Докато Гецата се бореше да закърпи скъсаната палатка, а вятъра пък се бореше да я докъса аз по модерно му снимах клипче. Дали пък мерака за приключения не ни беше в леко повече този път. Не, глупости, това е само един вятър, даже ни издуха облаците. Два дни вече сравнявам добре организираното от Цеката ходене миналата година и тазгодишната леко ръбеста експедицийка. Общото свободно време на невероятната ни четворка беше в прозореца с не най-прекрасната прогноза, – бяхме след голямата буря преди два дни но пък преди баш хубавото време. Джамджиевият ръб, където е входа на Вихренската пещера, не е топ място на което да съзерцаваш опустошителната сила на природата.
Почивка преди стръмното. Монката и Док
Нов вид мулета из Пирински чукари
По предният ден Док беше напазарувал всичко по моя списък. С добре разкиснати мозъци, най-вече моя, след нощ под звездите в минералния басейн, седяхме до паркинга на хижа Вихрен с разпънат като за разпродажба инвентар, храна и багаж. Всичко трябваше, за съжаление без телепортация, да се озове горе на ръба, 200м под връх Вихрен. Тих ужас се понесе от към краката ми. Споменът от миналата година изплува сякаш е от преди час. 3 големи сирена? Това аз ли съм го написала? „Да Ефи, написала си ми 2кг и половина кашкавал/сирене в списъка“, обявява Док моята липса на представа за размери, обем и тегло. Трябва да готвя по-често отбелязвам си наум. Ами тия консерви там, че те тежат…
И така горе чак на вечеря, след като оборудвахме първия отвес и занесохме багажа до следващия, осъзнах, че съм с 3ма мъже, седим пред две отворени консерви, хляб, кашкавал, луканка и други дреболии и сякаш всеки се срамува да яде пръв. Боли от глупост, та утре, макар да не беше прогноза за идеално време, обявих че момчетата ще продължат забавлението в пещерата, а пък аз ще бъда муле за киснещата в колата храна.
Монката с все още незамръзнал изследователски поглед
Понякога тръгва една малка поредица от неща които започват да се случват едно след друго и колкото и да умуваш, да се подготвяш, да заобикаляш първото, второто, съдбата просто реди свой план и посока, и не знаеш какъв е края и дали искаш да стигнеш до него. Така на следващия ден се оказа, че няма да съм муле. Док нещо не се чувстваше добре. Сготвихме си 9те яйца, едно се счупи още в колата но така или иначе шишенце от айрян балкан събира точно 9, та не му било писано. Момчетата ме убедиха, че храната щяла да ни стигне, не било проблем, ще оцелеем и стреляхме за проникване. Док щеше да бъде „Консуела“ в лагера и туроператор за минаващите в този ден по ръба.
Голямата камбана на входния отвес на Вихренска пропаст
Поехме. Монката е почти на дъното на голямата камбана на първия отвес, а аз се въртя като пумпал докато го чакам на предното закрепване и оглеждам с наслада блестящите стени на залата. В този момент Гецата над мен се провиква с цяло гърло – „Камъъъъък“. Отблъснах се светкавично към някакво подобие на ниша в близост и загледах надолу към Монката, който просто висеше в нищото на въжето и нямаше с какво и накъде да се отблъсне… Ужасен безкраен момент. Нещо странно издрънча над мен, подмина ме, после подмина и Монката и се приземи. Дръжката на прониквачката с инвентар за разширяване – бургия, шила и други неща се беше скъсала. Предния ден пещерата върна – раумера на Цеката изгубен в Макароните миналата година просто изплува пред очите ми, а днес си взе – част от разширителния инвентар на Гецата. Съмнителния ни в този състав план за проучване на дъното съвсем се провали и решихме, че партито ще е в района на Глухия отвес.
Монката с дрехите в „искърска“ прониквачка
Седим двамата с Гецата на входа на Глухия отвес, а Монката с усмивка до уши екипира. Духа си. Добре, че си взех пухенка и тихичко намилам на Гецата и Монката за този техен пропуск. Миналата година беше осезаемо по-сухо. Явно дъжда от преди два дни добре беше накиснал и отвътре пиринския мрамор. Подвеждане, една естествена опора на скалата и три анкера към дъното, време е за картиране. Долу на стената поляците открили първи отвеса бяха увековечили с големи букви на стената 1974 VII Poland. Вече не е модерно да пишем по стените и да оставяме боклук, но искрено е удивлението ми как в тези времена хората са се качвали и прониквали по такива места. Открихме една странична заличка, за която нямаше данни, за съжаление задънва. По пътя за една друга заличка, за която се знаеше, имаше разклонение с дълга и тясна цепка от която идваше течение. За съжаление изглежда безнадеждно за продължение. Събрахме кости от прилепи за Хели и нейните проучвания – Вихренската е едно от най-високите в България места обитавани от животинките. Нямаме повече работа тук и се заточихме наобратно.
началото на Глухия отвес във Вихренската пропаст
Много ми беше интересно да траверсираме и проверим в отсрещната стена на отвеса където се виждаше сякаш нещо. Момчетата не бяха сигурни какво им се прави след понамръзването, но се бяха сгрели от катеренето и докато събирам въжето обявиха, че Гецата ще го пробва да траверса. Зарадвах се, едно време не са имали добра светлина и в големи зали е много възможно да има пропуски. Площадката е широка и се озоваваме до Гецата открил отвесче с пясък на дъното. Почвам картиране и пращам Монката да провери друга част по-натам. Гецата с археологическа прецизност изследва прахоляка на заличката и обявава, че според него там не е слизано.
Последна опора преди дъното на Глухия отвес
Монката заяви, че съм го пратила за зелен хайвер. Пуснах го втори след Гецат да му мине. Заличката е интересно, разчупено място. В единия край има отново тясна цепка и блокажи посока другите зали, пак с течение. В другия край обаче се появи така характерния за тази пещера меандър тип Макарон. Рязко слиза на долу. Гецата разчовъркал – имало на горе и на едно друго място нагоре и някакво отвесче по-назад. Момчетата се засуетиха пред някакво стеснение нещо ги „мързяло“ или вече се бяха намръзнали, а аз като погледнах надолу един макарон хубав се точи. Времето ни беше адски напреднало, оставаше по-малко от половин час когато се бяхме уговорили с Док да помага за багажа, на първия отвес, а аз даже не бях докартирала, камо ли да разекипираме, после през Макарони… Мислех, че само ще зачеркнем и че няма нищо.
Гецата по средата на сложна нАучна дейност
Бутнах им картировъчните и се прошмулих. Този макарон задънваше със стеснение и камъни но беше някак широк и къдрав. Отново характерно за пещерата видях долен по-голям макарон под мен през една, за съжаление, непроходима този път но кратка цепка. Хванах посока с дистото и решихме, че няма как, трябва да поемаме обратно. Честито пораснали деца, нови части си имаме във Вихренската 🙂 „Нещо ме мързи“ подхожда добре на настроението на новата заличка и така си ѝ дойде името. По предварителни изчисления на око е на 18 метра от старото дъно, ще ѝ обърнем внимание в бъдеще.
Храната ни стигна, 4 консерви и половин хляб дори оцеляха, а изгрева от ръба е все така магичен макар и след почти безсънна нощ. Прибираме се в тихо и слънчево време.
Участници: Монката и Ефи – Под Ръбъ, Гецата – свободен електрон, Док – Искър