Яворец и Панчови грамади

Уикендът дойде, а с него и времето за пещери. Петък вечер е и бяхме вече потеглили с Папи и Стамен от София, а пък втората група, която се беше запътила към Церово, бяха Радост, Митака и Велин от Академик. С много моткане и смях, вече събрани, вярната дружина тръгнахме към поляната след с. Челопек, за да пренощуваме и сутрин рано-рано да потеглим към пещери Яворец и Панчови грамади. Слушайки описанието на Папи в колата, планът звучеше много просто и интересно.

Та, събуждаме се ние от така приятния лай на овчарските кучета, които бяха на много приятно разстояние от нас, а докато закусвахме почнаха да кръжат над нас и многобройни непознати птици, които впоследствие се оказаха лешояди. А бе вече беше ясно накъде тръгват нещата, но въпреки това, ние с голям ентусиазъм се оправихме и тръгнахме към едночасовия преход. Планът беше прост – разделяме се на две групи, екипираме пещерите, след това се разменяме, разекипираме и обратно към колите. Нали, много просто.

Стигнахме ние кръстопътя и първоначалните групи си тръгнаха към техните си пещери. На нас ни се падна Яворец. Беше доста удобно, тъй като, до колкото разбрах от цялата дружина, само Папи е ходил преди и общо взето звучеше да сме късметлии ние със Стамеца. Е, вървим си ние и на Папи му става все по-ясно, че прекалено отдавна е идвал и че това голямото дърво, което търси, май вече не е там. Жегата ставаше все по-наслоена, но усмивките си останаха на лице. След дългото търсене от страна на Папи, със Стамен се разделихме и ние малко да се запознаем с района. Честно казано не знам колко време мина, ама наистина всички си станахме много близки с тази полянка, която нямаше нито една сянка, и най-вече с шипките, но в крайна сметка тази пещера така и не пожела да ни се покаже. Събрахме се ние тримата вече, оказа се, че както и повече от два часа са си заминали, така и водата с тях.

На път сме вече към Панчови грамади с мисълта, че отиваме на оправено и готово за спускане. С малко търсене и лутане, веднага изникнахме на така приятната пещера, но какво да видим или по скоро, да не видим. Лепеняците празни. Първоначално ни стана забавно, че не само ние не сме си намерили пещерата, но след едно известно чакане и паукане другата група така и не се появи. Вече смисъл за чакане нямаше, опънахме едно късо въже от пещерата до “главната” пътека за маркировка и потеглихме надолу. За пещерата мога да кажа, че беше супер приятна и красива, и лесна за екипиране общо взето. На дъното не се застояхме, че да не се подсетим за жаждата, която ни преследваше след всеки отвес. Както си разекипирам пък даже и почна да ми се причува гласа на Радост. По-нагоре вече ми стана ясно, че този глас не ми е само в главата и много се зарадвах и нямах търпение да чуя и тяхната история. Оказа се, че и те като нас са бедствали, и те като нас без вода. Разликата обаче беше, че те всъщност са намерили пещера, но не правилната. Общо взето са знаели че това не е правилната, но не им се искало и за това са се въртяли в търсене на лепеняци пък и пара излизала от дупката, въобще много приключенско звучи, но в крайна сметка въже не е било спускано и пещера в този слънчав ден така и не са видели, но важното е, че дори с много объркани пътеки и завои все някак са успели да ни намерят. Еуфорията беше голяма, но времето си минаваше и вече беше време за тръгване. Честно да ви призная, бая се зарадвах като си помислих за колите на тази полянка.

С ведра крачка, вече събрани всички заедно, както си вървим и Оп! пътеката свършва. С много смях се обръщаме, хващаме някаква леко отчайваща пътечка и смело напред. Какво стана, кога стана, не знам, но изведнъж пътека вече нямаше, надеждата за колите също лека полека се изпаряваше, остана само гъстата гора с пропукващото слънце и шестима приключенци. След мноого време и шеги, пътека се появи и имаше само един въпрос. Нагоре или надолу? Та, с малко лутане сами си отговорихме на този въпрос, но времето с приятното слънце изтече и пороят ни настигна. Нали, защото програмата ни трябваше да е пълна 🙂 . Е, всъщност това още повече ни подтикна и още по-бързо се очертаваше да стигнем до заветната поляна :). С много сърбане от пълните с вода камъни и листа, вече превърнали се в живи реки, стигнахме до колите. Топло преоблечени, тръгнахме към лятната къща на Илиян в Лакатник. След много приказки и музика, най-накрая стигнахме до така мечтаната почивка.

Неделя. Близо 12 часа вече всички бяхме станали. Общо взето план нямаше. С пържени филийки приготвени от Стамен, закусихме стабилно и почнахме да си перем екипировката. Някъде следобяд приключихме и с леки крачки всички се настанихме по колите.

В заключение мога да кажа, че пещери толкова нямаше, но забавлението със сигурност беше на лице! До скоро от мен! 😀

Текст и снимки: Рая Лакова

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *