Или как лошия късмет се преобразува в нови части.
„Колкина дупка“ порасна с 1 119м нови части на 17 732м.
На експедицията бяха проучвани само части зад полусифона в Младеница. В две направления с нови реки и разклонения в които не е стигнато до край.
Цеката няколко пъти подпитва кога ще ходим на Вихренската, а след откритията и новите части миналата година не ни трябваше много зор защото пещерата е яка, има за проучване имаше и желаещи. Тази година щяхме да се включим и официално към пещерната експедиция “Бански суходол” на Пирин. Отпуските и срещите бяха нагласени и почивните дни около 6ти се очерта да посрещаме изгрева на Джамджиев ръб.
На 4ти септември след като натъкмихме, инвентара, палатките, храната и чакрите в малките екранчетата на телефоните заваляха гръмотевици, задуха ватър и живата ни връзка с лагера на суходола потвърждаваше, за съжаление, лошата прогноза. Не става на Пирин. Нямахме нужда от много мъдрене – на къщичката на Колкина гръмотевиците са винаги далеч. Благо и Калин от последния курс щяха да направят сефтето, а Папи, Вихра и Макето(Васко академик) се присъединиха и групата набъбна на 9ма.
Събота се опаковахме на групи от по 2ма-3ма и нападнахме отвесите. Докато момчетата брояха секундите кой в колко се е снесъл до долу с Благо се движехме между групите, ту настигахме едната, ту нас ни настигаха и времето се търкулна по въжетата и надолу през колкинските фурни. На Калин очите светеха и на един отвес сподели – “ама ние сме супер далече от всичко”. Чакай, чакай Калине, му рекох, да идем на 3тия лагер и тогава ще разбереш какво е усещането за далечина и друго измерение 🙂
Макар да помрънкваха малко и Макето да се оплакваше, че не е във форма, всички стигнахме в рамките на 6ч лагер Калоян. Чешмата ни се беше разпиляла по пода, явно е придошла бая вода в някакъв момент. Бърз ремонт и вече можеше да отмием калта и схванатите умове. От последното ни влизане с Монката и Гецата когато Гецата мина полусифон “Психо атака” миналият ноември никой не беше влизал. Там е и целта ни на тази експедиция – да отидем зад полусифона на Младеница и да проучваме намерените миналата година места. На дънния блокаж няма какво да правим 9ма и решихме всички да бъдем заедно.
Поспинкахме си като за отпуска и чак към 13 в неделя успяхме да наредим по торбите пъзела от храна, машини, джаджи и бивачна екипировка за лагер “Балдахин”. Аз Мимо, Папи и Вихра взимаме джаджи. Аз и Мимо ще картираме една злополучна река с няколко безуспешни опита, а Папи и Вихра ще катерят на Красивата река края. Останалите на полусифон Психо атака и където решат. Топур-топур през каналите и в късния следобед след първия полусифон Папи взе, че се цапардоса по главата. Веднага занарежда каква загуба на време е галимацията с бивакуването на Балдахин и защо си го причиняваме… Прав е, си мислех, но и знаех, че няма как пълноценно да свършим работа ако 9 човека се точим като сополи и сменяме сатка през полусифона 3 часа.
Инструкции за подобрително строителни ремонти в лагера бяха дадени на близката група която щеше да работи начело с Гецата на Психо атака. Балдахина е много романтичен лагер с бели натеци по едната страна, но 9 още не бяхме спали там и ще му трябва лек ремонт. Аз, Мимо, Папи и Вихра, заедно с Алекси и Калин които идваха за помощ и после се връщат, се насочихме към най-далечните части – комина на Красивата река. След още около час и поне 30минути преди края Папи вика, “Абе тва верно е на майната си”. Два дни път през тесняци, реки, през полусифони и фурни докато стигнеш мястото за работа. Усещането за земята те напуска. Нямаме право на грешки тук.
Красивата река е много красива и всеки път си мисля как кредита ми за посещение и мачкане на дендриди се изчерпва. Каръшкия късмет все още беше с нас защото се оказа, че въжето на мястото където трябваше да картираме с Мимо не стига до дъното. Пуста памет не помня, че сме го взели, а с Гецата последно бяхме там когато ни се наводни дистото и се върнахме… Теодор бил слязъл на класика под водопада, но ние не бяхме толкова смели или поне не аз. Бяхме пратили Папи и Вихра към края и сега се насочихме към тях да просим въже. Навръщане се изтопурчих около 4м в меандъра надолу. Паднах по гръб но за късмет без сериозни щети. За съжаление обаче телефона на Мимо се беше намокрил, та картирахме с мъка 40м преди напълно да откаже. 3-4 години по-рано Мими си изпусна челника, останал завинаги на дъното на езерото, Аз и Гецата наводнихме дистото на втория опит, а сега с Мимо също нямахме успех. Някои места са такива… искат специална подредба на звезди и планети преди да се предадат на пещерняците.
Върнахме се в лагера и се оказа, че не сме само ние без късмет. Групата на Психо атака се беше наводнила в сатката до кокъл и не бяха успели да разширят много. След няколко часа Папи и Вихра също се прибраха. Изкатерили половината но е станало мокро и студено та не са довършили макар да имало лесно минаване нагоре. Трябва да пренаредим въжетата там през сухото минаване. Сега динамика виси през шорткъта в очакване на следващата група.
Един голям и леко дебел к.р. за днешния ден.
Хубаво е все пак когато всички са добре и се съберем да хапнем и пийнем. Лагер Балдахин се беше сдобил с кухня, с пейка и с нова тоалетна. На следващата сутрин след малко пренареждане на чакри и усмивки Вихра каза “Искаш да картираш зад полусифона нали?“ Като девойка дето я канят на първа среща промърморих „Да“ и неочаквано за мен тя изстреля с твърдост „Ще дойда с теб” Исках да я разцелувам! Никой друг не изгаряше от желание за това място след вчерашните влажни истории… Папи имаше да извади от ръкавите някакви магии и имах надежда, а знаех, че там има много за картиране и не ми се искаше да го изпускам. Благодарих на ум на Папи, че я е намерил Вихра и някак си ми стана леко и хубаво, че ще съм с нея.
Гецата реши, че ще работи в блокажа на “Дивия запад”. Папи го контрира, че там е “безнадежден случай” и само си губи времето, но ние пък имахме време за губене, нали бяхме зад полусифона и нямаше да бием пак път!
С Вихра направихме епично обличане на презервативо-сатката. Има едни такива от две части като ги наденеш и приличаш на кръстоска между смърф, теле-тъбис и психо от ку-клус клан. Бяха ни големи, свличаха се, ръкавите и качулките шляпат… Благо дойде и той да облича сатко, щял да копае вътре в блатото. Приготвихме се и се насочихме. Моментът на истината. Папи беше инструктирал Вихра как главата да си държи каската, ръцете и ума. Малко се беше поохладил като че ли ентусиазма, то и моя, но вече не ми пукаше, просто исках да пробвам. Бента беше готов, а Папи – „льо шеф“ на бент с една тенджера прехвърляше блатото от вода, кал и чакъл. Нищичко не беше останало… Похвалих творението му и се метнах навътре със засилка. През целия полусифон летяха благодарности за льо шеф защото беше успял да източи всичко и се минаваше като в масло.
С Вихра картирахме общо почти 480м нови части. Благо по някое време се беше присъединил към нас и помогна да изкопаем един мини блокаж където стигнахме до нов комин 40+м…. Беше страхотно. Мисля, че и двамата много се изкефиха. Имаме разклонение в посока реката на Киро на 80м по права линия което не стигнахме до край и едно водопадче за катерене. Кръстихме новите места “Лепотици” което е хубавици на хърватски защото бяхме едни Лепотици с тея сатка… 🙂 Благодаря ти Вихра, че се нави, на Папи, че изкопа полусифона, на Благо, че дойде да разширим блокажа и че се пъхна да види какво става в реката… Интересно е, че Лепотици върви най-ниско от всички други реки, почти не набира денивелация. Пълно е с красиви игли, памук…всякакви колкински перли.
На излизане ни посрещна усмивката на Мимо. Беше сменил Папи и вършееше с тенджерата за да подсигури безопасното ни преминаване през фурната. Беше страхотно да минем от другата страна и да видим своите приятели. Наградихме го за усилията като първи чу за новите места. Сякаш по часовник в този момент цъфна и Гецомир. С усмивка до уши обяви, че “Безнадежден случай” продължава и са пробили блокажа!!! От другата страна също нямало край…
Сформирахме групи за картиране и се насочихме натам, не много остава докато Колкина стане освен най-дълбока и най-дългата пещера в България и макар уморени имахме ентусиазъм да хванем посоки.
На излизане се оказа, че Кефчо, едно куче което бях спасила между колите на бул. Сливница е намерил своите стопани. Ей така някой път като тръгне на хубаво след лошото, и не спира… много е яко!
Още снимки – https://photos.app.goo.gl/ciKDNNrkTtLoX4vWA
Участници:
Под Ръбъ – Папи, Гецата, Мимо, Алекси, Благо, Калин, Ефи
Приятели – Вихра и Макето
Текст: Ефи
Снимки: Ефи, Гецата