Мда, втори. Че първият беше леко неуспешен. Оказах се страшен заразоносител. Но най-неприятното беше, че това го разбрах докато бях на дългата опашка за влизане в тунела „Караванкен“ посока Хърватия. Така отече първата ми хилядарка след четиредесетака. Карантиниран.
Всяко зло за добро. Сега си имам баркод до края на януари, така че … няма какво да ме бутне.
Началото на октомври Цеката се обади с чудесна новина. Организирал експедиция на Кита. И аз като един истински приятел на клуб „Под ръбЪ“ също съм поканен. Разбира се, че се зарадвах. Но вече си знаех урока- „не казвай „хоп“ преди да си скочил“. Или не се радвай преди да си минал Гърлич. Експедицията бе определена за последната седмица на октомври.
В един момент Данчето и Колето се отказаха по здравословни причини. Папи и Вихра, сестри Христови(Ефи и Мими), Цеката, аз и Вихи трябваше да се срещнем в събота вечер на беседката пред пещерата.
Нисък клас космически кораби „Дачия“, модел „Дъстър“ тихо цепи мрака по магистрала А4. Ил дьо Франс, Шампан-Ардени, Лотарингия. И малко преди Саарбрюккен се трансформира в удобна спалня за двамата си пасажера. И разбира се сутринта донесе нови изненади. И пак разбира се неприятни. Двете сестрички паднали болни. Папи и Вихра останаха без транспорт.
Първата ми мисъл беше да запаля и да тръгна към Гренобъл, да си намеря някаква дупка и да се завра в нея. Но преди да си отпия от първото кафе, Папи и Вихра бяха намерили кола и тръгнали. Но то злото никога не идва само. Преди Белград колата им се чупи. Пътна помощ, сервиз и… интернет. Поне имахме връзка.
Как така винаги като тръгнем на някъде и някоя от колите се чупи. Това някаква зависимост ли е, карма ли е… не знам?!?!? Или кадем за успешна и безаварийна експедиция?!?!
Вече бях прекосил Германия. Цеката беше готов с планове за всяка ситуация, така че трябваше само да въртя геврека до като стигна Хърватия. А после… ще го мислим после. В един момент Папи написа в чата, че взимат кола под наем. Стори ми се шега. Но бе истина. Сякаш трудностите приключиха и събота след полунощ Папи и Вихра пристигнаха на беседката пред пещерата. Ние с Вихи вече се бяхме настанили. А Цеката трупаше точки вкъщи наглеждайки Андрей. Но неделя сутрин когато се събудих той вече беше пристигнал. И беше досадно бодър.
Ранният следобед всички бяхме екипирани и Вихи ни изпрати със снимки. Тя остана да бере страх и да трупа кураж до четвъртък. Не знам защо си беше въобразила, че гората е пълна с мечки, които само чакат да я оставим сама и да я нападнат. Е, вярно, че видяла мечка, но тя била от камък. Видях я на снимка, беше като истинска. Кой идиот ще сложи скулптура на мечка в гората, в страни от пътеката?!?!?
Предния път като влизах в Кита беше по време на проливен дъжд. Казаха ми, че щяло да има водопад. Е имаше. За долните етажи на пещерата се минава през кратко, хоризонтално стеснение наречено Гърлич, което те изкарва на върха на един огромен 160-метров отвес. Та там беше водопадът. Първо въобще не разбрах какво се случва. Нещо бучеше толкова силно от другата страна на стеснението, че не си чувах мислите. През тесняка се нацеди първо Марин. И тогава всичко ми стана ясно. Струята вода идваше някъде от горе и отчаяно се опитваше да измие Марин от въжето. Никога не бях преживявал нещо подобно. Водата се опитваше да влезне във всеки един отвор на тялото ми, а аз нареждам десандьор. Откачена работа, ще каже мама, ако въобще научи някой ден за това.
Но този път времето беше студено и слънчево с прогноза за дъжд чак след няколко дена. Така че това беше един по-приятно различен експириънс. Отвесът Катерицата предния път ревеше сякаш има зверове долу, сега беше тих и красив. И преекипиран на нужните места. За нула време малката ни група стигна до лагера. Цеката навлече престилката и се зае да домакинства. Папи ме изненада с френска музика. Бях решил да си направя почивка от френския, но уви, мозъкът ми отчаяно се опитваше да превежда текста. За съжаление без някакъв особен успех.
Папи и Вихра имаха за задача да катерят на някакво място, на което след кратко описание реших, че нямам никаква работа. Духало, кално било и т.н. Но те пък са досадно бодри. А ние с Цеката трябваше да катерим на място наречено Стоун ейдж. В главата ми беше заседнал спомен: Цеката залепнал върху стена от кал се опитва да качи няколко метра нагоре, а аз и Фичо го осигуряваме. След всяко движение на Цеката отгоре падат тежки топки лепкава, мокра кал. „Спокойно, това го минахме и нагоре става по-чисто.“ – каза Цеката на път за обекта. Не го видях това по-чисто място. Но видях една кална пързалка, която качвах 30 минути (или поне така ми се стори). Мръдна двадесет сантиметра нагоре, преплъзна десет назад. А на всичкото отгоре и тясно. И всичко говореше, че отиваме към някакъв завършек, което за хърватските пещерняци е някаква неразбираема за мен радост. „Да затворим и тази питанка“- така обясняваше Цеката. Да, ама не.
Излязохме на отвес. И зала с някаква вода идваща от някъде. И комин. Но ние продължихме надолу. Две прагчета, още един отвес и инвентара свърши. Вкарахме тонове железа и въже, по пътя събрахме още и изразходвахме всичко за два дена. Тази пещера яде инвентара като топъл хляб със сиренце. А питанките?!??! Вместо да затваряме, ние натворихме още.
Три дни под земята не стигат за нищо. Тъкмо да се аклиматизирам и трябваше да излизам. А и умората, която ме е налегнала в последно време, се изрази много ясно. Първо, разбира се, обвиних експлоататорите, за които работя, но после се замислих дали не е защото минавам 40-така. Но след ободрителен разговор с Цеката стигнах до извод, че просто живея много далеч от пещерите. Мда, веднъж годишно на пещера, макар и хардкор, не може да се нарече активен пещерен живот.
Данче, Коле, Ефи, Мими изключително много съжалявам, че не успяхте да се присъедините към тази забава. Щеше да ми бъде много приятно да си поиграем на пещерняци заедно. А и в компанията на Колето никой нямаше да забележи моята липса на сила, никой нямаше да чуе, че мрънкам. Mais c’ est la facking vie. Следващия път.
Папи и Цеката организираха перфектно тази експедиция. Аз се чувствах като на гости. Почти нищо не ми липсваше. Само няколко карабинера и крачния самохват (забравен на работната сбруя). Цека, междудругото, ако си искаш карабинерите ще трябва да организираш още някоя експедиция. И колкото по-скоро толкова по-добре.
Резултати:
- Вкарахме 60м въже ново въже, 10м лентa, 30 комплекта опори (планка, майон и анкер) + 30 пулса, които са много полезни
- Преекипирахме два отвеса по основния ни път: отвеса под Вйеверица (~ 30м) и Анин Пенй (~20м)
- Stone Age – вместо във височина траверсирахме по пукнатината, в залата с отвеса има доста възможности като основен приоритет трябва да се продължи по остта на пукнатината и пак катерене
- Пинчер Нинджа – Папи преодоля най-гадното катерене, което съм виждал в пещерна среда: ужасна кал, нестабилни пасажи и лек таван, а да, също е студено там. Горе, подобно на Stone Age, има много за пускане, проверяване и траверсиране, но пак, пътят е нагоре и по основната пукнатина
Картирани – 185м
Текст: Делчо Топалов
Снимки: Делчо и ЦК-та