Интервю #12 – Теодор Кисимов, България

“Интервю” е инициатива на ПК “Под Ръбъ”, посветена на дискусии със спелеолози от близо и далеч, от всички части на земното кълбо. Какво споделят за живота под и над земята, опитът като пещерняци, историите, мечтите и плановете, можете да четете в следващите редове…

Кажете ни нещо за себе си и своя опит в спелеологията. 

Вече съм на 46 години и съм отраснал в гр. Русе до р. Дунав – далеч от всички планини. Първият ми досег с пещерната кал, макар и доста случаен, беше преди 30 години. Тогава въобще не предполагах, че толкова време ще продължа да се въргалям под земята. Харесва ми да катеря по скали и опитвам да балансирам между пещерите и катеренето. Катеренето много ми помага за физическата подготовка и по-увереното ми движение в пещерната среда. Съвсем естествено като млад имах мечти да ида на по-висок връх, на по-дълбока пещера и съм благодарен на съдбата за възможностите, които ми е предоставила.

Как сте започнали да се занимавате със спелеология и защо все още се занимавате с такъв тип активности? 

Като ученик случайно попаднах в Kлуб на пътешественика, който организираше походи в долината на р. Русенски Lом и нейните притоци. Така видях невероятните скали, които се издигат край тези реки, и бях изумен от този вертикален свят. Край огъня вечер слушах истории от по-големите за плавания с лодки по Дунава и катерене по скали. По стечение на обстоятелствата не можах да се включа в похода, на който моите връстници имахa възможност да катерят с алпийско въже, и се зарекох да не пропускам друга такава. Такава не се появи, но един ден научих за курс за начинаещи в Пещерния клуб и реших да се включа в него. Така в търсене на възможност да катеря по скали започнах да вися на въже по скалите. 🙂  Е, година по-късно завърших и курс по алпинизъм. 

Към кой клуб или организация принадлежите? Споделете нещо повече за този клуб, организация, група от хора и т.н. 

Членувам в един от най-старите пещерни клубове в България „Приста“ Русе и се гордея с това. Нашите предшественици са постигнали невероятни неща с примитивна екипировка, често със самоделно направени съоръжения. Шапка им свалям! В днешно време разполагаме с всичко необходимо като инвентар, но дали това не ни прави по мързеливи и инертни!?

Знаем, че сте участвали в множество експедиции в чужбина. Разкажете ни повече за това, например: в колко хилядарки сте били, кои държави и масиви сте посетили, кое е било най-вълнуващото пътуване, любимия ви или най-впечатляващия екип с който сте работили, къде е било най-предизвикателно за изследване?

Като млад пещерняк прочетох всичко каквото намерих на пещерна тема. Особено впечатление ми направиха разказите за българските пещерни експедиции в най-дълбоките за времето си пропасти. Много исках и аз да мога да участвам в такава, но ми се струваше нереално. Мина време и в началото на 2004-та се появи възможност да отида за първи път на пропаст по-дълбока от 1000 м. Това беше Чехи 2 (-1502 м) най-дълбоката в Словения. Събрахме се екип от четирима много ентусиазирани приятели и след известни перипетии и благодарение на словенските ни водачи успяхме да проникнем до около -1170 м. Същото лято се появи още една отлична възможност – покана от турския клуб БУМАК за експедиция в най-дълбоката турска пропаст Пейнирликону дудени /ЕГМА/ (-1377 м). От България заминахме екип от осем българи – повечето млади и надъхани да видим що е то дълбока пропаст. За жалост три години по-рано при предходната експедиция в Пейнирликону дюдени в резултат на наводнение загива един турски пещерняк – Мемет Али Озел. Целта на нашата експедиция бе да извадим останките от тялото му и да продължим изследването на пропастта. Успяхме и след три години близките на Мемет можеха да го погребат, а дълбочината на ЕГМА нарасна до 1429 м. Лично за мен, а предполагам и за останалите това беше една паметна експедиция, която ще остане в съзнанието на всички ни. Всички българи станахме още по-близки приятели и намерихме турски приятели, с които продължихме да изследваме турските пещери през следващите години. Понеже няма нищо случайно ще споделя един интересен момент: след прибирането ни в България прочетох в Интернет отчет за завърнала се украинска експедиция от пропастта Кузгун в планината Аладалар (Турция). В рамките на една експедиция украинците бяха успели да изследват пещерата от дълбочина 400 м до 1400 м и с този резултат Кузгун става най дълбока в Турция! Трябваше да ги разочаровам, че с актуализираната дълбочина 1429 м ЕГМА продължава да е най-дълбока в Турция, а вече и в Азия. Същият екип украинци през есента на 2004г. за първи път в историята мина бариерата от 2000 м дълбочина в пропастта Крубер-Вороня в Абхазия! Крубер-Вороня стана моя лична цел, но и цел на БФСп, която успя да организира участието на български екип в украинската експедицията през 2005г. След селекция проведена от БФСп заминахме четирима българи (Константин Стоилов, Светломир Станчев, Орлин Колов, Теодор Кисимов). На място се запознахме с останалия екип от украинци и руснаци. Някои от тях имаха сериозен опит в изследването на кавказките пропасти като ръководителя Юри Касян, Гена Самохин и Татяна Немченко. Там бяха и пещерняците от Перово-спелео, бъдещите изследователи на Веревкина – Павел Демидов и Женя Кузмин.  По време на тази експедиция научих много за това как да направиш комфортно пребиваването си в пещера и получих безценен опит в организирането на експедиции в алпийски пропасти. Разликата в мащаба и стандартите на работа в началото ни шокираха. Нашата група от 5 човека трябваше да пренася със себе си 29 торби в пещерата като 7 от тях бяха с водолазна екипировка. Добре, че до 1200 м получихме помощ от останалите групи, но въпреки това  се налагаше да спускаме по въжето с 6 и повече торби на себе си. Няма как да не си шокиран, ако до тогава си носил не повече от 2 торби. В главата са ми останали думите на Касян: „През 85% от времето в експедиционната спелеология транспортираш торби.“ Но както знаем всичко опира до менталната настройка и след тази експедиция при мен тя се промени. За съжаление наводнение в пещерата осуети нашите планове за гмуркане в крайните сифони на пещерата, но успяхме да стигнем до най-ниската тогава точка в пещерата – залата „Game over“ (-2080 м).

През 2008г., по време на Европейския спелео форум във Веркор (Франция), имахме възможността да направим спортно проникване до дъното на Гуфр Берже (-1122 м) – първата пропаст в която е премината 1000 м бариера в дълбочина. Много се вълнувах да бъда на това легендарно място, което ще остане завинаги в историята на спелеологията, в компанията на добри приятели. 

В края на същата година получих покана да се включа в експедиция в друга легендарна пропаст „Снежная-Межоная-Илюзия“ (-1753 м) в Абхазия като целта беше да се влезне от най-високо разположения вход Илюзия за да се изследва дънната част и обратно. Имахме късмет да стигнем близо до входа разположен на около 2400 м н.в. с абхазки военен хеликоптер. На тази експедиция отново бях заедно с Юри Касян и други отлични руски и украински пещерняци. Лично за мен това е най-трудната и сложна пещера, в която съм бил. По пътя към дъното ти се налага да преминеш през безброй подземни препятствия с безкрайни изкачвания и спускания, плуване в реки и езера и др. такива. Сложността на подземния терен не ни позволяваше да носим повече от 3 торби и за това се налагаше да си пренасяме багажа от лагер до лагер 2 дена. Бяха ни необходими 13 дена за да стигнем място на последния ни лагер в залата Х. За излизането бяхме си оставили 8 дни и реално имахме 4-5 дена за същинската ни изследователска работа. Освен физически това беше сериозен психологически проблем пред всеки един от нас. Това беше най-дългият ми престой под земята (25 -26 дена). Имаше трудни и опасни моменти, такива на радост от новите открития, отчаяние и щастие от завръщането. Посрещнахме подобаващо новата 2009г. с дядо Мраз, подаръци, фойерверки, но най-големият подарък беше откритието направено от Ал. Дегтерев, Таня Немченко и Петя. Те успяха да намерят път през най-големия блокаж Метрострой към най-голямата „Тронна“ зала и много нови части след нея. В първия ден от Новата година нашата група водена от Касян откри езерото Морозов. Това се оказа крайна точка за тази експедиция, тъй като на следващия ден трябваше да поемаме дългия път към повърхността. Бяхме изяли повечето храна и с по-малко торби се придвижвахме всеки ден към нов лагер. Съвсем по план излязохме навън, за да повикаме хеликоптера да ни прибере. Всеки от нас бленуваше да види слънцето но то се криеше зад плътна облачност. Същата тази облачност пречеше на хеликоптера да стигне до нас. Чувахме двигателя му и в желанието си да го упътим запалихме един чифт от ботушите си. След минута-две шумът на моторът взе да се отдалечава. В този момент се обади пилота и съвсем делово ни осведоми, че в тези условия няма да успее да кацне и ще се наложи да почакаме до следващия ден. Понеже нямахме екипировка да пребиваваме в зимната планина трябваше да се върнем до най-близкия подземен лагер след входните тесняци. На другата сутрин си стегнахме багажа и бързо излязохме навън, за да видим как вали сняг на големи парцали. Вече беше натрупало доста и разговорът с пилота само потвърди нашето негативно предположение. Според него прогнозата за следващата седмица бе лоша и не беше ясно кога ще могат да ни приберат. Това беше преломен момента за всички ни. Повечето имаха анагажирани самолети, влакове, а на мен ми изтичаше визата 1 ден по-късно. С увиснали носове се спуснахме обратно в пещерата. Най-отчаяният от нас ,Радик, реши да остане навън и да следи обстановката. И чудото се случи. Някъде към обед спря да вали. Нашият съгледвач бързо ни извика, а ние с бясна скорост събрахме повечето си багаж и се заизкачвахме възможно най-бързо по въжето. Малко преди изхода движението на веригата от хора се забави и после спря. Започнахме да се питаме един друг какво става. Знаехме, че първите трябва да разкопаят снега от  входа и да изровят багажа ни. Освен да излезем навън трябваше да изкатерим по баира до най-близкия хребет, където може да стигне въртолетът. Това трябваше да стане за  много кратко време иначе щяхме да изпуснем тази възможност да ни приберат. Мина време, но нас в пещерата ни се стори вечност, докато получихме информация по веригата от хора. Първите трима след като са разчистили входа на пещерата са тръгнали да бият пъртина към хребета. Натрупания пресен сняг събран с необходимия наклон на склона и тежестта на тримата е прекрачил границата на устойчивостта и пада лавина, която затрупва отново входа на пещерата. За щастие нашите приятели макар, че ги влачи лавината са останали в добро състояние. Леко са уплашени, но успяват сами да се откопаят. Разкопават отново входа на пещерата и Петя се спуска за да ни информира и да се стопли. Беше загубил каската си и други части от екипировката.  Зарадвахме се, че са добре, но часовникът се движеше и нямаше време за повече емоции. Максимално бързо излязохме от пещерата и се качихме по пътя на лавината до хребета. Мокрите гащеризони бързо замръзнаха върху телата ни а ръкавиците лепнеха за кожата на ръцете ни. Видимостта беше добра и хеликоптера успешно ни прибра от хребета. След 15 минути ни остави на брега на Черно море  близо до жп гара. Никой от нас не можеше да повярва, че това се е случило. От радост някои скочиха направо в зимното море. Още по невероятно беше че успяхме да хванем влака, за който някои имаха билети, а аз не си просрочих визата. Снежная е легендарна пропаст и полигон за всички пещерняци от бившия СССР с близо 100 проведени експедиции преди нашата. По думите на руските пещерняци никой не си беше правил труда да си изнесе собствения боклук от пещерата и се смяташе за естествено да бъде оставен там. Съответно мащаба на боклуците бе огромен и това беше най-ужасното нещо, което видях там. Нашата експедиция беше първата, която си изнесе целия боклука от пещерата и аз се гордея с този факт. Освен това след повече от 25 години имаше нови открития на дъното на Снежная,  нещо което със сигурност ще остане в историята на изследването й! 

Мисля, че 2013 година беше най успешната в пещерната ми „кариера“. През юли участвах в експедиция в турската пропаст Кузгун (-1400 м) . По думите на украинците условията там са по-тежки отколкото в Крубер-Вороня (без да се отчитат сифоните) и май съм съгласен с тях. Това е най-калната пещера, в която съм бил. Самохватите се пързаляха ужасно много по въжетата и правеха изкачването по въжето мъчение. Натрупаната кал по гащеризона, освен че добавяше тегло към моето собствено, но и доста сковаваше движенията ми. Екипът от пещерняци беше сериозен но не успяхме да намерим продължение на пропастта. Само седмица след като се завърнах от Кузгун заминахме с моя добър приятел Константи Стоилов (Коцето) и Пламен Спилков за експедиция в Крубер-Вороня. Основната цел на експедицията беше да уловим риба, която водолаза Гена Самохин е забелязал година по рано в крайния сифон „Два капитана“ на дъното  на пропастта. По същото време имаше експедиция в съседната система „Арабикская“ (вече са една обща система с Крубер-Вороня) организирана от наши приятели украинци. Българите решихме вместо да правим стандартната аклиматизация в Крубер- Вороня да се спуснем до дъното на Арабикская (-1100 м) и така да видим приятелите, които са там. Влязохме през входа Гернихова бездна и с 2 нощувки в междиния лагер се спуснахме до дъното, гостувахме на приятелите си и излязохме. Насочихме се към основната си цел. Аз имах шанса да попадна в групата, която съпровожда водолаза Гена Самохин през всички сифони до последния сифон Два капитана (-2145 м). Преминахме два пъти този труден път от последния лагер „Ребус“ до дъното, но нямахме късмета да уловим рибата, а само няколко нифаргуса. В личен план изместих дълбочината на която съм бил от 2080 м на 2145 м.

През 2016 г. получих покана за участие в експедиция за изследване на най-голямата турска пещера „Пънаргьозю“. Със своите +720 метра тя е най-голямата възходяща пещера в света. За първи път бях чул за нея през 2006 г., когато с моите турски приятели бяхме в същия район на планината Дедегьол в пропастта Куюкуле -832 м. Голяма част от пещерите в района са изследвани в края на осемдесетте години от френски пещерняци, но за турските пещерняци са терра инкогнита и те ги изследваха отново. Входът на Пънаргьозю представлява извор на планинска река, а малко по-навътре попадаш в тесен подземен каньон, който трябва да катериш нагоре. Придвижването става основно със свободно катерене и много рядко се използва въже.  Веднага направих аналогия със Снежная, където също така основно се движиш с катерене нагоре и надолу. Липсата на въже и осигуровка напряга сетивата и неусетно силите ти изчезват по-бързо от колкото очакваш. Открихме нови части в разклонение  на пещерата, което тръгна надолу и след като ни свършиха въжетата спряхме пред стеснение. Тази пещера определено е предизвикателство за всеки пещерняк! 

През 2018, 2019 и 2020г. активно се включих в международен екип за изследването на перспективната пропаст „Морджа“ на платото „Ташелли“ в югоизточна Турция. Тя се намира на около 5 км от най-дълбоката пропаст в Турция – ЕГМА -1429 м и съседната и Чукурпънар -1195 м, но входът на Морджа е по-високо разположен с около 150 м. По време на тези експедиции заедно с други българи успяхме да придвижим изследваната част на пещерата от около -500 м до -1270 м където спряхме пред система от сифони. Нашата вяра в потенциала на Морджа беше едно, но природата беше подредила нещата по собствен начин и ние можем само да го следваме.

Какво научихте чрез спелеологията? 

Аз не бих се нарекъл спелеолог а пещерняк.  Условията в пещерите са доста различни от тези навън. Трудностите на средата показват много добре характера на всеки един попаднал в тъмното, студено, мокро и тясно пространство. Неговите силни и слаби страни. Получава се естествено сито. Много хора попадат в пещерите водени от своето любопитство, но малко от тях продължават да го правят в продължение на години. Повечето, които продължават са особена порода хора, такива които търсят нещо ново. Изследването на пещерите  дава така нужното им поле за действие в тази посока и съответно необходимата мотивация. Но изследването на пещери  не е индивидуално занимание. Нужен е екип а за мен най-добрия екип са приятелите! Да не винаги приятелите ти са най силните физически пещерняци но със сигурност са хората на които можеш да имаш най голямо доверие. Добрият психологически климат за мен е по важен от физическата подготовка на хората. Мисля, че това е най важното нещо което ме научиха пещерите.

Ако имате опит с инциденти в пещери какво бихте споделили с другите спелеолози, така че и те да почерпят от вашия опит? Какъв е вашият съвет към изследователите в случай на инцидент? 

Има неща, които са общи за всякакви инциденти: „Без паника“ – нещо, което е трудно да се постигне, когато е пострадал твой приятел. Като цяло бих посъветвал всеки да отиграе предварително в съзнанието си какво трябва да направи при инцидент. Така лесно можете да разберете доколко сте подготвен за такава ситуация. Съответно да се попълнят необходимите ресурси (знания, екипировка, аптечка ). Учете се от грешките на другите – информирайте се за реални инциденти и причините довели до тях. Една от сериозните предпоставки за инциденти при многодневно пребиваване под земята е умората. Опитайте да планирате своята активност в пещерата да съвпада по време и продължителност с нормалната ви активност на повърхността! (дължа този подход на Юри Касян). Не е добре да се движите в пещерата над 10 часа, ако нормално навън не го правите. В такъв случай решенията са две: 1. намалявате времето за активност в пещерата; 2. започвате да тренирате за да може да издържате повече

Как подхождате към курсовете за нови пещерняци? Как привличате нови хора? Колко дълго продължават курсовете? На какво акцентирате и т.н.? 

Курсовете за обучение на нови пещерняци в България са доста сходни в различните клубове. Може би разликата в нашият клуб беше провеждането на една финална 7-10 дневна практика на нашия полигон до пещера Орлова чука. Така по време на ежедневни занимания, ден след ден младите пещерняци затвърждават по-бързо знанията си и по-лесно надграждат. За жалост в съвременните условия и по-голямата ангажираност на всеки това е трудно приложимо. 

Какви са бъдещите Ви планове свързани със спелеологията? 

Честно казано, основното, което все още ме мотивира все още да ходя по пещери е изследването на нови такива. Определено ме привличат вертикалните алпийски пещери с по-голяма дълбочина и съм отворен за нови такива проекти. Най-добре би било да са свързани с изследване на пещера. След първата си експедиция в Крубер-Вороня си дадох сметка за разликата в мащаба на пещерите у нас и най-дълбоките по света. Понеже има неразкрит потенциал, реших да вложа усилия в посока да се намери нещо по-дълбоко в България. За радост има и други с такава нагласа и нещата се случват полека-лека, но все още не е постигната основната ми цел-мечта: да бъде открита в България пещера по дълбока от 1000 м. Пожелавам го на всички български пещерняци!

Има ли нещо друго, което бихте искали да споделите с нас. 

Споменах вече, че ходенето по пещери е групово занимание. Едно от предизвикателствата пред хората в една група е да напаснат своите характери, да се сработят, бих казал даже да укротят егото си и така да станат един екип. От моя личен опит мога да кажа, че върху това трябва да се работи постоянно, по същия начин, както трябва постоянно да се грижиш за своята физическа подготовка.