Като ни тръгне на Колкина, та няма спирка! Освен последната публикация на списание 360 (тук), метнахме на дълбоко и любимите ни курсисти. Бяхме си подготвили целият уикенд, защото не се знаеше кога ще приключи излизането от пещерата
А всичко започна с едно невинно обявление в курсисткия чат, което предизвика вълна от емоции – къде любопитство, къде и немалко страх… едно беше ясно – всички бяха готови за приключение.
Съботната утрин се транспортираха обилно количество хора и багаж – първо от София, после от Церово, не липсваха и закъснели. Някъде към обяд циркът пристигна на къщичката – слънцето приятно напичаше, мотивацията спадаше, но диригент-инструктор Колето размаха палка, по-точно маслен пастел, и надраска на белия лист разпределението на групите и водачите. От всички и всичко имаше по много. Цецко Паров беше дошъл да си събира датчици с показания и той отключи пещерата заедно с Хриси от предния курс (Черната Хриси поновому). Първата група след тях беше предвождана от Данчето и се състоеше от Мила и Йоан. Аз (Милена) затварях групата отзад, за да ги снимам тях и тези след тях. Следващите, в състав Вальо и Били, бяха с водач Макето – с първите и вторите най-много време прекарахме заедно в снимки и чакане. Следващите групи ги водеха Ники, Тина, Алекси, Колето и Мимо – всички влизаха едни след други до различна точка в Колкина, но всички се чакаха навсякъде и отново по много :D…
Дъната минаваха едно след друго, Минната проходка дори не се усети след „освежителните ремонтни дейности“ от Нова година и стигаме на парапета преди зала „Първа януари“, където някой беше забравил да спре душа – само сапунче да си бяхме взели, можехме да се умием, освен че се намокрихме. С първата група решихме да отидем до Халвата, където да починем и презаредим малко батериите. Разговорихме се и Мила каза, че това й е първата пропастна пещера след всичките тренировки на скали – ШОК и ОЖАС!!111!1 Впоследствие се разбра, че има още хора, на които това им е първата пропастна пещера (Стас, Били и може да изпускам). Браво на тях, добре се справиха, макар че са изпуснали практиката на Карлуково, където имаше пещери на корем.
Почивка, почивка, ама си е време да се връщаме наобратно – бирата ни чака навън, а ние сме жадни. В малката зала преди парапета на „Първа януари“ засичаме Макето с Били и Вальо. Скупчваме се и си правим снимка за спомен. Били се закача за нас, другите двама продължават навътре. Излизайки от Минната проходка попадаме на истинско гъмжило от хора – бърз аранжимент за снимка и кой от къде е, ама първо малко да почака. Всички са в кондиция, никой не е гладен и жаден или да му е скучно. Редим се за изстрелване по отвеса нагоре.
Помпане, помпане, разминаваме се с Алекси и Ани, които тепърва влизат след всичкото чакане, и вече сме навън. Залез за милиони, цветовете толкова ярки… Слизаме полека към къщичката, където Найден се опитва да поддържа огън. Сваляме калните одежди, обличаме сухи и топли дрехи и вечерта е наша – бира, скара, отнякъде и китара изпадна… Последните излезнали бяха Колето със Стас и Русата Хриси към полунощ. Бързайте да спим, че утре ново приключение чака!
А на сутринта едвам отлепваме – оказва, се че времето ни е „изяло“ през нощта един час за сън, превъртайки напред стрелките с тоя час. Мудно и трудно закусване, а планът за приключението дори не се избистряше… Ще копаем на обект ли, на Подмола ли да ходим или така и така сме тук – защо не Елата? Половината курсисти биха отбой и си тръгнаха, останалите пък бяха надъхани за още пещери, само че денят бързаше и отиваше към обяд.
Трескава подготовка, събиране набързо на багажите и сформиране на група за Елата – аз (Милена) и Найден ще водим Ани, Яна, Йоан, Били и Васко. Както всеки знае, ходенето до Елата си е едно малко потенциално загубване. Особено, ако Найден реши с махмурлук да ви заведе до там. Имаше препирни, имаше нерви, ама верно стигнахме и не се загубихме. А даже и Найден влезе в дупката – това и пак да го видя, трудно ще ми е да го повярвам.
Курсистите тръпнеха да видят какво има вътре и не останаха разочаровани, даже май доста се накефиха. От всички Яна само се пусна през тесняка с локвата накрая и мина да види какво има от другата страна. Браво и за нея и за ентусиазма. Полека-лека излезнахме, събрахме нещата и обратно към мястото на срещата. Другите, които бяха останали, минали да нагледат обекта Скрития запад и разчукали няколко камъка да видят дали ще се отвори големият отвес. Уви, този път не беше.
Гладни като вълци, налазихме каквото имаше за прихапване, събрахме всичко кално и мръсно и се поехме обратно към цивилизацията… Хубаво се получи и до следващия път 🙂
Текст и снимки: Милена Ненова