Баш туристи в Гуфър Берже

Най-накрая!!! Дългожадуваната хилядарка. Първата дупка на френска територия, първата хилядарка след четиридесетте, първите по-сериозни контакти с активни френски пещерняци. И разбира се, това е емблематичната първа хилядарка за нашата цивилизация: Гуфер Берже. Ежегодна експедиция за почистване на пещерата от вещи и боклуци, останали долу още от времето на първите изследователи. Между другото, и с тях се запознахме, но всичко по реда си.

Научих за експедицията в началото на годината. Не размишлявах дълго. Помислих си, експедиция с френски пещерняци, ето ти възможност за контакти. Записах се. Оказа се, че ми трябва екип. Подкокоросах разни хора и снежната топка се спусна в улея, за да се превърне в лавината на успешните ни очаквания. Последваха няколко месеца с инциденти, проблеми със самолетни билети, хора се присъединяваха, отказваха, но на 29.07 всички бяхме в Париж, готови за тръгване. Ефи, Гецата, Тошко, Вихи и аз.

За последните три и половина години си мисля, че съм поопознал характера и манталитета на французите. Изключително любезни, усмихнати и сякаш готови на всичко да ти помогнат. Разбира се, това е маска, която се вкаменява след първите ми думи на френски с източноевропейски акцент. Все пак се зарадваха, че не им се налага да говорят на английски.

Лагерът на експедицията беше на изключително ниво. Тоалетни, душове с топла вода, шатри, хладилници. И всичко това разположено в една ферма с бизони, лама, пони и няколко магарета. Ефи беше като залепена за животните. Примамваше ги с плодове и зеленчуци, за да ги пипа. Електропастир разделяше двуногите от четириногите. Всеки един от нас го тества по желание или не. Боли, не пробвайте!

Атмосфера във ферма
Нови приятели

Гледката на десетки палатки ми навя лека носталгия.

Разходихме се до Grotte de Choranche. Туристическа пещера с гид, с пътечки и т.н. Въпреки че нямах никакви очаквания, останах изумен. Първо, количеството информация пред пещерата – археология, геология и история на масива Веркор. Второ, количеството хора от всяка възраст. И после влезнах в пещерата. Мечтата на всеки изследовател е да попадне на зали като тези. Цевични образувания висяха от тавана по няколко метра. Десетки. Не. Стотици, но изглеждат като хиляди. В аквариуми пещерни протей, домъкнати от Словения, се криеха под камъни. Всичко това подплатено с обилна информация от страна на гида. Накрая приключи с невероятно свелтинно шоу. И тогава разбрах. Тези хора са превърнали спелеологията в религия.

За участниците в експедицията имаше екипирана пещера близо до лагера. Лека загрявка до -270. Grotte de Saints de glace или Пещерата на боговете на ледовете (или нещо подобно). Вход към малка пещерна система с около 50 километра галерии. По пътя към тази пещера минаваме покрай друг вход за тази система. La trou qui souffle или Дупката, която духа. Наистина духа. За съжаление този вход не беше екипиран, за да направим един забавен траверс. Пещерата на боговете на леда се оказа лежерна, приятна и за нула време се озоваваш в зала Хидрокарст, където се свързват с Дупката, която духа. По пътя беше като магистрала от хора, но пък имаше по две въжета и не се налагаше да се чакаме. Наистина страхотна дупка за по-напреднали курсисти преди да ги хвърлиш на дълбокото.

Сред участниците имаше френска група ученици изучаващи пещерите, флората, фауната и кой знае още какво. Следващото поколение пещерняци готови да отлетят по света в прослава на Хексагона. А аз гледах и ми се плачеше. Шумни, нахакани, безсмъртни. И най-вече готови да покажат на какво са способни. Разбира се, Гецата ги заби в земята всичките, когато изкара от Бержето 20 кила боклук и стана световен шампион на овчарския боклук (Gouffre Berger идва от Жо Берже, откривателя на пещерата, но на френски се превежда овчар).

За Бержето не знам какво да кажа. Хилядарка. Не много трудна, но не и много лесна. Особено, ако не си ходил скоро на пещера. Не бях гледал снимки. Предпочитах първото впечатление. И останах изключително приятно изненадан. Екипирането беше като по учебник. Повечето закрепвания представляваха две дупки от перфоратор пресичащи се под ъгъл и прекарана динема. Чисто и екологично. Не говорим за десетките планки, спитове, клинове отстрани. До първия лагер отвесите бяха екипирани с по две въжета за по-бързо движение. За около три часа се спуснахме 500 метра. Няколко алуминиеви спасителни одеяла като палатка представляваха лагера. За съжаление, нямаше обособена тоалетна. Оставихме си повечето багаж и продължихме надолу. Веднага зад първия завой се показа Salle des treize. Поле от синтрови езера повечето, от които бяха празни. При предни експедиции, когато е валяло, всички езерата са били пълни. Гори от сталагмити стигащи до 4-5 метра. От тавана висяха цеви по няколко метра. Лудница. Минахме покрай действащ лагер на изследователи на пещерата. На близо самотно въже отиваше към тавана. По-късно се запознах с няколко члена на изследователската група. Започнаха меандрите. Редуваха се парапети и тролеи, после късо отвесче. И когато си мислиш, че това може да продължи до безкрай, галерията напред затваря и вляво виждаш тъмната паст на сифона. Снимки, поздравления, естествени нужди и цигара за размисъл.

На нас ни отне около 9 часа да стигнем до тук. На първите изследователи – три години. Как въобще са го направили, това главата ми не го побира. Стълбички, въжета, железа, храна, дрехи, осветление, бивачна екипировка. Последната вечер имаше среща с тях, първите. Един от участниците, на 93 години, разказваше как Жо Берже им казал „Хайде, ще ви правя спелеолози“, и ги завел на Бержето. Били още деца, едновременно се учели и изследвали непознати територии. Запалени от тръпката на откривателите. А тя гори с огън, който трудно се гаси. Стискаш на студ и болка, на глад и жажда, но искаш да видиш какво има и след този завой. Какво ще излезе след следващия отвес. Или блокаж… Но все пак това е било началото на петдесетте и технологиите са били на едно първобитно ниво в сравнение със сега. Поклон пред усилията и желязната им воля.

Около четири часа по-късно се озовахме в подземния лагер. Не бях виждал Ефи толкова агресивна. Гладът я бе преобразил. Едвам я убедих, че първо трябва да сготвим храната преди да я ядем. Не успях да снимам следите от зъбите ѝ върху консервата от риба тон.

Пътят нагоре беше лек и безгрижен, докато не стигнахме -270 метра. Там имаше боклук за изнасяне. Все пак това е основната причина за организиране на експедицията. За всеки десет килограма пещерен боклук получаваш малка торбичка AV. На Гецата му трябваха осем от тях. Или девет, не съм сигурен. Казах му да си чупи главата, ако иска, но да не очаква да претоварвам старите си кокали. Разбира се, това не го спря и нахака двадесет кила буклуци в торбата си. Аз уж допълних само моята, ама пуфках на горе. Тежко ми идеше по баира. Тошко, и той беше взел малко. Абе, докарахме го като за три торбички. Реми, организаторът на експедицията, се възхити когато не можа да отлепи торбата от земята. Пак се проявихме, но този път за добро.

В близост до надземния лагер имаше учебна кула за пещерняци. Лепеняци, халки, парапети и пандюли, право въже, та дори и две изкуствени пещери с тесняци. Замислих се, ако има нещо подобно в София, където да можеш да си заведеш курса през седмицата да потренира различни елементи… Докато се правех на инструктор това много ми липсваше. Измислях дървета в различните паркове и съответно спорех с ченгета, говорих със собственици на халета и т.н., винаги удрях на камък или на невъзможна за плащане сума.

Последния ден от престоя ни прекарахме на тази кула. Petzl организира ден на отворените врати. Имах възможност да тествам новите десандьор, сбруя, какска с осветление, гръдна лента. Останах възхитен от въже 5,5 милиметра, почти 100% статик. Цената също е добра – петнадесет евро на метър. Но пък като си представиш, че можеш да отидеш на хилядарка с една торба въже… Гецата и тук се прояви – в импровизирано състезание спечели първо място. Организаторите се оказаха професионални пещерняци, които ми дадоха контакти на фирми за cordiste (височинни работници) в района. Да, спешно трябва да се махна от онова поле и да се преместя в район с пещери и планини. Гренобъл звучи много добре.

разкази от едно време

Запознах се с един чичо, който се представи като La Rouille (Ръждата). Дълго ми говори за обиколката му в България в началото на 80те. Говори ми за Трифон и Нина Даалиеви, за Алексей Жалов и за хора, които не познавах. Отбеляза, че спелеологията в източна Европа е на път да загине. Но преди културата и спорта, хората трябва да са сити и спокойни, уточни той.

Запознах се и с приятели на Ефи от предни експедиции. Петима пещерни спасители от Уелс. Много готини хора. Те споменали на Ефи за първия сифон, който се заобикаля и се стига до втори сифон.  Запознахме се и с двама бразилци, които за първи път влизаха в пещера с температура под 17 градуса. Първото им влизане на дълбочина по-голяма от 200 метра. Влизахме в един и същи ден в Бержето. Движеха се доста след нас, но накрая излезнахме заедно. От тях научихме и новината, че сме стигнали до този първи сифон и не сме го заобиколили. Около петдесет метра не ни достигнаха за -1000 метра. Ето ти една причина за повторно влизане догодина.

Вихи през цялото време беше нашата майка-шеф на надземен лагер. Никой не остана гладен, жаден и мръсен. Въпреки, че скъпите ми приятели се оказаха страшни гладници и ядяха непрекъснато. За да има ред и дисциплина ни навикваше всички, но напълно я разбирам, с деца на море е тъй. Те това е моята по-добра половинка.

Половин година чаках тази експедиция, а тя мина като миг. Колкото и приятна, толкова и тъжна за мен. Навя ми спомени за онези времена когато с Жужи бягахме от училище, за да ходим на стената в пожарната в Стара Загора. Очакването на пролетно-летните събори: Вазовци на Карлуково, Крушуна, Дряновския манастир, Бургас, Германката, Котел и т.н. Приятелите от Габрово и Дряново, Бургас, София, Русе и други. Омазаните с лютеница въжета на старозагорци. Леля Райка от Карлуково. Пещерняшки песни край лагерния огън. Първите изследователски трепети в Мъгливия сняг. Книжките с описание на пещерите по райони. Бяха голяма рядкост и всеки си ги пазеше.

А сега, двадесет и кусур години по-късно, спелеологията в България умира.

Експедициите в най-дълбоката ни пещера се организират само от един клуб с десетина познати участници. Финансирани от лични средства, спонсорство от Алпи и отделни хора. В картотеката на федерацията информацията за Колкина дупка е от 2011 и карта няма. То и за други пещери не открих. Календарният план е изпълнен с чествания. Експедициите зад граница също намаляха пропорционално на финансирането. Пещерно спасяване е на доизживяване. Отделни елементи хвърлят хаотично сили за дребни промени, който са незабележими и бързо се стопяват във всеобщата апатия. Но пък за сметка на това имаме две федерации. В амок, но пък са две. Имаме тонове хора, които се бият в гърдите, лежейки на стари лаври, а реално стигат само до входа на пещерата.

Къде изчезнаха книжките с пещерните райони, с картите и описанията на пещерите? Къде ни е онлайн картотеката? Къде изчезна онази искра, която палеше любопитството на младите, на децата? Защо нямаме едно списание за спелеология? Защо нямаме места за тренировка в градовете?

В крайна сметка след събитие като това е хубаво да има въпроси в главата. Хубаво е да се осмислят и да се представят пред другите, за да търсим решение заедно.

Благодаря на всички замесени за това прекрасно приключение. За мен лично беше изключително забавно, ново и интересно. По стъпките на първите. За догодина мисля отново да участвам, но този път до дъно.

Автор: Делчо Топалов
Снимки: Ефи

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.