Дойдохме се ние на думата – да си направим практика по домашному на Подмола. А и как – първите тренировка на скали са много по-приятни с гледката към Искъра и Церово… Два поредни уикедна, които ще бъдат запомнени с 2 неща – колко студ брахме и колко парапет минахме.
Курсистите ни, вече „поопекани“ от 2 тренировки на въже на Чатала в Темна дупка, щяха да се сблъскат с РЪБА!! Старият рефрен, че преминаването на ръба при спускане надолу е най-страшното нещо, бе запят на нов глас. Това да се отпуснеш в седалката и да си опънеш краката на скалата се оказаха от трудните неща за случване. Времето точно в тази неделя почна със слънце, но си беше студено и ветровито (да се чете сополиво, заради неспиращо течащи носове). Който, каквото имаше за навличане и накачулване, го бе сложил или при тези с гореща кръв, не беше така 😀 Слагането на седалките и разпознаването на елементите от екипировката бяха успешни почти при всички, тъй че бяхме една стъпка напред в това да почнем експедитивно движение по въжетата и системите.
Някои се усмихват, на други, обаче, не им е толкова безгрижно спускането
Бяха пуснати милион и една системи, за да не му омръзне случайно на някой. „Тука някой ще се качва ли?“, „А тука някой след мен слиза ли?“, „Казвайте свободно като минавате закрепване, че останалите ще умрат от студ, докато ви чакат!!“, „По-силно викайте, да ви чуват и долу!“ – обобщено това бяха репликите, които най-много се използваха през първата половина на деня. Навъртя се километраж и в двете посоки на движение, даже и лека умора се усети към обяд. Направихме „спирка Почивка“ за похапване и след това, всички бяха приканени отново да се закачат по въжетата. Слънцето почна да се скрива зад баира и тогава се усети, че който не се движи, има потенциал да хипотермяса като едното нищо. Моралът може и да почна леко да пада, умората и тя си каза думата и към края на деня най-големите надъханяци се качиха да разекипират, други донесоха малко дърва и напалихме огън в нишата, за да си постоплим измръзналите пръсти и душички. Затваряме го тоя уикенд, за да можем следващия пак да дойдем.
„Има ли някой зад мен, ще се пуска ли, ще се качва ли…?“
В цялата работа стана ясно, че с ядене се става пещерняк
И ето ни, има няма след 5 дни, отново на Подмола. Този път слънце грей за всички – жега, тениски, потничета, изгорели вратове и носове… Минахме през клубното и събрахме колко се може повече инвентар като един истински Мечо Пух, да има за всички и по много 🙂 Предстояха 2 дни тренировка и щяхме да стопим лагерите на курсистите. Отделно статисти-помагачи с лопата да ги ринеш, да се усеща изобилието. Милион и две системи бяха пуснати, като тази втората беше най-дългият безкраен парапет на света. Парапетът на парапетите! След бързите загрявки нагоре и надолу, почнаха да се появяват и допълнителни елементи – преминаване на пандюл, възел, отклонител. От добро, по-добро и докато всичко това се влее в хоризонтален парапет и таванен.
Всичкото това се окичи по скалите
Усмивки от не-толко старите ленти
И тука още един надъханяк
Като истински юнаци се бореха всички с преминаванията – едно, по едно, по едно… Пъшкане, пуфтене, но насладата и почивката след това си заслужаваха. А насинените предмишници и мускулната треска ги лекувахме с бирички край огъня вечерта. Отбелязахме и един рожден ден и показахме на „младите“ надежди как се прави – те пък бяха изнемощели от умора и един по един окапаха по хамаци и палатки. Инструктор Коле ги предупреди, че утре в 8 всички трябва да са почнали да се движат по системите, тъй че трябваше да спят бързо 😀 Не се получи в 8, а някъде към 9 и нещо, но пък е видно на снимката, че има мераклии и почти нямаше празни въжета. Така си мина и неделята, след която чакаме следващия уикенд.
Колко хора виждате по въжетата?
И за финал на деня – романтиката на Подмола
Текст: Милена Ненова
Снимки: Милена Ненова, Николай Петров