посрещнахме Ефи, Ани и Васко с кафе и пухкави мекици, производство на Шеф Сашо и Шеф Марго. Девойките разказаха за екипирането, какви опори са ползвали, докъде са стигнали. Как Ани, докато се опитвала да пробие с машината дупка за пулс, се подпряла на скалата с лява ръка, а скалата поддала и ръката ѝ хлътнала в отчупения камък. Найс, а? Тамън бяха дошли и новите попълнения в експедицията: Дани, Ванката и Тошко. Те се готвеха привечер да поемат към дупката, да доекипират, та слушаха внимателно инструкциите на Ефи.
Следваха поредни сухи тренировки с машина и пулс. А Алекси щеше да тръгне към поляната с телефона сам, и след като мине времето за сутрешната аларма, да излезе на билото и да се пусне по пътеката в посока N1, където да се включи в групата екипиращи.
Следобед – време за преходи, пазар или плаж. В лагера Дани, Ванката, Тошко и Алекси се стягаха за път. Комплектоваха джаджи, пещеризони и ботуши. В последствие разбрахме, че са успели да нарамят и 10 литрова туба с вода. Великани. Щяха да спят на оазиса, и да влизат в N1 сутринта.
Докато те тръгваха към хубавото, ние се бяхме отдали на тотален мързел и лиготия по реката и магазините. Ооо, а на рекатааааа. То не беше река – банята, банята. Та, киснем си се в топлото гьолче с хубавите вълнички и изведнъж онази прелест Маргото, вади от сутиена 3 (три) вида сапунчета: 1. Сапунче за коса, 2. Ексфолиращо сапунче за тяло, 3. Сапунче с хума за лице.
В приповдигнато настроение се върнахме в лагера. Вечеря, смях и вицове до много, много късно. По едно време чухме по радиостанцията пещерната група. Бяха стигнали оазиса за нощувка, а Алекси беше понаближил поляната с телефона, където трябваше да придреме и посред нощ да се ослушва за алармата.
ДЕН ПЕТИ
Маргото и Сашо ни поглезиха и тази сутрин – тоя път с великолепни палачинки и жестоко сладко.
Подмотвахме се, говорехме си за пещерата и пиехме кафе. Проверихме народа по чукарите: Триото вече беше намерило скритите под една джанка ботуши на Ани и се беше насочило към дупката, а Алекси (О, чудо!) си беше намерил телефона и крачеше в тяхна посока. Всичко по план. Някъде по това време Марго, ни в клин, ни в ръкав, се обърна към мен:
– Искаш ли да ми сплетеш косата?
– Да бе, ще те сплета. Няма грижи.
Желаещите за плитки започнаха да се множат и крайният резултат беше: 4 сплетени жени (Марго, Ефи, Ани и моя милост) и 3 сплетени мъже (Васко, Владо и Пешо). Фризьорски салон “Двата ореха” се представи отлично.
Междувременно Алекси се върна победоносно от поход – с телефон и разказ, как докато си търсел телефона, си загубил личната карта… Ама я намерил де. Защо изобщо е носил лична карта в планината, историята мълчи. Докато се занасяхме, се подредихме на опашка в кафене “При Павката”, което работеше на пълни обороти. Собственикът въртеше кафенца с кафеварката под налягане и ги поднасяше в малки картонени чашки със сметана. А чашките – с дръжки! и надпис “Happiness in a cup of coffee”.
Второ и последно ходене към N1
Съставът е Ани, Марго, Сашо, Васко и аз. Малко преди тръгване Ани ме привиква:
– Елено, ела да се учиш да картираш, че Васко се замота някъде.
Да – освен гъз дупка да види, имахме и задачка да картираме пещерата. Ани беше планирала Васко за асистент, но в случая аз бях под ръка и намазах малко обучение. Вършеем около орехите с дистото, тамън му хванах цаката, и Васил се появи да ме саботира и да ми изземе функциите.
Мисля че някъде по това време Тошко, Ванката и Дани се обадиха по радиостанцията да доложат че:
– Инвентарът свърши. Дупката продължава.
Докато се мотаем, стана почти 19:00. Вярно че искахме да вървим по хладно, ама не и по тъмно. Тръгваме към пещерата по онзи, тегавия, стръмния път, с идеята да стигнем Джанките (пардон – Оазиса 🙂), да спим там и сутринта да издрапаме нагоре по склона до пещерата. Докъм поляната с тръните и известно време след това съм горе-долу ок. Добре, че пак имаше безпризорни щеки за мен, иначе щях да окапя доста по-рано.
В един момент обаче подобието на пътека става наистина стръмно, а неподготвеното ми телò започва да издиша под напрежението и дори щеките не ме спасяват. Марго и Сашо са щипнали като планински кози по-рано, по жегата, за да търсят водата – каптаж на около час от Джанките.
Някъде по пътеката засякохме Дани, Ванката и Тошко, които се връщаха към лагера. Сменихме пет приказки. Казаха ни, че са ни оставили пълни шишета и в Оазиса, и в скалната ниша до пещерата, както и гумените ботуши, които са ползвали. След няколко минути се разделихме – те надолу, ние нагоре.
На Ани и Васко им се налага да се съобразяват с постоянно забавящото ми темпо. Обаче се стъмва. Тайничко си обещах да се стегна и повече да не ми се налага да правя подобно нещо. Стигнахме високите треви на Оазиса, хапнахме и се нагласихме за сън. 5 човека, наредени като аптекарски шишета, споделящи шалтета и завивки, зяпахме звездите, които падаха като луди. Всеки си гледаше неговите си падащи точки, а ако нацелехме всички да видим една и съща, викахме и се смеехме като диваци. Заспахме с усмивки и звезди в очите. А насън, пещерата ни дърпаше, някъде там от високото.
ДЕН ШЕСТИ
Сърцетуп
Събудихме се отпочинали. То било много хубаво да спиш на ТИХО и ХЛАДНО. Няма ги ужасните цикади, няма я безобразната, лепкава жега. И паяци няма. Едно свежичко и чудесно утро под джанките. От Оазиса до N1 отнема около час. Ако си планинска коза, може и 30 мин.
Изпръхтяваме до пещерата и скалната ниша.
Пием вода, вода, вода и се намъкваме в джаджите. Ани и Васко влезнаха малко преди мен, за да картират. Аз повисях на скалите с Марго и Сашо и след половин-един час също поех към въртопа. Особено е чувството да приближаваш с идеята, че най-сетне ще влезеш в пустата дупка. Сърцето ми подскачаше като слънчево зайче.
Входът на пещерата е красив. Стръмни скали от едната страна и полегат склон от другата, пълен с билки, цветя и две криви крушови дървета, за разкош.
От полегата страна започваше и въжената система. Очаквах Васко и Ани да са вече доста надолу, но се оказа, че все още са съвсем в началото, правейки неуспешни опити да картират входа. Светлината беше твърде ярка, лазерът не се виждаше изобщо и се оказа трудна задача да се маркират опорни точки. Вързах се и опитах да съдействам доколкото мога, но в крайна сметка вдигнахме ръце и решихме, че по-добре сега да се картира вътрешността, а входа да оставим за след залез слънце.
Отново обърнахме реда: Ани, която вече беше 1-2 закрепвания надолу, Васко, който сега се върза на въжето, и аз, която трябваше да изчакам, докато Васил обяви свободно.
Щракнах един карабинер в началото на системата и поседнах, докато ми дойде реда. Най-после можех да огледам на спокойствие.
Вече не ме плашиш, моме. Щракната съм, магнитът ти не действа. Красива е. И отвсякъде се носи аромат на билки. А жълтоклюните гарги (известни още като хайдушки – знаем ги тия работи покрай Ефи, нали), които се стрелкаха около входа, изглеждаха много, много сърдити. Започнаха да стават все повече и сякаш не можеха да повярват на наглостта ни. Какво правихме ние там?! Защо им смущаваме рахатлъка? Връткаха кръгчета над дупката и от време на време падаха като камъни навътре. Опитваха се да опазят дома си от натрапниците. Ние обаче от намеци не разбираме.
Наблюдавах гаргите и слушах пронизителните им писъци. Опитвах се да намеря закономерност в полета на ятото. Граченето им ми напомни за дивите витри от “Роня, дъщерята на разбойника”. Да, има нещо приказно в пещерите. Самотни и потайни, криещи хубостта си от външния свят.
“Свободно”. Викът на Васил ме изкара от унеса. Нали помните, че се бях притеснила как ще се справя по системата? Притеснението беше отдавна забравено. В момента, в който самохватът щракна на въжето, всичко потече по мед и масло. Наредих си джаджите и с усмивка в сърцето тръгнах по системата. Прехвърлих кривата круша. Продължих надолу, вдишвайки билковия аромат. Хайде пак почивка. Васко е на ръба.
Понагласила съм се сред цветята и си зяпам птиците.
Мозъкът ми работи странно:
– “Не съм гледала “Птиците” на Хичкок. Наистина ли не съм? Не съм. Хм, дали бих си го пуснала сега?
– Колко много маточина. Би било готино на излизане да си наберем от тук и да си направим чай в лагера. Чай от точно тая маточина.
– Oх, тия лилавите цветя как се казваха? Сигурна съм, че знаех, ама…
– А тази круша дали дава плодове? Ако дава, дали гаргите ги ядат?
– А има ли прилепи в пещерата?
– Колко ли е студено на дъното? Тръгнах с гумените ботуши, а дали не беше по-добра и по-топла идея да влезна с туристически обувки.
– Ах, колко ми е горещо. Нямам търпение да пусна отвеса. От там лъха хлад…
– Нямам търпение!”
“Свободно” отново ме сепва. Добреее. Няма значение колко пъти съм прехвърляла ръб. Всеки път сърцето ми ускорява, когато наближавам. Оглеждам се назад, където черното става все по-близко, а хладното става все по-хладно. Подминавам втората круша. Малко се сборих с клоните ѝ. Чувам Ани:
– Ели, има протектори на въжето в началото на камбаната. Трябва да ги преминеш и да ги върнеш обратно.
– Няма проблем.
Обикновено не запъвам на протектори. Почти на ръба съм. Минавам закрепването. Прехвърлям първия протектор. Ръбче. Началото на камбаната. Ето още една две стъпки по скалата и увисвам. Готово. Да прехвърля и този протектор…
И тук, точно тук… се оплетох.
Не знам каква глупост направих, но докато си фиксирах десандьора, изтървах въжето и не ми стигна броя на ръцете… За части от секундата си представих как съм увиснала безпомощно ей там, баш в началото на камбаната. НЕ! Няма шанс да се излагам с’а точно. Гепих се за закрепването с лява ръка, вкарах мускул, надигнах се. Тежестта ми падна надясно и виснах почти надолу с главата, обаче някак успях (от втори опит) да си щракна гръдния. Уверих се, че съм осигурена на 2 точки и чак тогава отпуснах мускулите. Изправих позицията. Погледнах надолу. Поразтръсках ръцете. Успокоих дишането. Уф, замалко беше. Щеше да е тегаво да се самоспасявам като цирков акробат. Или по-зле – да ме спасяват. Хората си имаха работа, все пак. Някой по едно време викна да пита какво става.
Оплетох се малко, но се оправих. Ок съм.
Ок съм. Браво на мен. Овладях си късата паника, самонаплюх се, после се самопоздравих. Повисях си още минутка, да се окопитя. Изтеглих се нагоре и си пренаредих джаджите.
Няколко метра по-надолу фиксирах и си дадох още малко време да огледам пещерата. Е, няма да обяснявам как е най-неповторимото място на света, но си беше хубава. Отвесът – пухкаво покрит с мъх, арки в скалите раздвижваха картината, а отдолу се белееше ледена шапка. А гаргите се стрелкаха неудържимо във всички посоки. Имах време. Така или иначе Ани и Васко бяха доста надолу и стреляха с дистото. Хубаво беше така, никой да не ти дава зор. Пък и температурата беше идеална. Свежо хладно, без да е студено.
Въодушевлението ми от снега обаче не продължи дълго. Доста е тегаво да се съпортваш със сняг, вместо със скала. Ботушите ми хлътват при почти всеки опит да се подпра, връткам се на едро, отдолу мрънкат, че хвърлям боклуци и изобщо думичката “стабилност” не съществува в тая реалност.
Чух Васко:
– Елена, ако искаш ела до следващото закрепване и се връщай нагоре. Тук става доста студено, а ние се бавим.
– Ааа, още не ми е студено.
Пъпля си леко надолу. Рутя си сняг. Вече от всичките ми страни е само сняг, какво друго да рутя? И да – вече е студено. За няколко минутки, за няколко метра температурата падна толкова, че палците на краката ми започнаха да негодуват. А след малко уморено започнаха и да не се усещат много-много. Имаше още едно въже надолу, но аз трябваше да чакам, така или иначе, което особено спомагаше общото ми изстудяване.
– Еленааа?
– Да!
– Дупката свършва. Наистина, по-добре се качвай, да не мръзнеш. Пък и да тръгнеш малко преди нас, че ще падат доста сняг и боклуци докато се катериш над нас.
И тук направих най-голямата глупост на тази експедиция – след кратко колебание, послушах народа и тръгнах нагоре да си търся топлото. С това си действие изпуснах да видя дъното, което всъщност се оказа обърната ледена пирамида. Пуснах се по стената ѝ, но не я видях отдолу. Ани все пак беше направила няколко снимки, но си признавам, изключително голям яд ме хвана на мен си, че не добутах и последното въже. Здраве да е – това е поредната обеца на ухото.
Никога не се отказвай на финала, Елено!
Нагоре никой не ме натискаше, така че си почивах колкото е необходимо и си се изкачвах спокойно. На слизане непрекъснато мислех, че периферното ми зрение засича падащи камъни, а то – птици. И докато се изкачвах, все така продължаваха да се стрелкат покрай мен. Да ми се карат. Да, знам, във вашата къща сме. Ама все ще си тръгнем, де. Айде стига вече.
Когато сборих камбаната и стигнах до долната круша, се врътнах и пак си поседнах. Ей така, да се сбогувам с N1. Не знам дали някога ще вляза отново точно в тази пещера. Затова исках да ѝ се полюбувам отгоре.
Навън Маргото и Сашо ме снабдиха с вода. Разсъблякох част от дрехите и седнахме да чакаме останалите.
Сашо обикаляше по склоновете, а аз само се пънех:
Айде малко на по-безопасно. Свят ми се извива, като те гледам така.
А онзи се хили насреща ми:
– Споко бе, то отдалеч изглежда по-страшно, отколкото е.
– Да бе да. 🙂
Да, аз твърдо си бях на-голямото шубе в групата.
Излезнахме към 5 следобед. Притичахме към нишата, да простираме поларизони, пещеризони и да се измъкваме от потното термо.
Изсмукахме по един магнезий, ядохме, пихме. В този момент по радиостанцията ни изненада неочакван гост. Владо беше хукнал сам-самин към нас да донесе още вода, и да изнесе на обратно част от багажа. Появи се младежът с китайската шапка, а ние бурно го посрещнахме.
Повисяхме на нишата, докато започна да се стъмва. Тогава събрахме всичкия багаж и се намъкнахме на едно по-равно място, близо до входа, където да изчакаме разекипировчиците. Настанихме се около една скала, подобна на маса и лекичко се понаместихме за дрямка. Признавам – ей там, сред потъналата в мрак поляна, както си бях полегнала с раницата на гръб, като в шезлонгче, заспах и сънувах. Към 10 и половина Маргото се присъедини към поспаливата ни групичка и ни разказа как явно на птиците наистина им е дошло до гуша от нас, защото една гарга както си “падала”, се ударила в нея, докато си виси на въжето.
– Уау! Наистина ли?!
– Да бе, сбута си ме птицата.
Обратният път към Джанките вървеше бързо. А по радиостанцията ни информираха за следващите гости:
Да знаете, че Ефи и Пешо тръгнаха към Оазиса да нощуват и те с вас. Казаха, че не искат да изпуснат партито.
Посмяхме се с глас на думичката “парти” и с още по-приповдигнато настроение продължихме по камъняците към мястото на купона.
Там наистина ни посрещнаха Ефи и Пешо, като Пешо беше решил сутринта да се качи сам до N1, за да пусне дрона на свобода и да поснима клипчета.
– Ефи, като сте дошли на купон, ракия донесохте ли?
– Разбира се, ето от на тати ракията!
Една глътка почти ме събори. Честно казано, партито ни приключи сравнително бързо. Героите бяха уморени на различни нива. Пак се наредихме като аптекарски шишета и отново зяпахме падащите звезди. Със съответните възгласи, разбира се.
ДЕН СЕДМИ
На следващата сутрин Пешо юнашки се добра до N1, въпреки проблемът с крака, който си носеше по време на цялата експедиция, и успя да направи куп дронски клипчета.
Вече обратно в лагера, се отдадохме на разхлаждащи процедури с краставици, бира и кой каквото го влече.
И отново багаж.
Следобед започнахме да посъбираме лагера, което, разбира се, се оказа туткава задача, но пък бяхме доста доволни, че все пак имаме джип на разположение, който да отнесе най-тежките и обемисти багажи.
долу: Дани, Маргото, Тошко, Алекси
Вече поприключили с багажа и нарамили раниците, казахаме чао на орехите, цикадите, паяците и скакалците и бодро се отправихме за последен преход към колите. Павката, верен на себе си, си взе душ от покривната туба на джипката, и облече искрящо бяла тениска, преди да подкара онази чудна офроуд машина надолу. Както казахме, вдигна много общото ниво на експедицията.
Свободен уикенд в свободния къмпинг
Владо и Васко ни поведоха към зоната за свободен къмпинг, по-надолу по реката. След кратък офроуд се озовахме на брега, осеян с обли речни камъни, сред които обаче удобно се показваха местенца пясък и полянка след тях.
Бързо извадихме масички, столчета, храна, студена бира и щастливо се отдадохме да безцелни разговори, наслаждавайки се на какво? На липсата на цикади и други многокраки гадинки!
ДЕН ОСМИ
Посъбрахме багажа, оставихме си на удобно екипировката за вечерта и хукнахме към града за сувенири и последни пазари. Запасихме се с по няколко килограма сирене, кашкавал, местно бренди и направихме финален дълъг и мързелив плаж под моста. Този път не само се къпахме, но играхме катан и четохме книги. Както си му е реда за хора, които вече не бързат за никъде и не ги чакат планински преходи ей сега, след малко.
Вечерта в къмпинга край реката стройно пренаредихме багажа и си оставихме максимално малко неща, с идеята да тръгнем възможно най-рано на следващия ден. Бяхме се подготвили с цяла баница със спанак и сирене от баничарницата в Пермет за закуска, за да не губим време в суетня сутринта. Пльоснахме по едно шалте на пясъка, боднахме си по столче за нощно шкафче и заспахме така – на широкото. Тук звездите не бяха толкова близо и не падаха толкова много. Но пък беше просторно. Да, свободен къмпинг. Свободна нощ. Лека нощ.
ДЕН ДЕВЕТИ
That’s all, folks!*
Селфи за добро утро и поредни опити да снимаме по път. На албанско-гръцката граница този път не бяха особено любезни. Провериха сантиметър по сантиметър колата на Владо, Сашо и Алекси и самите Владо, Сашо и Алекси, а една ножка замина дан при подкупните албанци, които “благосклонно” не се заядоха с мачетето, триона, брадвата и там каквото друго се мъдреше из екипировката. Ножката на Алекси отиде в графа “експедиционни разходи”
Обратно у дома.
Струваше, ми се, че с месеци ни е нямало. А в същото време отлетя като миг. Наистина ли свърши?!
Хвърлих бърз, критичен поглед към количествата багаж, натрупани в хола и уморено влезнах в банята. А там ме чакаше един домашен паяк – от онези с хилавите краченца. Засмях се.
– Не ме плашиш, пич. Нито си шарен, нито си голям, нито ти светят очите, нито си ми в палатката.
Както изкоментирахме с Ани – експедицията ни се получи страхотно, като изключим жегата, студа, тръните, камъните, копривата, безводието, ронливите скали, бълхите, змиите, комарите, мушиците, цикадите, паяците. Беше супер! Искам пак.
Първата ми експедиция. Взех си доста бележки. Трябват ми много тренировки. Задължително щеки. По-смислено събран багаж. Бяла риза. Може би сламена шапка. И малко повечко смелост, малко повече упоритост.
Но да – искам пак!
Заспах и сънувах каменисти пътеки по тъмно. Към четири отворих очи, ослушах се за цикадите и се сетих, че съм у дома. Леко разочарована припаднах отново.
Снимки и текст: Ели
Участници:
- Под Ръбъ: Владо, Сашо, Ани, Ефи+корем, Алекси, Марго
- Черни връх: Дани, Тошко
- Академик: Пешо
- Други: Васко, Елена, Ванката, Павката