ПЕЩЕРАТА
W Le Donne („Вива ле доне“, буквално „да живеят жените“) е пещера, чиито вход е на 2170м и се намира в Бергамските Алпи(Alpi Orobie, ит., Bergamasque Alps, анг.) в Италия.
Името в миналото е било доста по-вулгарно, пак с „да живеят…“ и пак на женска тематика. След като пропастта добива популярност, се преименува със W Le Donne на италиански филм от 70-те.
Подходът към входа по това време на годината(март) е снежен. Значи, пикел, котки, обувки за тях, снегоходки, щеки, зимни дрехи, освен всичко останало необходимо за пребиваване в пещерата. Дълбочината ѝ е 1316м, втора в Италия след Paolo Roversi, която е 1360м, но няма особен потенциал за развитие за разлика от W Le Donne, чийто потенциал надхвърля 2000м. Пещерата се развива под един рид, който се тръгва от връх Гриня(Grigna) посока връх Пиластро (Monte Pilastro) и се спуска към езерото Комо (Lago di Como). Има 18 входа, като повечето за на високо от северната страна на рида. В района има над 400 познати пещери, като със сигурност има още, които да се свързват с тази пещерна система. Досега са известни 30км дължина, като проучването все още е активно.
W Le Donne все още не е много известна за света, но потенциално това скоро ще се промени.
Начало
Участниците на експедицията сме аз (Димитър Генов), Папи (Павлин Димитров) и Цеката (Цветан Костурков) от българска страна и Фабио Болини от италианска, също ръководител.
С Папи се срещнахме на централна автогара, София в Неделя вечерта и безпрепятствено стигнахме до Загреб за около 10 часа. Оттам в 11:00 си хванахме бус за Сплит и в 16:00, Понеделник пристигнахме. Видяхме се с Цеката в неговия офис и заедно се прибрахме в апартамента му, където се изкъпахме и хапнахме, Орнела беше сготвила, по-късно излязохме на заведение да се видим с Марин.
На сутринта с Папи бродихме безцелно из града, по обяд отидохме да вземем поръчката от хърватски челници, сред които беше и моя, а следобяда се видяхме с Цеката и Орнела на едно заведение за бургери. По-късно с Папи се сдобихме с един нов хърватски приятел на един от градските плажове. Вечерта отидохме на гости на Марин и негови приятели, монтирах челника в работилницата на Марин и се запознах с още хърватски пещерняци и други любители на екстремното.
В Сряда сутринта около осем вече се бяхме организирали и отпътувахме към Италия. Минахме покрай Рийека (Rijeka,хърв.), после през южна Словения и от Триесте (Trieste), Италия се включихме към магистрала А4 до Бергамо. Всичко без граничен контрол, слава-богу. От Бергамо се отбихме към Леко (Lecco), откъдето като излязохме се движихме сякаш безкрайно в тунели под планината до окончателната отбивка към Есино Ларио (Esino Lario), където наблизо щеше да ни е срещата с италианския ни домакин, Фабио Болини. Достигнахме координатите към 8 вечерта и си направихме скромен бивак, където пренощувахме, на сутринта в 6 станахме и в 7 бяхме почти готови, когато пристигна самия Фабио, нашият домакин.
Фабио Болини е опитен италиански пещерняк, който всъщност е жител на Сан Марино.
Можете да прочетете интервюто на „Под Ръбъ“ с него тук.
и също да разгледате youtube канала му: https://www.youtube.com/@stazionario/videos
Той е един от основните изследователи на W Le Donne. Работил е по Крубер-Вороня и е черпил опит от Юрий Касиян. Има богат опит и амбиции с размах.
ЕКСПЕДИЦИЯТА
Първи Ден
Фабио е усмихнат и приветлив човек и това бързо разчупи леда между българите и италианеца. Едно от първите неща, които ни попита е какви чужди езици говорим: Цеката – хърватски, испански и английски, аз(Митака) – английски и немски, Папи – нада. Което беше малко безмислено, защото Фабио не владееше чужди езици, а италианския не е особено популярен в България. Все пак испанския на Цеката беше от полза.
Макар да имаше езикова бариера, пещерняците си имат общ език и с Фабио постепенно се научихме да комуникираме на развален италиано-испано-английски. Трябваха няколко опита, докато разбере, че не сме хървати, всички сме българи, а просто Цеката живее в Хърватска, а всички ходим на пещери там.
Той се бе информирал добре за метеорологичните условия и ни каза да не взимаме пикел и снегоходки, които с охота оставихме в колата. Стигнахме, докъдето беше възможно с кола, но престоя бе забранен, оставихме багажа, Цеката и Фабио се върнаха с колата и после се качиха пеша. Докато ги чакахме с Папи се разходихме и имах възможност да се насладя на една голяма отвесна скална стена, която по-късно Фабио ми разказа, че е катерена фрий солово от легендарния Валтер Бонати (Walter Bonatti) в младите му години. Цеката и Фабио пристигнаха и заедно поехме към входа на пещерата.
Пътя ни първите два часа се припокриваше с туристически маршрут до самата хижа Богани (Rifugio Bogani). Направи ми впечатления колко добра е инфраструктурата по пътя, не малко неръждаеми стоманени шила бяха ползвани за опори на дебели дънери, които да са път или стъпала. На рисковите от заледяване места имаше екипирани вериги като парапет (нямахме нужда от тях). По пътя към хижата минахме покрай идилична планинска мандра за козе сирене. Из пътеката беше напълно чисто от човешки отпадъци. Понеже беше Четвъртък не видяхме туристи. Малко след хижата снегът стана достатъчно дебел за да оправдае слагането на котки по инициатива на Цеката. На този етап вече бяхме излезли от сянката на планината и слънцето ни печеше толкова силно, че се лееше пот от всички. Съблякох се полугол, за да не прогизна.
Почти накрая на маршрута ни излязохме на рида, под който се развива пещерната система. Гледката бе омайна, макар и да не беше ясно, както когато излязохме от пещерата три дни по-късно. Стигнахме входа, преоблякохме се в пещерни одежди и каквото не ни трябваше за навътре го събрахме по раниците, които закачихме на закрепване във входа на пещерата. И се спуснахме надолу.
В началото има лазене и пълзене из сухи меандри с кратки отвесчета. След около 15-20мин. излязохме от една тясна тръба в първия от многото отвеси към дъното. Като цяло, характерът на пещерата до към -700м е относително еднотипен – големи отвеси по около 100м, монолитни плочи, кратки прагчета или тунелчета до следващия голям отвес, тук-таме пандюл или парапет. Екипирането, с малки изключения, беше на ниво – навсякъде дублажи и подвеждания. Имаше тенденция колкото по-надолу се слиза опорите да са все по нови, а въжето да е все по-старо. Скалата е грапава с проядени от водата форми, но монолитна, без да е режеща като мрамор. На кратко – приятна.
Преди първи лагер на -400м има една 60-70м камбана кръстена Утопия. Има две паралелни въжени системи за да не трябва да се чакат хора дълго време. Едната система, по която слязох, се спуска в средата на залата и има един момент, в който всичко, освен въжето, е на десетки метри. След камбаната на близо -400м навлязохме в така наречения „Меандър на вятъра“(Meandro del vento). Там Фабио ни показа за първи път „схема“ по тертип на Юрий Касиян, където се нареждаме всички на една подавана прониквачка разстояние и ги прехвърляме на конвейер. Стигнахме неусетно до първи лагер на -400м. Оставихме храна за на излизане и продължихме надолу.
Малко след лагера стените стават покрити с красиви коралити за няколко десетки метра. На около -700м навлязохме в меандър с къси досадни прагчета, какъвто ни очакваше за утрешния ден към лагер 3. Трудно ми е да преценя денивелацията на меандъра, но в края му пак има серия от отвеси като в по-горните части, след които се стига до една голяма канара, изпод която започват калните части на пещерата. След минаване на една наклонена „мазна“ преса стигнахме в лагер 2 за около 7 часа.
Лагер 2 се намира в ниска галерия, където има малко места да мога да стоя изправен. На една повдигната площадка има туристическа палатка, която може би с лекота би побрала 10 души, но неравният терен би направил пребиваването на над 5 души некомфортно. Интересна ситуация се получи, докато Фабио подреждаше разни неща, даде на мен и Цеката един бензинов примус, с какъвто аз нямам никакъв опит, Цеката май слаб. Фабио ни предупреди предимно със жестикулиране да държим входа на палатка отворен, така че да изхвърлим пламтящият примус при нужда. Огънят се контролира от две дюзи, едната към бутилката с бензина, другата на самата глава (свързани са с маркуч), като за да гори ефективно като газов котлон, трябва първо да загрее, преди това си гори като открит бензинов пламък, даже прелива течен бензин. Който си е играл, знае. Цеката гледаше с нарастващо безпокойство дивия пламък с готовност да изхвърли всичко навън, ако се наложи, докато аз се опитвах да регулирам пламъка. Фабио по едно време погледна какво става вътре и го взе от ръцете ми, пипна дюзите и примуса започна да гори като реактивен двигател. По-късно извади втори примус и нагледно ни показа как става – дюзата на бутилка се отваря на макс, бутилка си има вградена ръчна помпа, напомпва се, а дюзата на главата се отваря постепенно и се пали. Целта е бензина да излиза под налягане за да излита нагоре и да изгаря, а не да се разтича настрани. Тук плахостта е рискова. С Цеката изсушихме доколкото можахме шалтетата, които бяха прогизнали от влага. Чай, манджа и легнахме да спим. Междувременно, думата „манджа“ била италианска – буквално казват „манджаре“(manjare) за ядене. Макар да имаше пространство и да беше топло, спането беше неудобно поради неравните камъни под палатката. Палатката беше прекалено голяма и вклещена в тясното пространство, че да си струва усилията толкова малък екип за такова кратко време да се ангажира да оправя.
Втори ден
Ставане в 7:00, Папи малко по-рано. След кратка закуска екипирахме хидро-костюмите, които с изключение на Фабио, носехме отгоре. Фабио ползва един от лагера. Пред входа на палатката имаше тунел, отстрани на който пишеше Puciowsky (произнася се Пучовски). Тръгнахме по този тунел, който започва с плътна и хлъзгава кал. Толкова беше хлъзгава, че имаше въже да придържане. След няколко минути из кални тунели със слизане и качване, излязохме пред един водопад. Там се намираше най-дълбоката връзка на два пещерни входа в Италия, на близо -950м. По водопада надолу навлязохме в меандър, какъвто е описан по-горе в текста, но прагчетата бяха по-досадни тук. На много места изглеждаше по-удобно да се мине на класика. Чак навръщане разбрах, че въжетата са за да се откланя човек от биещите го водопади, каквито сега нямаше поради сухото време.
Минахме кота -1000м според Фабио и се поздравихме за постижението. Малко след това следваше един неприятен тесняк, където минаваш на страни и се подпираш, за да не се заклещиш в цепката. Единственият в цялата пещера, където ми се налагаше да издишам за да мина, поради разчупения релеф. Все пак беше кратък, нищо особено за пещерняк свикнал с българските пещери.
Малко по-нататък оставихме десендьорите си и продължихме да навлезем към полусифон Puciowsky, който бе споменат по-рано. В по-мокро време ставал пълен сифон. Puciowsky е игра на думи, не помня точния термин, има глагол в италианския, със същия или близък корен до Puciowsky, който означава да топнеш.
Отляво и горе можеше да се минат две трети от полусифона през тесняк без да се потапя човек, но накрая няма как. Общо беше около 20м дълъг, но реално минахме само 6-7 метра, по-леките, от него със хидро-костюмите. По-напред ставаше интересно, намирахме се в така наречения меандър Рамо Кобра (Ramo Cobra). По този меандър се стига до по-дълбоките части под -1300м, въпреки че потенциалът на пещерата се развиваше в нашата посока към лагер 3.
На едно място в Рамо Кобра има отбивка горе вляво, където има поредната кална пързалка, която вещаеше най-гадните части от пътя ни. Както каза Цеката за тях – без хидро-костюм ще са запомнящи се. Калта беше като мокра глина и навсякъде. Тунелите ставаха все по-тесни, като се редуваха между разчупени разядени скали и гладки тунели. За финал се стига до пореден сифон, но там водата е застояла и кална. Фабио предложи да минем без каски, но нивото беше достатъчно ниско, че и с каски ставаше.
Малко след това стигнахме до лагер 3, имаше спускане на едно прагче със оставен там на място десендьор, който си подавахме. Лагер 3 изглеждаше доста тъжно – много кален, тесен, разхвърлян и неравен. Това, че на практика отивахме да го разкостим, го правеше още по-тъжен.
От лагер 3 се отива към стоящ сифон, който се изпомпва в продължение на цял ден от редуващи се смени, но нашата цел не беше натам. Събрахме каквото имаше да се събира – няколко спални чувала, примус, бензин, тенджера и други бивачни принадлежности. Общо три пълни прониквачки и един „наръч“ шалтета без прониквачка. Макар и най-леки, шалтетата постоянно се заклещваха буквално навсякъде, от идеалния материал са да се запънат във всяка цепка, ръб, издатина или просто да отскочат с пружинирате на обратно, при най-малката засилка, пък камо ли хвърляне. Нямаха презрамки, а да се стискат беше неудобно поради хлъзгавата кал.
Когато стигнахме Пучовски на връщане, Фабио беше пръв и спомена, че нивото е толкова ниско, че може да се мине целия сифон, ако човек си свали каската. Фабио избра тесняка, Цеката, след него, също реши да мине през тесняка. Аз го настигнах отзад и като го видях и чух как пъшка в тясното нагоре, реших да го подмина, свалих си каската и се „топнах“ в полусифона докрай. Опитът ми в Банковица(станциа Геризмо, не по траверса) и Каците си каза своето и минах с лекота, без да влезе и капчица под хидрокостюма или в тялото ми.
На връщане в по-чистите части на меандъра спряхме на да починем за кратко на -1000м, където имаше водопадче и не можах да се сдържа да не се „изкъпа“ в него. Има нещо задоволяващо да отмиваш калта от навлечения пещеризон без да усещаш пронизващия студ на пред замръзване струяща вода в калъпа на саткото. В същността си безмислено упражнение, предвид калните пързалки преди 2-ри лагер навръщане. Макар да беше тясно, кално, мокро с близо 300м денивелация, меандрите между 2 и 3 лагер няма да стреснат никой свикнал с Дендрариума, Месомелачката или подобните им типични за България меандри.
След всичките лазения, въжета, работа в лагер 3 и товар, стигнахме обратно в лагер 2, съблякохме се, приготвихме чай и погледнахме часа – 16:00. Някак си Фабио успя да убеди Папи да не тръгне към повърхността в 1 вечерта, а да останем да спим близо 16 часа в лагера.
Споменах ли, че лагер 2 за спане е неудобен?
Все пак Фабио ни уби част от времето по приятен начин като ни паказваше природните чудеса на Италия от телефона си и разказваше за приключенията и плановете си. Тогава се убедихме, че е не по-малко луд от нас (или поне мен, не съм сигурен, че Папи и Цеката ми се прирявняват).
Трети ден
Събота сутринта станахме в 6, хапнахме, пийнахме чай, приготвихме допълнителния багаж и се насочихме към повърхността. Интересно и тематично за мен, Цеката и Папи беше че и тримата сънувахме жени тази вечер. Явно W Le Donne ни пращаше послания.
Всички носихме по две прониквачки, като при Цеката едното не беше прониквачка, а шалтетата. Фабио първи, Цеката след него, после аз и Папи за пъдар. Въпреки леката умора от предишните дни, ако изключим досадния меандър в началото на изкачването, почти всичко бяха големи чисти отвеси с прехвърляния, и щом човек си хване ритъм няма проблеми. За близо 6 часа всички бяхме в лагер 1 към 14:00. Фабио се колебаеше дали да сме на повърхността сутринта и ранния следобяд, но бързо го склонихме за сутринта. Фабио отново ни омая с разкази и снимки на свои приключения и бъдещи планове
Четвърти ден
Станахме в 3:30 вместо 2:30 поради смяната на зимно/лятно часово време, но това не оказа особено влияние на излизането ни. След час и нещо тръгнахме нагоре, Папи първи се изстреля нагоре, след него Фабио, Цеката и аз за финал. Добре се бяхме наспали въпреки неудобните камъни, понеже спалните чували, които бяхме взели от 2-ри и 3-ти лагер бяха топли и подходящи за условията.
За малко над 4 часа изпомпахме 400-те метра и бяхме навън кажи-речи заедно като група. В 9:00, ново време, бяхме на повърхността, където се откриваше великолепна сутрешна панорама: езерото Комо се простираше от южната страна на скалния ръб, а от северната страна допълнителен сняг беше покрил разливащитете се планински масиви. Беше по-хладно от на влизане и духаше вятър, но времето беше ясно. Слънцето беше златисто, меко и приятно, въпреки лекия вятър загретите ни тела не усещаха студа. Имаше малко повече сняг отколкото на влизане, но други особени разлики в условията нямаше. Бързо се преоблякохме, разпределихме багажа, наденахме котките и с бодра крачка тръгнахме по пътя, от който бяхме дошли три дни по-рано.
На хижа Богани свалихме котките и след кратка почивка продължихме. Имаше кратки усойни места в по-ниското, където леко натрупалия сняг на места бързо се беше заледил. Вече бяхме свалихме котките, та трябваше да внимаваме, аз дори се подхлъзнах веднъж (без последици) до стотици метровата урва отдясно. Макар и по надолнище, прехода ми се стори по-тежък поради удвоения багаж. Но след около 3 часа стигнахме паркинга.
Епилог
След известни логистически премеждия се отправихме към едно местно заведение, което се казваше „Agritourism Ortanella“. Макар Фабио да не познаваше заведението, го нацели право в десетката. Понеже не знаехме какво да поръчаме, хостесата ни препоръча „пълното меню“ за 28 евро на човек. Решихме, че си заслужава и след няколко минути ни донеса блюда от тънко, но широко нарязани прошуто, пъстърма, сланина и различни сирена, всичкo от качество, което аз лично не бях виждал в България. Имаше панерка с хляб и понеже не бяхме яли от 24ч в лагер 1, ометохме всичко, поръчвайки даже втора панерка с хляб.
Но ястията тепърва започнаха да пристигат – ред беше на засищащи ньоки със сирене и домашно приготвени талиатели със зеления. Ометохме и тази порция с подкрепа от местно червено вино за мен и Папи, когато – вече с изненада – разбрахме че има още по едно ястие на човек – качамак със кълцано свинско със гъби. Все още донякъде гладни, подхванахме това трето ядене, по средата на което, вече с лек ужас видяхме сервитьора да носи две големи общи блюда от свински пръжки и филета в сос. Решихме да не падаме духом и изядохме почти насила и тази неземна вкусотия. Наистина, ядеш и плачеш – плачеш, че нямаш втори и трети стомах.
Но не се беше приключило – хостесата дойде и каза, че във менюто влиза и десерт (сладолед или ябълков пай), както кафе, а също – за който иска – аператив. Папи си взе от всяко, аз се осмелих само на сладоледа, по време, яденето на който, вече леко ми се зави свят. Ако някога ви се случи да сте в района, посетете заведението, няма да съжалявате.
Но както всяко хубаво нещо и тази експедиция си има своя край. След като се угоихме като попско чада на задушница, заваля дъжд. Фабио намери някакъв склад с отворени врати и липса на каквито и да е хора. Бързо се шмугнахме под покрива с колите в двора и за минути разпределихме багажа. С топли прегръдки и щедри пожелания се разделихме с новия ни италиански приятел. Време беше да се прибираме.
Като по чист късмет бяхме пропуснали бурята, която в момента се развихряше във висините около входа на W Le Donne. След близо 10 часа път основно по италианската магистрала А4 стигнахме през Любляна, Словения до Загреб. Пренощувахме и на сутринта се разделихме с Цеката, аз и Папи се размотавахме с часове из центъра на Загреб и добре го изучихме. В 20 вечерта си хванахме автобуса за вкъщи и на сутрина бяхме в София.
Текст: Димитър Генов
Снимки: Димитър, Папи, Цеката, Фабио