Лукс и мъгла на Вихренската пещера

Още в началото на година, когато клубният ни календар с планирани прояви се пръкна и Вихренската фигурираше като дестинация (след едногодишен пропуск), си казах, че това е то, включвам се и аз.  Който беше отишъл там, се връщаше с това колко много си заслужава да се отиде и да се види. Но кой да знае колко много промени щеше да претърпи първоначалната конфигурация на организатори и желаещи…

Десетина дни преди началото на организираната ни проява, Ефи ми се обади да пита дали ще участвам – аз и отговорих: “Участвам, само, ако няма прогноза за гръм и мълнии”. Самата Ефи нямаше как да вземе дейно участие поради “непредвидени обстоятелства” и щеше да ни е мениджър на обекта от х. Вихрен. Гецата, като ко-организатор, също нямаше да може да се включи заради нанесени му здравословни “интервенции” и беше обещал да прави палачинки на хижата и да ни ги качва до Джамджиев ръб. Данчето, за съжаление, си контузи глезена, докато бяхме на море, и реши да му даде почивка, защото точно седмица след края на Вихренската проява, щяхме да се гмурнем в дебрите на Колкина. Цеката, който настървено надъхваше за Вихренската, се оплакваше, че някаква Хърватска чума го е тръшнала (не, нямам предвид жена) и беше на кантар, докато после мистериозно каза, че няма да идва. Монката беше писал, че може само уикенда и щеше да дойде в петък вечер за спортно влизане в събота. Останахме аз, Папи и Благо. В предпоследните минути на мача се включиха Боромир, под опеката на Папи, и Боги, също по Папина линия. Да, ама не. В съвсем последните минути на мача настъпи обрат – наш колега, американски пещерняк, закъсал здравословно в третата най-дълбока пещера на Турция, Морджа, на -1000 и нещо метра и имаше нужда от помощ. Експресно се организира група от спасители и няколко от нашите дейни съклубници заминаха в тази посока. Гецата, Цеката, Папи и Данчето бяха част от тях… Покрай Папи и Боромир изгоря и накрая сиротни останахме аз, Ефи, Боги, Благо и Йоан от последния ни курс, който не знам кога и как стана, че се включи. И тук провидението, във формата на Киро, се появи от съжаление, че три жени и двама полупресни курсисти отиват на място, на което Цеката каза много да внимаваме 😀 

Много ни е хубаво, че хубавото тепърва почва!

И така, групата е ясна, решаваме да тръгнем празнично на 6-ти септември с прогноза за облаци в Пирин, но без дъжд и положителна перспектива, че нещата ще се оправят. 6 човека, 2 коли и малка купчинка прониквачки и раници, колкото двукрилни гардероби. На всички беше ясно, че стигането на пещерата по средата на Джамджиев ръб е предизвикателно заради теренът, денивелацията и теглото на багажът, който трябваше да носим. И нямам предвид емоционалния багаж… Боги беше пуснала връзки и приятел на приятел, местен Банскалия, планинарче, щеше да удари един гръб с носенето до там. По път се разбрахме, че иска да се запознае с нас и да му отидем на гости. След пазарът като невидяло в Билата на Банско минахме през къщата с трибагреника на фасадата и се срещнахме с Краси. От дума на дума, от бира на бира, стана ясно, че май ще се харесаме. Освен планинар, се оказа и диджей с нескромно количество плочи във фонотеката си и ни омая с малко песни и танци и глей как едвам стигнахме към 19ч. в хижата. Последно се разбрахме с него, утре в 9ч. да се чакаме и да тръгваме нагоре. Веднага окупирахме ресторанта на хижата (не е столова), в който новите съдържатели доста добре се справят с готвените манджи. Ядохме като невидяли, после се качихме да редим багаж в стаята. Пълен хаос, естествено, защото всеки гледа да вземе минимално багаж, най-необходимото, обаче все си напомняхме, че има едни 20л вода, които също трябва да стигнат входа на пещерата. Киро задряма преждевременно, останалите се суетихме, суетихме, Благо троши някакви бисквити, които искаше да вземе, за да прави бисквитена торта на входа на пещерата и оттук стана ясно, че лукс няма да ни липсва. Легнахме към полунощ, защото в 7 щяхме да ставаме.

Благодарим ти, Краси, за помощта! Отляво надясно: Боги, Благо, Киро, Краси, Йоан и отпред Милена

Събуждам се към 7 без нещо, през прозореца – безнадеждна гледка. Поглеждам към будната Ефи и й предлагам да излезнем и да преценим ситуацията навън. Мъгла, без вятър и много много влага. Ще пробваме алтернативен маршрут, без да катерим по Джамджиев ръб, който в повечето време e по трева, само че мокра трева и наклон от много градуси с тежка раница звучи като потенциална пързалка. Минават ни съмнителни мисли през главата, но решаваме, че ще ходим, ако мъглата стане много гъста, оставяме багажа и се връщаме. От време навреме се вдигат облаците и мъглата и виждаме къде трябва да стигнем, това ни мотивира да събудим и останалите и да се спретваме. Краси го уговорихме да дойде в 10, с идеята, че времето ще става само по-добре. Закусваме кой каквото намери, тъпчем и останалите неща по раниците и връчваме на Краси едни 10л вода и още други дреболии. Снимки за спомен пред хижата и товарните магаренца поемат по пътя. Ефи каза, че имало голям плюс, че времето било облачно и хладно – на предни експедиции в слънчево време се изпивало и изпотявало много вода, сега я пестим и ни тежи и тя 😀 Тръгваме по маркираната пътека и стигаме момента за отклоняването – много удобно почваме да катерим по едни камънаци, големи, малки, но много удобни. Захващаме по едно ребро нагоре, от което в един момент трябва да се отклоним надясно. Супер беше, че мъглата се беше върнала и не виждахме къде точно щеше да е тоя момент. Дойде време да напъдим Ефи на обратно да се връща към хижата, разбрахме се да се чуваме по радиостанциите, ако има нещо. Междувременно Краси доста добре беше почнал да се вписва в екипа, разбира се, почнахме с вербуването да стане пещерняк, но той категорично отказа. И въпреки това, добре ни вървеше приказката.

Още мъгла, още наклон, малко джипиес ориентиране и то взе че се получи да се озовем точно там, където трябваше да бъдем всички с всичкия багаж. Ей, като я свалих тая раница, имах усещането, че направо се отлепям от земята и литвам. Малък празник настана, няколко снимки с Краси и него го пратихме на обратно, че денят преваляше, мъглата – не. Ние се хванахме да опънем палатките и малко да организираме багажа. Тъй като никой от групата не беше посещавал пещерата, за днес имахме желание да се ориентираме и екипираме първия голям отвес и да разгледаме залата там. Киро, Боги и Йоан казаха, че няма да влизат, останахме аз и Благо. Окей, правим го, ще взема и фотоапарата да поснимаме малко. Облякохме се добре, че пещерата е от студените. Течаща вода няма, но пък от дъждовете предните дни, през камънаците може и да се е образувал някой капчук. От входа се слиза на класика до една “заличка”, в която не е пътят, а на другата страна. Оттам в едно тясно, Благо поведе и за изненада след малко каза, че е намерил въже, отвес и по-точно екипиран отвес. Колко приятно, давай да се пускаме. Каква зала, каква камбана! Първият отвес те пуска в доста висока блокажна зала, много красива, широка, голяма. Видяхме накъде върви пътят ни за утре, решихме да проверим и едното потенциално място, което Ефи беше отбелязала на картата. Видя ни се доста неприветливо заради един камък с размер на стар телевизор с кинескоп подпрял се в единия си край на едно ръбче и решихме, че се консултираме и с Киро как да се мине. Наредих Благо на няколко места за мащаб, защото някой все пак трябваше да замества верният ми пещерен мащаб Данчето, щрак-щрак и хайде нагоре. Още няколко снимки и се изнизахме до входа. Там сварваме тримата наши герои сгушили се под тавана на входа, слушат музика от колонка, пийват ракия и се топлят. Било валяло по-рано и застанали там да не ги мокри. Толкова с надеждите да гледаме “какви звезди, какво небе, какви върхове”* тая вечер. За вечеря отворихме някакви консерви, нарязахме суджук и Благо каза, че ще се пробва да прави сирене Бри с плодове и ядки на фолио на примус. Луксът почна да се усеща полека, резултатите бяха задоволителни с уговорката, че ще има подобрения. Наздраве, наздрве и да си лягаме.

Благо, който не е никак малък човек, на фона на Голямата зала
Романтична вечеря на челници

Ставаме в петък към 7 и какво да видим – нищо. Мъгла и мъгла. Настроението е ведро като след погребение и затова се захващаме с приготвяне на закуска. Днешното меню е бъркани яйца ала Джамджиев ръб – с много бъркане и загоряло. Шеф Благо само вади от една една бездънна кутия подправки и прави вълшебства с яйцата. Пием чай и кафе, всеки след това по делата си – тоалет, обличане на дрехи и подготовка на инвентар. Последна връзка с Ефи по радиостанцията и всички се отправяме на приключение. Един по един се точим надолу, аз последна. След възхищението по голямата зала се впускаме в меандър тип макарон и се опитваме да намерим пътя. Имаше и тясно, имаше и още по-тясно и пуфтене, и дърпане, и сецане на прониквачки, и много чудене на къде е пътят. Определено в тази си част пещерата е доста разчупена, с провирания и изсулвания. След макарона знаехме, че трябва да намерим 2 отвеса – Глухият и другият към дъното. Трябваше ни Глухият, защото там беше другото място за работа. Намираме го, някак случайно почти – аз видях един спит над една цепка, която беше точно над средата на отвеса, малко по-нагоре Боги вършеше важна работа и през една дупка видя нещо, отидох да светна с челника по-силно и ето ти отсреща въже и екипиран отвес. Даваме смело напред и почваме да се пускаме – аз, Киро и после останалите. По средата на отвеса траверсираме вляво в една малка пясъчна заличка, а оттам пак се набутваме в меандър тип “макарон”. Та в единия край на макарона стеснявало и след това разширявало. Ние трябваше да махнем тясното и да видим какво има напред. Киро и Благо се заеха с тази задача, докато останалите седнахме да правим чай, да побъбрим и да хапнем нещо. Има-няма 15-20мин. момчетата викнаха, че са готови – напред имало още тясно, ама не могат да видят добре. Предложих им да се набутам и да видя – и какво да видя, напред стеснява до безкрайност… Уви, пещерата реши, че няма да ни пусне по-напред в тази си част. А Ефи много се надяваше точно тук да имаме успех. Жалко. Събрахме си нещата и хайде на обратно. 

По път ни беше и още една точка за проверка – точно преди Глухия отвес, в една зала има дупка в тавана, която също беше в план-графика да се провери. Бяхме я предвидили за Монката, който щеше да пристигне утре сутрин, ама така и така имахме време, решихме да гръмнем и този заек. Киро и Благо се заеха и с тази задача. 40мин. По-късно Киро вече беше на отвора на дупката и каза, че имало зала. Дали тук щяхме да имаме повече късмет? Долу тръпнехме в очакване (вече ни беше и студено) да разберем какво се случва горе. Само, че и тук греда – във всичките си краища залата задънвала, на тавана също нямало никакви дупки и цепнатини… При тази новина Боги и Йоан се изстреляха напред, Киро, екипира отвеса и заедно с Благо слезнаха. Решихме да го оставим екипирано, за да може и Монката да хвърли едно свежо око, кой знае може да намери някоя миша дупка за минаване. Хайде обратно през макарона и да излизаме. Чувахме пред нас Боги и Йоан, които се стържеха по тесняците и след няколко подсказки от тях, ги стигнахме малко преди залата с големия отвес. Един по един нагоре по въжето, солидно гладни и жадни и след още малко бяхме навън. И какво да видим – почти нищо. Тук-там се отварят прозорци между облаците, за да се види някоя звезда, премка или връх, но много за кратко. Оправихме се, чухме се с Ефи, за да споделим леко тъжните вести, но пък тя ни зарадва с това, че Монката и Кольо нямали да идват утре и се оправяме сами с багажа надолу. Ех, че хубаво! Тя трябваше да се прибере в събота сутрин заради задачи, но реши още петък вечер да тръгне. Останахме си 5-мата горе, да се радваме на мъглата, която вече се беше спуснала. Ами лека нощ тогава. 

Събота сутрин, няма да го бързаме слизането надолу, обаче аз се събудих пак в 7 без нещо. В палатката всичко е сиво, не се виждат слънчеви лъчи и решавам да дам последен шанс на времето. Отворих входа на палатката и над мен се вижда, повтарям вижда! малката луна още леко свети. Ясното небе ме кара да се изстрелям и да видя какво ни е заобикаляло предните 2 дни. Казах й на Боги добрата новина, тя измрънка нещо сънена и продължи да спи.

Какво небе, какви върхове, какви гледки!* Изгревът си беше само за мен, денят се очертаваше слънчев и ясен, точно като за край на цялото приключение. Един по един и останалите се излюпиха, щастливи, че виждат наоколо. Закусихме, бутнахме лагера, натъпкахме обратно всичко по раниците, с надеждата, че ще са по-леки от на качване и установихме, че почти не са. Снимка за спомен на входа и давай надолу. А хижата се вижда на един хвърлей разстояние, само да са ни здрави бедрата. Намръзнали от предните дни, днес се стоплихме най-накрая. А краят беше със заслужена студена бира. Оставаше само и да се съберем 5 човека с всичкия багаж в една кола и всичко щеше да е точно.

На паркинга пред хижата гледахме къде сме били и някои хора си направиха снимки, за да се сетят, ако случайно решат, че пак им се ходи на Вихренската, че всъщност не им се 😀 Аз мога да кажа, че си заслужава да се отиде, а и пещерата още не е стигнала своя край. Догодина пак го правим 😉

„Ей там повече няма да ходя“

*Думите са на Алекси, който почти през цялото време не го харесвахме, защото ни беше въвел в заблуда, че е много яко

Текст и снимки: Милена Ненова

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *