Недам – към сърцето на Земята с най-младата българка, слизала на хиляда метра

Този разказ е дълъг, но няма как. Хиляда метра събраха много истории на големия ни отбор.

След 5 години проучвания и експедиции на системата Църнопац в Южен Велебит клубът реши, че е време да смени обстановката и да вдигне духът на понапълнялите след карантини и лежане членове. Нашият добър домакин и председател Цеката намери мястото, организира и поведе нищо неподозиращите ни колене и лакти към експедиция на “хилядарка”. Да идем, да пипнем, да оцелеем. Страховито звучи, само докато се изговаря. Хи-ля-дар-ка, мислите потъват надолу с вълнение и трепет за предстоящото. 

Мястото – меката на хилядарките в Европа и мечта на пещерняци от цял свят, които не пътуват юни-август през границите на кошмара България-Сърбия-Хърватска с един милион туристи и гастарбайтери в задръствания по над десет километра. За Северен Велебит исках да говоря, иначе пътуването отне повече време и пот от излизането от пещерата. С площ два пъти по-малка от Витоша и издигащ се на 1676m от морския бряг, в този карстов масив са проучени 4 хилядарки. Някои от тях имат по два входа. “Лукина яма” е най-дълбоката в района с 1431m от входа до дъното и 16-та в  света, а яма “Велебита” има друг внушителен рекорд – най-дългият непрекъснат (чист) отвес. Вертикала “Дивке Громовнице” е главозамайващите 513m дълга! или дълбока, обърква ти мозъка само да си го представиш от край до край. Всяка от тези пещери има по две и повече подземни пристанища (лагери), в които пещерняците почиват и ядат, защото катеренето и медитирането по такива отвеси под земята и с багаж отнема относително безкрайно време.

Наша цел нямаше да бъде никоя от тези пещери рекордьори, а най-новата и все още активно проучвана хилядарка – яма “Недам”, на която колеги местни пещерняци щяха да проведат експедиция за гмуркане на дънен сифон. Ще ползваме техните готови оборудвани лагери, гостоприемство и организация, а в замяна ще помогнем за изнасяне на тежкото водолазно оборудване и ще ги почерпим хубава българска ракия, домашното сладко от “шумски” ягоди на мама и разни алкохолни благини. Друга бира е в проникването да има цел различна от чисто спортна проява, особено с млади и надъхани хора, каквито бяха нашите домакини.

За Недам.

Близко до българското звучене Не-дам, или “не давам” описва доста добре характера на пещерата, която не се давала лесно дълго време. Предишната година Папи и Цеката първи пускат до новите хиляда метра (тяхната история е тук) и бяха запознати с нейните особености. Недам няма големи отвеси, но има тесни, счупващи меандри. Хубаво в тясното е, че поне нямаш страх от високо, но прониквачката с багажа се закалъчва във всевъзможни и невъзможни пози и се нуждае от много обгрижване и мили думи, които костват енергия и нерви. Хърватите я определят като технически най-предизвикателната им (сигурно нямат по-подходяща дума за тегава) хилядарка. Дошли сме вече, пием бири в лагера, няма измъкване. Тук сме да се поизпотим.

Програмата течеше с леко закъснение. Водолазната група се забави с гмуркането поради проливни дъждове предната седмица, което позволи да поумуваме добре над нашето проникване и да оптимизираме плана за максимално много хора да могат да пипнат минус хиляда. Познаването на пещерата от част от групата беше плюс, а изнасянето на тежките торби от дъното един голям дебел минус. Оформихме се на три групи по 4 човека – “Бързи”, “Яваш Яваш” и “Лейки”. Задачите и планът се променяха динамично ден след ден, след като започнахме да се точим надолу. 11 бяхме българи, а в групата на “Лейките” Чайко от хърватите щеше да влезе за помощ и цвят.

В Недам има три оборудвани лагера – на -300, на -600 и на -950. Освен на -300 останалите са оборудвани да спят комфортно само по 4 души. В Рамките на три-четири дни трябваше да се завъртим точно 12 маймуни без да се засечем и пречкаме, без да си изядем храната и източим газта. За още по-забавно в лагера на -300 хърватите проучваха съседни разклонения. Смях, пот, отчаяние и катарзиси се лееха по отвесите на Недам следващите 4 дни. Радиостанциите бръмчаха постоянно и всяка група споделяше своя напредък … или пък назадък, болка и успехи. Дали синките и умората на всяко едно човече щяха да надделеят и дали ще се сработим помежду си в името на общото благо, предстоеше да разберем.

Два дни откакто българите пъплеха по въжетата на Недам, “Яваш Яваш” и “Бързите” се бяха сменили на лагерите на -600 и -950. “Лейките” чакахме да влезем надолу. Яваш Яваш-ите – Данчето, Милена, Колето и Владо извършиха жизнено важна помощ изнасяйки и багажа на лейките от сифона(-1196m) до лагера на -950. 300 мокри метра с тежки торби. Крачният самохват на Владо и душегубката му предали два пъти пещеру дух и го изоставили. Това довело до неизбежни мисли за смисъла на живота и колко е хубава студената бира на плажа в Сплит. Колето и той два пъти се простил с педала си, както и част от желанието си за дупки особено след като на един от отвесите някой му дръпнал въжето и се лутал из залите в търсене на пътя. Бързата група – Митака, Тошето, Монката от клуба и Теодор от Русе се движеше не много ускорително, но решително към изхода. Техните главни занимания около вкуса или по-скоро безвкуса на гречката така и не намериха решение. Друго си беше в Муда с клубния ни пещерен готвач Илиян. (повече за историята на всяка група очаквайте скоро)

След протяжно тъпчене около огъня дойде и нашият ред – на лейките. Станахме в 7:00 и в 9:30 бяхме на входа облечени и готови (или поне аз така си мислех) с 50m въже, 50m маркуч за отводняване на сифона, друг инвентар, картировъчни пособия, храна за 1 ден (щяхме да дояждаме на другите групи) и личния багаж. За това не се седи на огъня отвън да се смучат бири. Всеки един ден добавя мазнинки от нещо “нужно” за работа в прониквачките. Раздумка по телефона с лагерите и се метнахме аз, Вихра, Папи и Чайко от хърватите.

Чайко беше слизал до към -750 и водеше кервана. Аз го следвах да си менкаме тежката торбата. Вихра беше най-младият ни участник, само на 20 години и се движеше учудващо бързо след мен по въжето. Работата с инвентара ѝ спорѝ. Папи – на опашката отзад. Отвеси, смешки и малко преди лагера на -600 когато засякохме бързата група осъзнах, че крачният ми самохват не виси на мен. Студен душ и тъмнина налегнаха безгрижната ми душа. Отвесите не са моята сила, то не знам кое е, но да сляза на 1km под земята без крачен самохват беше мазохизъм за мен и за групата. Вихра реши да ме успокои, че ще ми даде нейния, защото тя не можела да го ползва но знаех, че това не е вариант освен ако не заумирам безпомощно на някое кално въже. Обмислях планове, но с човек по-малко надолу щеше да стане рязко сложно. Папи също ме убеди, че можел да излезе без самохват. Няма как, завързах някъде отзад мислите за връщане и накътах останалата ми смелост за надолу.

Разменихме приказки с всички хора и плановете им. За 8 часа бяхме на -950. Кратка почивка и хапване за надолу. Чайко се беше поуморил и нещо го болеше главата, та реши да почива в лагера, ако не ни е необходим надолу. Това дойде като неочакван коледен подарък за мен, защото му взех назаем крачния самохват и напрежението на мига отлетя. Оказа се, че неговата почивка спаси не само качването, но и слизането защото десандьорът ми не можа да се справи с “косъма”, както бяха кръстили другата група въжето 8-чка за надолу, та му откраднах и стоп десандьора.

Въоръжена с крачен самохват слънцето грееше за мен на километър под земята и ми беше не достатъчно гузно, че се радвах, а пък Чайко нямаше да види сифона. Настигнах Папи и Вихра, с които заедно пуснахме последните метри до сифона. Вихра изглеждаше учудващо свежа за най-дълбоката си пещера и не бях успяла да я изнервя с непрестанното ми свекърстване и оплакване на живота, който ще ме чака нагоре. Обявих, че влизам във фен клуба ѝ и само с нея ще ходя по дупки, ако тя пак влезе с мен някога. Стоически изтърпя и двучасовото шаманство, на което подложихме с Папи дългия маркуч за да го накараме да източва сифона. Проба-грешка, смукане, духане, завърти го, засучи го, ама пробвай ей така, защо не се сетихме еди какво си преди да го потопим… накрая Папи сгъна маркуча докъдето беше потънал пренесохме сгъвката до възможно най-ниската точка и отрязахме част от ненужното. Водата се заточи. След 2 месеца хърватите искат да се опитат да минат оттатък, защото водолазната група докладва за неспуснати отвеси и свършил инвентар.

Полунощ е и безкрайният ден е към края си. Хапване на лагера и връзка с другите групи ни успокои, че всичко е наред засега. Наредихме се в палатката и почти веднага припаднахме. На следващия ден на -600 Папи ме спаси и ми зае крачния си самохват до -300 където му го върнах, за да побързат с Вихра, че беше позамръзнала. Групата на Милена, Данчето, Владо и Колето беше опънала втората палатка и заспиваше, когато с Вихра пристигнахме около 21 часа. Това не им попречи да ни почерпят по чайче и да ни вдигнат духа. От -600 торбата на Чайко беше натежала прогресивно с багаж и той каза, че ще остане също да почива на лагера на -300. Аз без крачен не исках да продължавам, но той отново ме спаси, като ми зае своя. Иначе щеше да утрепем още 2 часа в гимнастики как да се нагласим по платките и чувалите. Тази вечер на -300 нощуваха и група от трима хървати проучващи паралелниня отвес, а чувалите бяха само 7 за 8 души (с мен 9).

В 3:30 доста поуморена на хърватско-българо-английски обяснявах къде съм оставила крачния на Чайко, който на следващия ден Теодор и Монката, които влязоха да помогнат с багажа на Яваш Яваш групата, трябваше да му занесат. Огромни благодарности за този им жест. Вихра беше заспала на равното място до входа, въпреки че вече имах съмнения да не е роднина на железния човек. Толкова беше смела и спокойна по време на тази два безкрайни дни. Тогава нещо ми прищрака и сякаш осъзнах какво сме направили току-що. Влезли бяхме до -1200m почти и излезли в рамките на 48 часа. Как 20 годишно момиче успя да направи това? Има ли други толкова млади българки, правили това геройство? Когато през далечната 1969 година Анна Пенчева става първата българска жена слязла повече от километър в Гуфер Берже, Франция е била на 23 години. Трудни времена са били и тогава, най-вероятно не са били измислени крачните самохвати… Та честито младо момиче за това твое постижение. Дано вдъхнови и други млади, а и не толкова млади жени и мъже.

Ръководител на скромната ни проява: Цветан Костурков
Ръководител сифон: Папи
И ние щастливите джуджета: Тошето, Данчето, Милена, Колето, Василев, Митака, Монката, Вихра, Ефи
Приятел в нужда се познава: Теодор Кисимов
Хърватски спътник: Чайко