Юлска Кита ‘2022

Лято е, време е за Кита! Никой не вярваше, но е факт – 14 човека бяхме, готови за експедицията: Папи, Киро, Ефи, Мими, Митака, Радко, Данчето, Мимо, Тошко, Алекси, Монката, Ники, Бобката и моя милост (Рая). На нас с Бобката даже ни беше първа експедиция! Както каза Цеката, ще ни е весело! 

Тръгнахме рано-рано с надеждата да няма опашки по границите, а аз с надеждата, че граничарите няма да решат, че са ме откраднали 🙂 (проблемите на непълнолетните). Пътуването беше продължително и топло, изпълнено със задълбочаващи разговори по радиостанциите, много ахала-бахала и бърза спас акция на една обърнала се костенурка на пътя! След 12 часа вече бяхме в Хърватска и отидохме да напазаруваме храна – не много надеждно занимание, тъй като никой не знаеше какво и колко да вземе за такъв футболен отбор като нас. Отидохме да похапнем, Цеката дойде, зарадва ни се и потеглихме към беседката близо до входа на Кита да пренощуваме и приготвим за големия ден.

Неделя 03.07

Сутринта се събуждам с медения глас на Папи, пропуснала съм спора явно, надявах се да не е за храната, но след като Цеката ни разказа за едно екзотично преживяване, където местния деликатес бил варени камъни, не ми остана много надежда вече, така да го кажем. Към 12 вече всички бяхме готови и потеглихме към входа на Голямата пещера! Малко снимки и една реч по-късно почнахме да влизаме. Папи, Радко, Киро, Митака и Тошко бяха първа група, постепенно група станахме Мимо, аз, Данчето и Ники и останалите бяха трета група. Единственото което знаех за пещерата е, че ще е широко, много широко, но както и да ви го разказвам, ако не го видите с очите си няма как да си го представите! Започнахме леко с входните отвеси от гледна точка на ширина, но това въже не свършваше, надолу, надолу, надолу! Точно като стигнахме вече на място, където се ходи, минахме няколко меандърчета и Данчето ни разказваше на нас с Мимо къде и колко вода има по-принцип, а ето и че стигнахме до знамения “Гърлич”, където и Гърлата са ти се пълнели с вода, но стана ясно, че нямаше и капка вода от водопадите, които са минавали по отвесите по принцип. Супер късмет имахме!

Вход „Кита“ на системата Църнопац

Мимо е пред мен и виждам как явно трябва да се шмугнеш в един сплескан тесняк за да можеш да се “гмурнеш” в отвеса. Е, какво пък толкова? Тръгвам аз с главата напред и след няколко избутвания осъзнавам че вече вися с главата ми в необятния отвес, просто незабравимо! Такива мащаби човек не може да си представи, такава красота! Виждаш само една светеща точка в далечината за да разбереш че тази Кита нещо по-малко от 100 метрови отвеси и камбани няма! И колкото по-надълбоко слизах, толкова повече ми тежеше мисълта за излизането, колкото и да си мислех  че мога много, това са невероятно много метри!. Та, продължихме нашето проникване с много ходене, ама много. Залите – с необятни мащаби, блокажите в тях – цели планини! Великата пещера продължаваше и с друг отвес “Виеверица”. Не мога да го обясня защо, но този отвес просто взима дъха! Може да е от несвършващата камбана, но дори и да нямаш страх от високо, то там със сигурност ще ти се появи, да не говорим за хората които вече си го имат! През цялото пътешествие до лагера най-често използваната ми дума не беше “свободно” или “разбрано”, а “маалеее” и Данчето, Мимо и Ники могат да го подвърдят! Наистина се изумявах с всяка стъпа на всичко което тази пещера ни е предоставила, на нас, малките хора. 

Гърлич – входа
отвес Гърлич от горе

От първата група, Тошко беше измайсторил светлоотразителни маркери, които групата слагаха така че винаги да намериш пътя. Наистина супер добре беше станало, аз лично супер лесно се ориентирах, е, на излизане имаше няколко изключения от групата, но нали е в тест период 🙂 След 8 часа вече стигнахме лагера и някъде в 24 часа всички бяхме на масата и планирахме идния ден. Папи и Киро щяха да катерят Stone Age-а, Монката и Мими отидоха да работят в една зала под Stone Age-а, да проверят дали се свързвало, а Ефи, Митака и Ники щяха да роботят на Пинчер нинджа. Аз, Данчето, Алекси, Тошко, Бобката, Радко и Мимо щяхме да се разходим до “Теова Дворана”.

Понеделник 04.07

Всички бяхме станали вече към 16 и тръгнаха по задачки. По неволя Бобката остана да брани лагера, тъй като си порязал пръста докато рязал хляб. Нашата група- туристите, след 2 часа и 40 Мин бяхме в “Теова Дворана”, за разлика от останалите зали в Кита в тази зала преобладаваха различни красиви образувания и, както каза Ефи, тази зала е яйце, таванът се е образувал като купол, все едно бяхме на дъното на едно яйце. Оттам се разделихме на бърза и бавна група – бързата група имаше за задача и да сготви, докато бавната пристигаше. И така вече събрали се, с вече сготвена леща, която беше най-вкусната леща, която съм яла в живота си (браво, Радко), чакахме да се появят и останалите. Вече минаваше 1 и точно когато ние с Данчето вече се предавахме, един челник се появи! Ефи с една загадъчна усмивка ни поздрави и след като питахме как беше, тя само отговори: “Ще изчакам и другите да дойдат. В следващия момент момчетата се появяват, всички вече тръпнехме в очакване за големите новини: „Намерихме нова пещера!“ – каза Ефи въодушевено и с усмивка до уши! – “ Както си вървиме в залата преди Пинчер нинджа, виждам един камък с дендрити пред мен и си замислям за момент: „Чакай тук как може да има дендрити, няма вода, няма я средата за дендрити, значи е паднал от някъде… А от къде ли?“. И почнах да се оглеждам нагоре и в следващия момент виждам една цепка, викам останалите да им кажа че ще проверя тази дупка, покатервам се и влизам и виждам цяло швейцарско сирене – тунели и пътеки на където и да се обърнеш, има работа поне за 6 екипа!” Всички много се зарадвахме и истински поздравления на Ефи за първото й откритие с такива мащаби! Абе незабравимо е да присъстваш на първото разказването за такова откритие, камо ли да го направиш! 

Качването към Вьеверица

Вторник 05.07

На следващия ден някъде към 17 вече всички бяхме станали и почнахме да обсъждаме миналия ден. Киро и Папи са екипирали и намерили още един отвес “Каменен водопад“ и го картирали, Мими и Монката са свързали минаването под Stone Age-а и са го картирали, а Ефи вече беше измислила и име за новите части -“Ужасът на Марин”. Така го е кръстила, защото хърватина Марин всеки път искал да отваря шампанско, когато някоя част в тази пещера свършвала, толкова е голямата, че колкото по-малки новите части били, толкова по-добре! Организираха се групи за работа, Мимо и Папи ще продължат изследването на същото място, Киро, аз, Мими и Бобката щяхме да останем да починем, че на мен  на връщане от разходката колената ми съвсем отказаха, а останалите се запътиха с две дистота към новите части. Контролното време беше 9 сутринта.

лагер Имберлани

В лагера при нас, Киро се беше разболял, но след бутилка ракия и фервекс стана бомба, Мими сутринта се подхлъзнала при езерото и паднала в него и аз й направих едни чехли от шалте, че да може да ходи и да си суши чорапите на горещата й чаша с чай. Сготвихме апетитна яхния с ориз и картофи и панцета, оправяхме лагера и така времето си минаваше. Аз, по време на цялата експедиция, бях в ролята на хроникьор. Бях си взела едно малко тефтерче и молив с които да водя записки кой-кога-защо прави, отчети за храната и инвентара, абе като цяло всичко до минута се описваше в това тефтерче, отговорна работа 🙂 

парапетът след Баядера

Сряда 06.07

Тоя ден го писахме почивен за всички, пиене и ядене, че да не носим нагоре. Папи и Мимо са се върнали последни в 8:30 сутринта. Свършили са много работа, екипирали са, картирали са и са разекипирали и с щастие заявиха, че на Stone Age-а въже няма! Групата на новите части са успели да картират цели 600 м! Даже и отвес са намерили – 50-метров по слух било! Радко пък с контузия се върна, докато изкатервал входа на “Ужасът на Марин” се хванал за най-неподходящия камък, измъкнал се и паднал върху него. За щастие големи щети по Радко няма, но поне си заслужи названието на това изкатерване: “Радков камък”. 

Денят бързо мина, направихме план за излизане: първата, бавната-бързащата група щяхме да тръгнем в 6 – Аз, Данчето, Тошко, Алекси, Бобката и Мими. Втората контузена-болна група щяха да тръгнат към 7 – Ники, Монката, Киро и Радко. Останалите – Папи, Мимо, Ефи и Митака, след тях.

Четвъртък 07.07

Бавно, но славно се носихме нагоре и нагоре, Виеверица ми се стори невъзможна, но след мъчителните, несвършващи отвеси някак стигнах и, докато чакахме Бобката да си качи, пък и ударих една дрямка. Данчето и Тошко дръпнаха напред, че следващото пътешествие, кола за Италия, ги чакаше на входа. Вече стигнахме и до последните 300 метра отвеси. Гърлич – още на влизане си бях казала, че ако успея да стигна до тук ще го пиша излязла! А, и късмет извадих, че се сдобих и с крачен самохват. Бобката нещо каза, че много му се откачало и не го ползва и след зоркото око на Киро, който ни беше настигнал, разбрахме, че крачния бил за другия крак – точно като за мен! Е, с него вече и торбата по-лека ми се струваше, съвсем айляк! Докато се изкачих по Гърлич, разбрах че вече всички са ни настигнали. Ние пък, на тесняка пред отвеса, с Мими и Алекси имахме Спас акция на паднала ръкавица – няма да разказвам какви шантави работи правихме, че да спасим ръкавицата на Мими, много безднадежно беше, аз лично я бях отписала, но ето че Мими успя да си я вземе! Изводът е никога да не се отказва човек. 

След общо 10 часа вече бях навън. Слънцето напича, тревата зеленее, точно както го помнех! Събирахме се лека полека пред колите всички, весели и щастливи! Важните разговори с майките, бащите, сестрите бяха направени и можехме вече да потеглим към следващата дестинация – Сплит! 

Тук можем да благодарим искрено на Цеката и семейството му за гостоприемството, изисква се кураж да поканиш 12 пещерняка кой от кого по-кален в дома си! Изкъпани, нахранени, вече лека-полека всички си легнахме. 

Петък, събота 08.07., 09.07 

Папи, като наш личен екскурзовод, ни направи красива и обширна обиколка на морския град, културизма беше в действие! Абе друго си е от 4 дена в пещера да отидеш в най-оживеното място в Хърватска! Красиви улички и хора с незабравими облека, тъй като се оказа че сме пристигнали точно когато европейски фестивал Ultra започвал. Море, бира, веселба на крайбрежието “Матеьошка”, точно като на баба Яга си бяхме. Пък и си намерихме в града още един наш от клуба, Антон. На Цеката сутринта добър номер му спретнахме, вместо да липсват хора, той брои с един повече! Но това не е краят – последната вечер бяхме +1 гълъб със странно извит нагоре крак, който с Мими намерихме, обаче когато Мими се върна да си вземе едно забравено цвете от кея станахме и +1 бързолет! Дружината се увеличаваше с всеки час и добре, че бяхме за кратко, че кой знае колко и какви иначе щяхме да се съберем! 

Под ръбъ на Вишеградският мост над р. Дрина.
Алекси, Рая, Мими, Ефи, Монката, Боги, Папи, Митака, Радко, Киро, Ники, Мимо

В неделя вече потеглихме към така познатата София. В заключение мога да кажа, че тази седмица я чувствам като месец, влезнахме в Кита, бяха направени големи и надеждни открития, хора се разболяваха, оздравяваха, контузваха, излезнахме от Кита почти без загубили се, отидохме на градски туризъм, пекохме се, къпахме се, наистина приключение, което ще помня много, много дълго! До нови срещи!

Послепис: Храната ни стигна и не ядохме камъни, хроникьорското тефтерче беше завинаги загубено в необятния Сплит и специални благодарности на моя назначен надзорник (майка-баща) Данчето за търпението и веселата компания!

Карта на Кита с новите части в червено

Текст: Рая Лакова
Снимки: Ефросина и Мирослава Христови

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.