Септември дойде, а аз няма търпение за експедицията, за която говорим от месеци. Не съм влизала в Колкина точно две години и вече не издържам. Оказва се, че тъй като времето в Пирин е лошо, от клуба няма да има експедиция на Вихренската и вместо това ще влязат в Колкина. За мое огромно съжаление точно тези дати аз съм заета. Всеизвестен факт е, че ако си бил в Колкина, излезеш ли няма да ти се влиза след две седмици отново. Тази новина попари ентусиазма ми като като сняг на Зимевица през август. Експедицията стартира и приключи, а новините от долната земя бяха добри. Групата беше пробила на цели два фронта и край скоро не се виждаше. Ура, сега ми е шансът да надъхам поне още двама да слезем да разгледаме новите места. Отново се чувствах като дете преяло с торта дето чака да му донесат трета Фанта. Започнах агитация и не след дълго групата се оформи – бяхме седем души: Аз (Дани), Алекси, Тони, Гецата, Митака, Кирчо и Тина. За Тина и Кирчо това беше първо влизане до втори подземен лагер, а за Алекси и Гецата второ за две седмици. Поздравления момчета! Всички били в Колкина знаят колко нехуманно отношение има пещерата към човешкото тяло, така че се изисква воля да го направиш два пъти за един месец. Планът беше да влезем от 17 до 24 септември, но за зла участ отново настъпи забавяне и в крайна сметка пътешествието към сърцето на Понор планина започна чак на 19 септември.
Имахме екип, разпределихме задачите и в неделя след обяд всички бавно и полека се събирахме на Къщичката. В понеделник наредихме багажа, подредих групите и стартирахме приключението. Първа група бяха Гецата и Митака, като на тях се падна честта да поправят кабела, за да имаме връзка с повърхността. Втора група бяха Тони и Алекси, а трета – аз, Тина и Кирчо. На входа на пещерата Кирчо ни почерпи с един бърз Йегермайстер за здраве, берекет и много картирани метри. Първа по отвесите тръгна Тина, след нея Киро и накрая аз. Не след дълго Тина изчезна напред, като прясно завършила курса още няма навика да си чака групата, за което беше порицана. Аз прецених, че багажът й е бил лек и затова ни изпревари толкова, следващият път – с по-тежка торба. Аз и Киро продължихме надолу докато не стигнахме до качването от зала Първи януари. Предупредих Киро, че системата има отклонител, а катерийки се той каза, че не вижда такъв. Вярно, че две години не съм влизала, но нямах спомен да са преекипирали отвеса. Когато тръгнах да се закачам видях, че въжето е било вдигнато от Тина. С Киро имахме късмет, че възелът на въжето се беше закачил в отклонителя и се разминахме само с леко боулдър катерене преди да сложим самохватите. Тина и за това беше порицана – винаги се обръщайте да проверите как сте оставили системите.
Скромната ни група продължи напред като регистрира едно леко загубване в зала Церово, а аз лазейки в Месомелачката стигнах до извода, че съм се разглезила от ходенето по хърватски пещери и съм забравила как да си пазя коленете. Стигнахме до заветната Фурна, а за наше щастие нямаше почти никаква вода. Пуснах Кирчо напред за да помагам, ако се заклещи. Той твърдеше, че не може да мине, защото е прекалено голям, а аз му обяснявах, че може, стига да влезе с едната ръка напреди и каска на една страна. Успешно преминахме и двамата, а Киро гледайки откъде е успял да се провре каза само: „Защо не ходите да си катерите бе, хора”. От там нататък всичко вървеше безгрижно и не след дълго вече бяхме в зала „Калоян”. Почивайки и пиейки чай сглобихме плана за предстоящите дни и се отдадохме на заслужена почивка.
На следващия ден предстоеше голямата миграция. Трябваше да съберем още повече багаж и да се изнесем през полусифона до лагер „Под балдахина”. Групата беше като мигрантски конвой – всеки с по две торби. Митака и Гецата бяха тръгнали по-рано за да преекипират едно място на S – реката и да вземат динамичното въже, което ни трябваше за следващия ден. Реших да преведа кервана през зала „Арагоните”, че все пак новодошлите нямаше да могат да разгледат много от красотите на Колина. Тайният план беше да бъдат експлоатирани, за да се картират възможно най-много нови галерии. Пристигнахме до полусифона и аз започнах демонстрация как се облича сатко. Спестих им, че всичките са спукани, за да не внасям много смут в редиците, взех две торби и преминах. След като метнах прониквачките на брега, се върнах да посрещна следващия. Оказа се Тина, момчетата още събирали смелост. С нея бързо направихме схемата „мятане на прониквачки през полусифон“ и скоро почти целият багаж беше пренесен. Остана само огромната хидроторба с шалтета, която естествено се оказа спукана. След неуспешни опити да бъде залепена с дъктейп Кирчо се гмурна в полусифона пълнейки си хидрокостюма с вода за да опази шалтетата. Резултатът си заслужаваше, шалтетата бяха само леко влажни. Групата се събра, натовари и потегли към следващото приключение, което беше леко загубване в меандъра на Западната река. Не след дълго вече успешно пристигнахме в лагер „Под балдахина” и започнахме да устройваме дома ни за следващите дни. Митака и Гецата скоро се присъединиха към нас и мисията беше успешно изпълнена.
Третият ден започна с лек инцидент – Гецата се контузи и можеше да използва само девет пръста. След стандартното мотане в лагера, най-накрая потеглихме към новооткритите галерии. Докато Гецата обезопасяваше входа в блокажа на Западната река, го запуши и групата трябваше да изчака докато отново стане проходим. Преминаването в блокажа е в нисък меандър, но за сметка на това с вода. След известна доза лазене стигнахме на по-широко и високо място с разклон, на което щяхме да се разделим на две групи. Първа група бяхме Аз, Гецата, Кирчо и Тина (Г1), а втора група – Алекси, Тони и Митака (Г2). Докато Кирчо и Гецата катереха един десетметров отвес, който се оказа двайсетметров, аз проведох опреснителен уъркшоп за работа с Дисто и Топодроид. Не след дълго задачите бяха разпределени и всяка група взе да пъпли из не толкова приятните меандри.
Нашата скромна група достигна до последния репер оставен от Папи и Вихра и оттам започна забавата. Welcome to the playground!!! Колкина дупка има изключително предизвикателен характер, тесни меандри, полусифони, множество реки, придвижването става, както по въжета, така и чрез откатервания на класика. Новооткритите части са точно такива, мокри, тесни и предизвикателни. Развити са на три нива, като горните две са ерозирали и ронливи. Катериш блокажи, буташ блокажи и слизаш заедно с блокажите. Придвижването там се извършва с повишено внимание и затаен дъх. Поехме нагоре по реката като бяхме решени да картираме възможно най-много метри или колкото релефът ни позволи. Кирчо проучваше напред меандъра и горните нива, Тина бележеше реперите, а Аз и Гецата се забавлявахме с Дистото и телефона. И така в игри и закачки изминаха неусетно няколко часа, а резултатът бяха 300+ метра. Стигнахме зала, в която реката бива блокирана от няколко сталактита и за да преминеш трябва да си с хидрокостюм, но за щастие имаше минаване на горно ниво, което също се разклоняваше. Докато се чудехме по кой горен етаж да хванем или да затворим полигон, батерията на Дистото приключи и ние сметнахме, че това е знак от съдбата да се прибираме в лагера. Решихме да минем през горните нива, хем да ги разгледаме, хем да избегнем неприятните места. На едно място Кирчо каза: „Тук сме нагоре”, погледнах ронещата се стена и му казах, че аз не катеря 7b+ маршрути. Общо взето ситуацията беше като с Фурната от преди два дни. След навигацията на Киро къде да се стъпи и къде имало джоб за лява ръка всички се изкатерихме. Огледахме местата за утрешната картировка и се прибрахме в лагера безаварийно. Там новините бяха следните: другата група картирали 100+ метра и стигнали до зала-комин за катерене и разклонение за хидрокостюм, още един контузен (Тони се беше залял с чай и имаше лошо изгаряне на крака).
На следващия ден двете групи се насочиха на едно и също място. Г1 щяхме да картираме горните нива от миналия ден и да отидем да помогнем на втората група за едното от разклоненията. Те пък получиха Кирчо в състава, за да им покаже пътя и да ги преведе през горния етаж, за да си спестят лазенето във вода. Уговорихме се, че най-късно в 22:00 трябва да сме тръгнали към лагера. Часът беше 13:00 и аз, Гецата и Тина се захванахме да картираме първия горен етаж, от който след леко разкопаване излезе раклонение и още един горен етаж. Най-горното ниво представлява тесен меандър с кал, който беше кръстен „Поредната миазма”. Поне накрая завърши с красиви бели натеци иначе щяхме да се чувставаме леко прецакани. Следващият меандър отново беше тесен и мокър, но поне нямаше кал. Подът беше от млечно бял калцит, а навсякъде около нас имаше снежно бели образувания. На едно място доста стесняваше, но отвъд се виждаше красива и сравнително голяма зала. Решихме, че така или иначе сме тук и едва ли някой ще се навре на това място да го докартира. След кратко страдание преминахме в залата и отново си заслужаваше. Напомняше на „Бялата река”, подът беше кристал, стените и таванът бяха покрити с изключително красиви бели натеци. Приключихме и тази картировка и се отправихме към следващото място. То представляваше огромни зали с разклонения покрити с дендрити и разпрашен гипс. Лошото в тях беше, че всичко се руши под краката ти и трябва много внимателно да се придвижваш. И тук имаше от всичко – тясно, високо, кално и красиво. Кръстихме тези части „Драпай коте”, ако сте гледали клип с котки, които внимателно преценяват как да скочат и не успяват имате представа как се движихме ние. За нещастие се обади стара травма на Тина и така имахме още един контузен.
За финал бяхме оставили най-красивата зала открита до момента в този ареал на пещерата. Представлява около 30 метрова стена покрита отгоре до долу с бял натек. Кръстихме я зала „Радост”, на Радост, разбира се. Дистото беше на една черта, а часът беше вече 21:45, картирани метри 500+. Решихме, че няма смисъл да гоним другата група и тръгнахме към лагера. При едно от откатерванията аз регистрирах първото ми падане в пещера и установих, че ботушите ми с грайфер са в графа ботуши без грайфер. Добре, че беше само от два метра и върху глина, лошото беше, че беше върху лявото рамо, на което имах предишна травма. Така вече в експедиционната група имахме четирима контузени и трима все още здрави. На път за лагера Гецата се изкатери да провери една дупка в стената и намери галерия пълна с гипсови кристали. Обясних му, че в единайсет вечерта няма да картирам разпрашен меандър с преси и се прибрахме благополучно. В лагера си спретнахме едно Репарил парти като всеки мажеше болните места в очакване на втората група. Те се завърнаха с добри новини, картирани 300+ метра, разклонения и естесвено части за хидрокостюм.
Следващият ден го писахме по-лежерен. Трябваше да изнесем лагера през полусифона и да се върнем в зала „Калоян”. Гецата и Алекси отидоха да картират намереният от предната вечер меандър, който беше кръстен „Духла”. Останалата част се изнесохме през полусифина заедно с всички торби на света. Митака отиде да си преекипира едно катерене на „Северна тангента”, а аз заведох Тони, Киро и Тина да видят „Бялата река”. След като прекарахме доста време там, наложих мораториум на снимането, защото все пак трябваше да се върнем във втори лагер. Оставихме малко торби за Гецата и Алекси, нарамихме и ние по две и тръгнахме към лагера. Да де ама загубихме част от групата. Докато аз минавах през тесняка на „Пуканки”, Тина избързала, а Киро и Тони хванали в друга посока. След като установихме, че са хванали по стария път за лагера, с Тина тръгнахме да ги гоним. Естествено, не знаеха къде точно трябва да завият и бяха продължили към „Мунинци”, а там си има ходене. Добре, че бързо се усетихме, че са загубени иначе и ние щяхме да ходим до там. Чуха ни и се върнаха, Тони имал премеждия с една плоча дето тръгнала, но за щастие всичко приключи добре. Стигнахме лагера, а скоро дойдоха Гецата и Алекси и започна подготовката за зазимяване на лагера и изнасянето от пещерата на утрешния ден. По едно време Тони реши да се разходи да провери Митака, че времето вече напредваше. Не го беше засякал, защото не беше взел джаджи. Там отвесите са два – 50 метрови свързани помежду си с меандър. Имаше време до контролата затова решихме да починем малко, а Тони остана на пост. По едно време Тони ни събуди и каза, че Митака вече просрочва контролното време, а и Ефи по станцията вече се беше притеснила. Тръгнах да будя Гецата да става да го търсим и в този момент чухме завръщането на Митака. Той започна да се извинява, но все пак си заслужи едно класическо тричане. За негов късмет всики бяха сънени и му се размина.
На следващия ден станахме рано и се приготвихме за излизане. Групите бяха три: Аз, Киро и Тина, Алекси и Тони, Митака и Гецата. Моята група беше първа на старта, а аз реших, че ще определям темпото, за да няма избързали или загубени по пътя. Малко над седем часа и бяхме навън. Гецата ни настигна на последните отвеси, бил гонил някакъв рекорд. Казах му, че е далеч с неговите четири часа, защото Делчо е излизал за три часа и четиридесет минути, да опита пак по Нова година. Не след дълго бяхме пред Къщичката посрещнати с бира, палачинки и чийзкейк. Празненството започна и всички бяха довони. На следващата сутрин Папи извади компютъра и започна да сглобява картата. Резултатът беше ясен – имаме нова най-дълга пещера в България и тя е Колкина, разбира се!!!
В заключение мога да кажа, че това постижение не е дело само на пещерен клуб „Под Ръбъ”, то е на всеки един, който е допринесъл за проучването на Колкина дупка било то с труд или финансова подкрепа. Има множество пещерняци от други клубове работили неуморно, за да се достигне до този момент, има магазини за спортна екипировка дарявали инвентар, има хора отделили от средствата си, за да може клуба да си купи още един карабинер или още 20м въже. Това е успех за всички, които уважават и обичат спелеологията, а относно нашият клуб – ние ще продължаваме да изследваме пещерите и ще положим всички усилия да съхраним и развием пещерното дело в България.
Участници: Под Ръбъ – Данчето, Алекси, Тони, Гецата, Митака, Тина; Приятели – Кирил Цанев (Кирчо катерача)
Текст: Дани
Снимки: Гецата, Тина