Под Ръбъ и на ръба

Пирин – ръбове и порти, мрамор и езера, нито една посетена пещера, 5 дни, 4 пещерняци и един най-неверен клубен фен. Останалото е история и мрънкане, малко дъжд, повече ракия и белот.

Както обикновено, решихме го и го направихме. Е, имаше и предварителна организация, която осигуряваше спокойствието, че ще спим под покрив, на топло и сухо. Групата ни се състоеше от следните елементи – аз (Милена), Евтим (неверния фен), Тошко (прасеца), Данчето (доктор, по пясъците доктор) и Радко (художествения ръководител-месар на групата).

Ден първи

Всичко започна в една слънчева събота с отправна точка малко над х. Яне Сандански. Преходът за деня беше до з. Тевно езеро и минаваше първо през х. Беговица (Каменица).
Тръгнахме ентусиазирани, по приятна пътечка покрай реката. Предварително разпитахме в една кръчма откъде минава маршрутът и услужливо ни отговориха, че си има добра маркировка и само една душевадка, малка, стръмна… Та вървяхме си ние през борчетата, тук мостче, там мостче и ето ти едно стръмно, та стръмно! Извади ни душите и потта през порите и ето ти след 15 мин. бяхме вече на х. Беговица. Охлаждане, прихапване, почивка и айде да вървим, че времето бързо минаваше, а имахме още път. Уцелихме си пътеката, която водеше до Беговишка порта, и която продължаваше да върви покрай реката. Долината беше прекрасна – високи върхове, безкрайни цъфнали жълти цветя и малки каскади на реката тук-там. От самото начало на прехода обсъждахме идеята пътьом да се качим и на вр. Каменица и оттам да слезнем към Тевно езеро. Обачеее почнаха да се събират облаци, в далечината назад се виждаше как се изливат дъждове в посока Сандански и ние решихме, че като стигнем до Беговишка порта ще решим как да действаме. Ама докато стигнем дотам се катерихме. Даже малко безкрайно изглеждаше. Има-няма и толкова време и ето ни на портата. Седим и гледаме Каменица отдолу – едни сипеи, едни камънаци, такива дето ти подронват мотивацията и рязко ти се допива бира в хижата. Да не споменавам, че Радко и Данчето обединиха сили още от първия ден и бяха почти единодушни, че или не им се качва връх, или им се пие бира, или им се спира за цигара пауза. И така се реши, че Каменица ще остане за следващия път, а сега продължаваме към Тевно езеро. И ей го, че го стигнахме – а там хора, колкото искаш. Популярно място целогодишно – дали заради гледката (бая си я биваше), дали заради мекиците на закуска (охаааа) или защото всички ходят там, в столовата бяхме като дядовата ръкавичка. Първа вечер – пихме ракия, раздухме си на 2, на 3 и аз легнах. Бързах да заспя, защото от предната вечер бях смъртоносно ранена в ушите от безкрайното, неритмично, давещо се на моменти и безумно шумно хъркане на Радко. Тошко и Евтим ги чух малко след мен да идват, а Данчето и Радко се социализираха с някакви малко кисели типове и играеха белот. И както сме свикнали по ходенете с пещерния курс – който когато иска си ляга, всички ставаме в 7.

Още свежи в началото на прехода

Някъде по пътеката

Радко героично позира на фона на Каменица

Ефо броди покрай езера на фона на Каменица от друг ъгъл

Супер залезна панорама с върхове колкото искаш и з. Тевно езеро

Ден втори

Имаше мекици за закуска! Това беше кулминацията на целия ден, а той тепърва предстоеше… Очертаваше се най-дългият преход да направим с крайна точка х. Вихрен. От рано тръгнахме, заради прогнозата, която предвещаваше дъжд и гръмотевици към 15.00ч. От Тевно езеро минахме през Мозговишка порта, няколко Типици, било, било, било и така до Башлийска порта, от която се пуснахме към Бъндеришкия циркус. Всичко си беше топ, само не можехме да уцелим кога и колко дълго да продължават пуш паузите на Радко. Това създаде известни търкания, които или щяха да прерастнат в тотален разкол на групата или щяха да си минат от само себе си.
Малко преди Башлийска порта почнаха да ни обгръщат облаци, които не предвещаваха хубави работи. И ето че, след като слезнахме до Дълго Бъндеришко езеро, почна да вали градушка – не беше едра и силна, но пък ни изненада. Прави и много готини жабчета във водата на езерото, което пък е идеално за снимки.
Занимавахме от време на време Данчето с вида на големи камъни, покрай които минахваме и ни правеха впечатление на нас, простосмъртните не-геолози, и в отговор или получавахме възторжени вопли на одобрение, или игнориращо мрънкане.
Още малко и бяхме на х. Вихрен. Пороят ни завари в столовата, пийващи Пиринско на топло до камината. Общо взето уцелихме времето кога да стигнем в хижата, а и метеоролозите бяха познали кога ще вали. Вечерта изкарахме в разпиване и обзорни коментари на олд скуул видео клипове, които вървяха по Magic TV… Това за лягането и ставането от предния ден важеше и за днешния.

Почва се с билата преди Типиците

Гледката от Башлийска порта към Бъндеришки циркус – някъде отзад в облаците е и Вихрен

Нито една котка не остана непогалена – Данчето и Гюнтер, пазителят на х. Вихрен

Ден трети

Пържени филийки за закуска. Гурме пещерняци сме все пак. Събрахме нещата и отпрашихме към х. Синаница. Като за начало на деня – катерене на баир, а след него – Муратово езеро. Този ден, за пореден път се убедихме в това, че географията и геологията не са силата на Радко. Предните дни като обсъждахме кое къде се намира и накъде вървим, неговите предположения се оказваха толкова точни, колкото спрял часовник отмерващ времето. Накрая си стиснахме ръцете, че Караулите, които бяха отляво на пътеката от нас, може и да се казват Дончови, освен Караули само.
Качихме се на Бъндеришка порта и оттам леко спускане и леко изкачване към Синанишката порта. По едно време Ефо реши да вдига дрона, но дронът реши да не се вдига и си продължихме по пътя. На Синанашки порта се разделихме на 2 групи – Данчето и Радко решиха да се спускат по някакъв камънак право надолу, защото било много яко, останалите минахме по не-толкова яката пътека. На няколко места попаднахме на поляни с куприлиард жълти цветенца и като “видни биолози” ги припознахме като “Жълт синчец” (Тошково понятие) или “Пиринско жълтурче” (Данчето и Радко рекърдс). За мен бяха просто много, ама жълти 😀
Малко след това стигнахме хижата, която е на брега на Синанишкото езеро, точно пак преди да завали. И днеска уцелихме прогнозата. Самото място е супер красиво, а ако питате Данчето, която е геолог и доктор по пясъците, може да ви говори и описва с часове този мрамор колко е невероятен и там-виждаш-ли-границата-между-мрамора-и-нормалните-скали-колко-е-яка! Остатъкът от деня премина в разкрасителен сън, който после премина във вечеря и игра на белот. Запасите от донесена ракия приключваха безкрайно бързо, играта на белот се настървяваше още повече, кой от кой по-добър отбор мереха сили и добре, че хижарят реши да гаси лампите, та страстите се охладиха и си легнаха. Лягане, ставане – вече го знаете.

Секси пози от Радко на фона на Дончовите Караули и река

Ах, тази Синаница! Магично място!

Белот в столовата на х. Синаница и дояждане на пастърмата на Радко

Ден четвърти

Отново пържени филийки с домашно сладко. Хижарят, гостоприемен, но малко серт, ни изпрати по живо, по здраво и ние се отправихме обратно по баира съм Синанишка порта, който вчера слизахме и беше много приятен надолу, но сега не беше такъв. Искахме да се качим на Синаница, да имаме поне един покорен връх, след като предните дни Каменица и Вихрен ни се разминаха. Оставихме раниците из камънака и олекотени  тръгнахме по билото. Имаше си доза адреналин при вида на сипея от една страна и другия отвъд ръба на другата страна. За мое съжаление стара травма на коляното почна да се обажда, което създаваше доста страдание на мойта скромна личност и задоволство у Данчето, че ще мирясам и няма да давам тон за ход на групата (това последното изобщо не е вярно, просто карантината и стоенето вкъщи се бяха отразили на Данчето в допълнителен телесен товар).
Е, качихме се на върха и то така се заоблачи, че нямаше никаква гледка. Ефо и Тошко ни успокоиха, че ще ни покажат снимки от предно тяхно качване и ще можем да си го представим какво е. На връщане от върха почна да ръми, после си заваля и така през целия път до з. Спано поле. Днешния ден, поне на мен, ми беше вкиснат и джвакащ като чорап в мокри обувки. Не можех да поддържам темпо, т.е. едвам ходех, ама пък поне не се налагаше и да спираме за цигара на Радко, защото валеше 😀 . Най-краткият ни преход от всички дни досега, завърши към обяд със салата и ракия в столовата на заслона. После лентяйствахме и пак се откри турнира по белот – все пак имаше стари сметки за уреждане. Запалиха и камината, стана густо, ракията също беше добра, настроението се подобри. Навън беше много неприятно – мъгла, влага, ръмене, първа вечер, в която не се видяха звезди. По някое време си легнахме.

Спанополска панорама

Нито една котка не остана непогалена, част 2 – котката Ади на з. Спано поле или чело коте книжки

 

Ден пети

Краят на нашата приятна одисея из планината. Пържени филийки за закуска, пак. Облаците се разчистиха и се показа тая ми ти гледка, дето вчера я чакахме. Оправихме багажите и тръгнахме надолу към х. Яне Сандански. Бек ту риалити ни очакваше… По пътеката попаднахме на няколко манатарки и това така ни надъха, че разгледахме наоколо за още. И така почти до долу… Имахме богат улов, който после щяхме да сготвим. Пак бая си походихме и ето ни изходната точка, обратно при колата. Туто финито, по-нататък пак, ама първо малко да си залипсваме.

Пещерняци берат диви ягоди, поглед отзад

Текст и снимки: Милена Ненова

Facebook коментари

One Reply to “Под Ръбъ и на ръба”

  1. Жени

    Благодаря за удоволствието да поскитам из любимият ми Пирин. Съжелявам само, че на Беговица не сте хапнали от чудесният им десерт- нещо като сладолед скаличка :).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *