Психоатака в Колкина

Аз: Сега си представи да си в сифона и да ти изгасне челника!
Гецата: Не ме плашѝ! Ще сънувам кошмари, това е по-страшно от Торбалан.
Монката: Ахаха щото е истинско нали…

Есента е рай за изследване на водните участъци в пещерите. Земята е пресъхнала и напукана, жадна за дъжд, както бяхме жадни и ние за нови части. От няколко дни с Монката и Гецата следяхме ежедневно две различни прогнози. Условията бяха добри и изглеждаше времето да е с нас подходящо за проверка на една поизоставена от откриването си река в Колкина – Иглената. След две леко проблемни проучвания се бяхме насочили, че има шанс водата от Каците да попада или в нея или в Ес реката.

Иглената река завършва със сифон, който според Папи може да се източи. Името на реката идва от много красиви образувания характерни за Колкина които наричаме игли. Поради крехкостта им беше “забранено” да ходим натам и освен Папи и Ани картирали участъка никой не беше виждал сифона. Преди два месеца той ми заръча да взема някаква малка помпа от интернет която се монтира на машината за да пробваме да източим сифона. Надявах се да може да се възползваме от добрите обстоятелства заедно, но се оказа, че той е зает уикенда, а времето за по-натам не изглеждаше обещаващо.

Малкият ни екип от само тримата нямаше много време преди небето да се продъни за това решихме да направим ударно, бързо проникване за само две нощувки и проверка на ситуацията долу. След бърз инструктаж в сряда на сбирка и малко магии в гаража на Гецата помпата успяваше да премести водата от едно канче в друго. Планът се изчисти и надеждата покълна. В сряда дъждът от прогнозата се превърна в сняг и макар това да довя лоши спомени на тялото ми защо не ходя зимата на Зимевица, не изглеждаше притеснително за нашето проникване.

1 градус на къщичката, облаци и леден вятър. Багажа е прилежно приготвен и чака на старт. Слънцето се беше прибрало на топло и то някъде в небето и отказа да ни изпрати. Последна проверка на времето – събота го даваха да валне леко но чак късния следобед. В неделя вечер до вторник обаче щеше да удави – снега отново беше станал на дъжд.

С едно наум и много усмивки се мушнахме. Всичко беше толкова сухо! Места на които редовно ни е валяло сега едва църцорят. Рошавото е сухо, на лагер 1 водата за пиене също липсваше… Събрахме въжето останало от екипирането на 54-метровия отвес както Папи ни заръча, събрахме и още едно по-надолу бонус, сигурно забравено. В лагер 2 ни чакаше нова изненада. Митака беше предупредил, че може да имаме проблеми с чешмата, ама то като всичко друго минало покрай ушите, вода долу да искаш, какви пък толко проблеми! Ниската сега вода умело заобикаляше системата “шише с две въжета” и чешмата беше суха като отвесите по-рано. Тази година ми е тръгнало на маркучи. След 2ч гимнастики с Папи, Вихра и 50м маркуч в Хърватска имах някаква идея как да я ремонтирам. Докато Монката регулираше дължината с Гецата натъпкахме един камък в маркуча и го боднахме в малкото езерце. Диаметъра на маркуча беше много голям, дебита на водата малък и се източваше за секунди. Камъчето послужи за импровизиран кран.

Монката уми и на трима ни торбите и така чисти на следващия ден рано-рано взехме едно допълнително сатко от лагера и се запътихме към първия полусифон през който минава пътят за Иглената. Неприятна изненада ни чакаше там – всички сатка са били в лагера и тримата ще трябва да минаваме един по един с едното сатко което си бяхме донесли. Понеже никое зло не идва само се оказа и спукано. Дано това да ни е лошият късмет.

Красива е наистина Иглената река, не снимахме на отиване, че се бяхме позамотали със саткото, а на заден план във мозъка ми примигваше едно диодче, че все пак не трябва да рискуваме със следобедния дъжд. Нямахме никой на къщичката горе, нямахме и радиостанции та с това едно сатко пътят минаваше само през 100% сигурност, ако имаме успех един от нас да мине. Гецата погледна сифона, каза “Ми сифон е, гадно изглежда”. Набутах се и аз – “уф да сифон е, и да гадно изглежда..” УФ. Таванът пада, не е натек, има нанос с кал, а за капак галерията е почти равна на тепсия и със 7м маркуча нямаше шанс да се източи.

Кофти но имаме и план с помпа. Монката иззида мини бентче да не връща водата докато точим, не е било загубено детството в пясъчни замъци на плажа. Гецата домъкна някво паве да закове помпата. И се почна. Май май не ми върви толко с маркучите колкото си бях повярвала. Включваме машината нищо, дава газ Гецата – пак нищо. Сменихме посоката – кръгло нищо. Сменихме маркучите – квадратно нищо. Смукане, духане, баене – водата не помръдва. Махнахме маркучите и помпата проработи, ама без маркуч не може. Добре се овъргаляхме като прасета без никаква полза. Няма как да натопим машината в калта и водата в ниското. Явно не ни достигаха висшите тук. Теглихме един български поздрав на помпата и се върнахме към старата изпитана схема – чук и манго е българското канго.

Копаааай. Дай ми кирката, вземи тенджерата, искам чука, тук водата защо се бави? Времето спря, всеки проверяваше на другия в локвата как върви. И изведнъж се чу някакъв звук “блум-пляк”. Замръзнахме. Гецата вика, в Банковица така се чувало като има подмол и водата се удря в стените. “Вшлюп-бълбук-вшлюп” отговори сифона. Кожата ми настръхна и закопахме още по-упорито. Виждаше се процеп с въздух и завой… но не и края. Навлякох саткото да проверя на място. Нямам много опити в сифони и полусифони и никога не съм минавала първа но ми се видя лесно и приятно по водата. Стигнах тясното и въздуха от саткото излезе, а неговото място през спукания крачол зае студена вода. Точно да мина първото стеснение и усетих леко течение в лицето си от тясното, а челника ми угасна… Това е изпитано, върнах се, ударих го на сухо и проработи. Втори опит. Където е спряло пак ще спре и челникът ме предаде втори път. От известно време подозирам, че нещо е ръждясал и все отлагам да го почистя. Върнах се и взех на Монката модерния сензорен челник. Беше тясно за каска. Минах малко по-напред до второ стеснение и се видя някакво като изкачване с кал. Челника на Монката си смени режима на мижене изневиделица, явно не му хареса, а аз не успях да се оправя с този модернизъм без копчета, тутакси осъзнах, че някъде назад в родата си имам роднина заек и се изстрелях като тапа навън. Днес явно нямаше да мога да мина.

Решихме, че все пак и още един трябва да погледне. Гецата навлече саткото и взе модерния челник. Влязох в режим свекърва, настоятелно го помолих, ако успее да мине да имаме слухова връзка и че трудно ще дойдем ако нещо се наложи, да внимава много и го пуснах напред. Отплава и като голяма шамандура запълни тесняка. Аз се долепих максимално близо до него и полусифона да го чувам какво говори. В един момент млъкна, водата се разплиска и извика, че е от другата страна. Усетих адреналина в гласа му, а аз не бях сигурна дали се радвам или притеснявам повече. Разказваше какво вижда от все по-далеч и в един момент спряхме да го чуваме.

Дадох му време и с Монката зачакахме. Не знам дали секундите бяха минути или часове, но тишината даде пълна свобода на подсъзнанието ми. Викам на Монката не е редно така да прави, нали знае, че се притесняваме? Той само се съгласи а през това време в главата ми вали дъжд, не по-скоро порой. Опитвам се да усетя през скалите и най-малкия шум. Тези тесни места са като фунии и много добре се чува всеки шум оттатък. Нищо. Чувах и виждах само сенки на угаснал челник и вода нахлуваща в галериите… Безцелно закопах на места на които ми се струваше, че може още. Никаква идея колко време е минало, когато чух някакъв глух звук, който след малко се превърна в ритъм на стъпки. Запъхтяно и пресипнало гласче избоботи нещо от другата страна, че всичко е ок и се цъмбурна. Направо се хвърли. Викам си този сега иска да се удави на излизане, да му се размине боя.

Задружно решихме, че „Психоатака“ е добро име за новият полусифон, а новините отзад бяха чудесни. 100+м нови хоризонтални части без край! Две посоки за работа – основната галерия и водопадче в дясно – лесно за качване на класика, а в средата на галерията уникални гипсови цветя, бял памук и други красоти!

 

Прибрахме всичко, прегърнахме се и решихме за награда да посетим едно друго забранено място наблизо и да напълним на макс усмивките. А те не слязоха от нас дори през дългия път наобратно през тесняците, калните отвеси и ледения ватър от входа до къщичката. Там Емо и Калин бяха дошли да ни посрещнат със запалена печка и новоизмазан под. Колко е хубаво на топло! Евала момчета.

Участници:
Гецата, Ефи, Монката, Емо, Калин.

Снимки: Гецата и Ефи