На една от вечеринките на Баба Яга Мимо предложи да отидем до пещера Говорът на водата. От тъкмо завършилите курс 2022, още зелени пещерняци, освен аз, и Тина беше там. Навихме се да веднага без много да му мислим, като към нас се включиха Бобката и Алекси. Никой от нас не беше ходил до дупката, освен Мимо, който е бил там преди доста години. Монката, като най-скорошен посетител на пещерата от събралите се тази вечер, сподели някои впечатления и особености на мястото. Вече ни беше ясно, че ще трябват неопрени, ако искаме да достигнем до края на пещерата, но в последствие разбрах, че е най-добре още от началото да сме с тях, тъй като дупката веднага ни посреща с река и отвес с водопад. В крайна сметка се разбрахме да отидем в неделя през идната седмица.
На следващата събиранка в парка вече и Папи дойде и каза, че ще се пусне с нас до Говора. За наше щастие той е участвал в едни от първите групи, които са изследвали и картирали пещерата и въпреки, че не беше влизал от адски много време, е напълно наясно с дупката. Същата вечер писах и на останалите съкурсници, но за съжаление всички бяха заети и не успяха да се включат.
Дойде неделята, която чаках с голямо нетърпение, защото това щеше да ми е първата водна пещера, а и първата след като завърших курса. Стараех се да подхождам с нова нагласа към влизането в дупка, тъй като от нас вече се очаква да сме по-самостоятелни и надеждни спътници. Вече бях чул и прочел няколко разказа от тази пещера, които включваха студуване и мокрене, та даже някои хора и прякор са си докарали от тази дупка. Както обичайно, се събрахме на Централна гара София за влака в 8:25. Изкефих се като видях, че Папи е довел и Боромир с него. Тайно му се възхищавам на това дете. Още ми е малко трудно да проумея как на толкова малка възраст възприе техниката на придвижване в пещери с такава лекота. Като се сещам какъв ретард бях на неговите години, още повече се чудя.
Пътувахме нормално и пристигнахме по разписание в Церово. Насочихме се към клубното и не след дълго попаднахме на първата причина разказът да е кръстен така – узряло черешово дърво. Обожавам череши. Всички се възползвахме от него както подобава и продължихме по пътя. Боромир остана поне още 10 минути след нас да плюска на дървото. Срещнахме се с Мимо и Тина на клубното и взехме нужния инвентар. В пещерата има два отвеса – един малко след входа и още един след кратко ходене. Две въжета по 20 м ни бяха напълно достатъчни. За огромно наше щастие имаше неопрени точно за четирима – аз, Алекси, Тина и Бобката. Щеше да е доста тегаво ако бяхме повече хора. Най-голямото ми притеснение преди да видя, че има за всички беше, че ще се мръзне, особено аз и Тина, защото бяхме с кордури.
Пещерата се намира недалеч от селото. На около час пеша в едно от близките дерета. След кратко импровизиране и лутане по ливадите с цел по-напряко минаване, стигнахме до изоставена къща с доста масивно черешово дърво. Естествено уважихме и неговите плодове. Споменах ли че боготворя черешите? Скоро след това се включихме в бивш горски път и ускорихме темпото. С приближаването до пещерата Папи започна да се изумява колко се е променило мястото от последното му идване преди 10-тина години. По едно време се спуснахме в дерето на реката, която беше почти пресъхнала, но въпреки това камъните й бяха супер хлъзгави и на два пъти се огънах като макарон в опит да не падна. Още 5 минути по реката и няколко паднали дървета и пристигнахме при по-голямо вирче, а до него беше тесния вход на пещерата. Започнахме борбата с обличането на неопрените. Аз, разбира се, облякох долнището с вътрешната страна отвън и трябваше да свалям всичко, а Мимо пък го обърна с гърба напред и разумно прецени така и да си остане. Когато Алекси приключи със слагането на своя, вече беше готов да се прибира.
Съвсем скоро започнах да се варя в собствен сос и веднага щом бях готов се наврях в дупката. Входът представляваше доста ниска фурна, подът беше покрит с пръхкава кал, а стените обсипани с насекоми. Изглеждаше ми като идеалното място, на което змия би се навряла да си почива и докато се влачех по корем си представях сценария, в който попадам на нея. След няколко метра стигнах до прословутото място наречено Водосточната тръба. Вече чувах и другите зад мен. Преминах през тесняка, през който течеше реката. Формата му наистина много наподобяваше тръба, а към края си беше почти перфектен цилиндър, последван от малка зала, в която се събрахме. Следваше още един по – тесен участък, а на края му започваше отвеса. Попитах Папи дали пещерата се екипира трудно и той направо ми връчи инвентара. С негови насоки започнах да изграждам системата, която вървеше успоредно и във водопада. За пръв път минавам по такъв отвес и си беше преживяване. Особено когато Папи стана и освободи водата от реката, а тя изведнъж се стовари върху мен. Докато чакахме останалите на дъното, Боро изпищя на въжето, а аз леко се стреснах, но после разбрах че просто си е напълнил врата с вода. Още малко хоризонтални части, плюс едно изкачване на класика и стигнахме до втория отвес. Малко преди него таванът става доста нисък и подвеждането се екипира в легнало положение. Екипирането му беше много интересно. Първото закрепване се изгражда на постоянен ексцентрик, който е в дупката още от първите й изследвания и един спит. След подвеждането имаше анкер 10-ка, за който обаче нямахме планка. Тогава вече Папи пое екипирането. Когато отвесът беше готов се спуснах след него, а той ми каза да обърна внимание на това как е направил системата. За анкера беше вързал кевларено въже директно за него със затягащ се възел и го беше притиснал с гайката. За дублаж беше спуснал прусек закачен за възела на първото закрепване при ексцентрика. За да предотвратим триенето сложихме прониквачката от въжетата. Импровизацията много ме изкефи.
Не след дълго дълго достигнахме доста внушителна зала, която в сравнение с входа си беше гигантска. В горния й край имаше масивен сипей с отвес. Спряхме за кратко, за да се събере групата. Боро естествено започна да бута канари по сипея. На няколко пъти задейства каменна лавина, което не знам защо, но напуши голям смях в мене. Беше си впечатляващо да виждаш как павето потъва в тъмната бездна, а звукът от търкалянето и повличането на камъни да продължава поне още 10 секунди. Продължихме по залата, която се спускаше надолу. Пътят ни не беше в най-ниската й част, а в една пролука в блокажа по която щяхме да избегнем отвеса. Ние все пак продължихме по залата, а на дъното й имаше страхотни дендрити и хелектити. Кратко спирка за разглеждане и снимки след което продължихме през блокажа. След него последва меандър, по който течеше реката. Интересното е, че адски напомняше на този в Колкина преди първи лагер. По това време вече започнах да огладнявам и съжалявах, че не съм си взел нещо в каската. Придвижването по меандъра продължи за известно време и скоро достигнахме полусифона, за който всички говореха. На входа му имаше мотика без дръжка, която предвидливо беше оставена за да се уширява сифона. Това ставаше сравнително лесно, тъй като дъното му беше песъчливо. Пръв се набута в него Мимо и започна да пъшка и рови. През това време Боромир го чакаше с нетърпение и не спираше да го навива той да влезе да копае. По едно време на Мимо му омръзна и пусна Боро да влезе вътре, който има якия бонус да е повече от два пъти по-дребен от другите. Папи му даваше насоки отвън и го проверяваше да не би да започне да бълбука. И той порови с мотиката, но не успя да пребори страха и да премине през най – тясната част. Следващ ред беше на мен. Не знаех какво да очаквам вътре и ми беше адски любопитно. Наврях се в полусифона и започнах да се провлачвам лека-полека. Достигнах до най-тясната част, при която трябваше да се подпра на дясната страна на главата и да си потопя част от лицето. С плавни и бавни движения се придвижвах, като се стараех да дишам равномерно за да запазя спокойствие и да не избутам вода до носа си. Тактиката работеше и скоро таванът започна да се повишава и достигнах ниска заличка. Уширението не траеше за дълго. Следваше отново стесняване, което за щастие не беше чак толкова зле и лазенето спореше. Боромир ме последва и успя да ме настигне, като до края на пещерата се движехме заедно. Остатък от пътя не се промени и до края се наложи да лазим, което за мен си беше доста изтощително. Краят не беше много впечатляващ. Леко уширение, в което реката продължаваше в пълен сифон, а в дъното си личаха следи от копане. Мястото беше кръстено Сутрешна ерекция. Не ме питайте. Нямам представа защо. Имаше и една срязана туба за бензин, най – вероятно използвана за зареждане на къртач. С Боро не се застояхме много. На връщане другите даже бяха уширили полусифона и преминаването беше доста по-леко.
При излизането гладът вече ме напираше и нямах търпение да стигнем повърхността. Когато се изморя започвам по-силно да се усещам слабостта ми да преминавам тесняци и започнах да изоставам. Разекипирах отвесите, но чак на Водосточната тръба ми хрумна „гениалната“ идея вместо да влача инвентара закачен за мен и той да се заклещва във всяко ръбче да го прибера в прониквачката. Теснякът на изхода ми се стори специално гаден на излизане. Достигнах повърхността. Директно отидох да кисна инвентара във вирчето. Следваше втори рунд в борбата с неопрена. Трябваше и да побързаме, защото гонехме влак за София. На връщане успяхме да нацелим пътеката по която дойдохме през ливадата. Отново минахме покрай изоставената къща. Този път обаче ударихме джакпота. В съседство на дървото от което муфтихме череши на идване имаше второ с почерняли от зрялост плодове. Не знам как на идване не ги бяхме видели. Папи каза, че го е забелязал обаче слънцето така е светело, че е успяло напълно да прикрие плодовете. Всички го наобиколихме като жирафи. Папи като най – висок огъна един клон и го доближи до по-ниските. Хванахме ги точно на ръба – още ден и щяха да презреят и опадат. Напълних си всички джобове. Бяха толкова сочни че си омазах панталона в червено. За съжаление бързахме за влака, иначе можеше да ядем до края на деня.
Скоро стигнахме до Церово. Както се движехме на малки групички из уличките, така по едно време Боромир изчезна. До няколко минути вървеше пред нас и изведнъж се изпари. Събрахме се да го изчакаме на моста до гарата. Папи му се обади и скоро успя да ни намери. Нещо се е бил замечтал и е хванал грешна пряка. Отправихме се към къщата на Мимо, защото бяхме оставили малко излишен багаж у тях. Вече бях капнал и омекнал от жегата. Докато си прибирахме багажа и се радвахме на джак ръсела на Мимо, той извади няколко ледени бири от хладилника. Бяха като лъч светлина след ходенето и потенето в жегилката. Боро се заигра яко с кучето. Както всички териери и този е като пружина с безкрайна енергия. Не съм сигурен дали той си играеше с кучето или кучето с него. Отидохме на гарата и не след дълго и тренът дойде. Намерихме си и купе. Аз прекарах пътя до София на прозореца на вагона. Обожавам да пътувам по този начин особено в дефилето. Пристигнахме навреме в големото селó и се разделихме на гарата.
Пещерата беше адски готина. Харесвам водата и още повече когато си с неопрен и можеш да се въргаляш колкото си искаш без да мръзнеш. За пръв път рапелирах под водопад и си беше забавно преживяване. Видях нестандартни методи за екипиране и научих нови нещица. Все още ме е яд, че изпуснах траверса между Банковица и Голямата вода преди няколко месеца по време на курса. Вече чух предложения да се повтори, така че очаквам това лято да мога да мога да го изживея.
Дата на влизането: 05.06.2022
Участници: Папи, Мимо, Алекси, Тина, Бобката, Боромир, Благо
Текст: Благовест Иванов
Снимки: Папи и Бобката