Пещерен курс 2020 – Колкина дупка, 06-07.06.

Отново е уикенд и отново сме на практика с курса. Къде без него… Подготвили сме им изненада и държим в тайна какво ще им се случи в неделята. Съботно, за загрявка минаваме през Подмола в Церово, където освен традиционно циклене по въжето, има и нови елементи за усвояване.

Първо се почва с любимото връзване на възЕли, като междувременно се прихапва, за да има сила. То май повече за ядене се мислеше, защото очевидно в главите на курсистите нямаше и следа от предадената теория до момента… Хаш нулево и върховно (искаха да кажат върхово) динамично натоварване бяха химери, духчета Каспър, които уж им се привиждаха и аха-аха да кажат какво са, и те изчезваха. На жаргон казано – “ще им набиваме канчетата”…

Радост не може да повярва какви небивалици се раждат в момента от курсистките умове

С вафли се става пещерняк! (поне в този курс)

Преминаването по системите вървеше добре, докато не се стигна до уникалното удоволствие от преминаването на таванен парапет… С притаен дъх, статистите наблюдаваха отдолу акробатичните номера, които курсистите изпълняваха на въжето. Ръце не останаха, крака не останаха, само желанието по-бързо да се махнат от там. Поизпотиха се, поизмориха, пък слезнаха да си хапнат вафлички. Дойде и време за нагледна демонстрация по спасяване на пострадал и уговорката, че ще го тренираме и следващия път.

Таванен парапет – минимум удоволствие, максимум усилие

Мими прави акробатика на парапета

Практиката вървеше бавно към заключителната си част – събиране на инвентара, разекипиране и пренасяне на целия катун на любимото ни място – къщичката на Колкина. Е, изненадата беше вече разкрита, но пък нямаше много време, в което курсистите да се филмират какво бедствие ги очаква на следващия ден. Улисаха се в разучване на околността, събиране на дърва и  приготвянето на вечеря – всичко това под строгия контрол на по-вещите в занаята. После всеки си легна, когато реши, но всички щяхме да станем в 8!

На Тошко му е смешно нещо

Мими и цветята

Косьо на входа на Колкина – може би снимка за последно?

Неделята си дойде и с нея приповдигнатото туткане и приготвяне за влизане в пещерата. Оттук насетне ви оставяме отново в ръцете на младото лъвче, новоизлюпения писател-курсист, приятел на непукизма и чирак с перото Тошко, който ще ви преведе из Колкина и ще ви разкаже как е било в голямото тъмно. Дано желанието му да пише разкази е правопропорционално и на желанието му да влиза в пещери 😀 Приятно четене:

Тошко и той не знае какво го очаква, но го посреща със смахнатата си физиономия

За Колкина

Сутринта ставам след цяла нощ борба с наклонената поляна. Хапвам малко с останалите и се приготвям за пещерата. Аз ще съм от първата група. Колето задава тайна мисия на Стамен и тръгваме към пещерата. Стигаме до един камък, а до него малък отвор. Ето я и нея. Толкова истории се разказаха край огъня за тая Колкина. И така говорят все едно е жива.

Стамен бързо си слага седалката и започва да екипира.
Слагам си седалкатаи тръгвам да си затягам…
-Свободно!
-Разбрано!

Тръгвам да си..
-Свободно!
-Разбрано!

Тръгвам да затягам душегубката ..
-Свободно!
-Разбрано! Опа! Май трябва да побързам.

Накатавам десандьора… Чува се неразбираема поредица от звукове. Напрягам се да чуя какво казва:

-СВОБОДНО!
-Разбрано!

Тръгвам надолу в устата на звяра, погълнал добитък, разкъсал многобройни прониквачки, гащеризони и какво ли още не, взел живота на достатъчно машинарии. Неочаквах да е толкова тясно при входа. Надолу е айляк. На парапета зървам Стамен, който ме предупреждава за мокрото въже, а после бързо се стрелка надолу. Докато се мъча на парапета следва нова поредица „свободно-разбрано“. След мен са Косьо и Илиян. След тях – не знам, но и няма много значение сега. В момента има значение само бързо да закача къс, накатая десандьор, прехвърля водещ, откача къс и надолу…

Няколко тесняка, зали и отвеса, по-късно стигаме до поредния отвес. Тече рекичка, Стамен казва, че сме дотук. Илиян и Косьо са някъде зад нас, но не ги чуваме. Скриваме се в зала Бисерна и притаяваме дъх. Изключвам челника си. След секунда и Стамен изключва своя. Осветената скала пред мен се запечатва в съзнанието ми преди да бъде погълната от мрака. Гледам втренчено напред и все още я виждам дори по-близо до мен. Протягам ръка да пипна стената, която отчетливо виждам пред себе си, но не докосвам нищо. Няма стена. Махам с ръка пред лицето си и пак виждам нещо. Затварям очи и продължавам да махам с ръка. Виждам същото. В този гъст мрак не се вижда нищо, но аз съм сигурен в обратното. Някой си прави номера с мен, но кой? Умората или пещерата?

Чуват се гласовете на Илиян и Косьо. Стигат под нас и се чудят какво да правят. Решават да продължат с неохота, защото предстои мокрене. С облекчение чуват гласа на Стамен, който казва , че е време за връщане.

Тръгвам първи. Гледам напред в тунела. Далече от основния лъч на челника ми пресвяткат светлини. Идва ли някой към мен от другия край на меандъра? Спирам челника и светулките изчезват веднага. Пускам го и отново се появяват. Все едно котка си играе с улова преди да го разкъса.

След първия изкачен отвес засичаме Тошко, Мими, Емо и Юна. Усмихнато са се запътили към мястото, от което се връщаме.

Напред чувам гласа на Милена. След малко срещаме Колето, Младен и Петя. Те тръгват с нас към повърхността.

Две манекенки на Старо ново дъно

Излизаме на Старо ново дъно. Каква красота. Студено е. От мен излиза много пара. Вдишвам дълбоко и издишам нагоре. Осветявам вихрещото се хоро от пари.На фона на мъртвата? пещера този жизнен танц изглежда приказно. Вихрите грациозно се завъртат пред мен, а после спокойно изчезват в тъмнината. Не ги е страх. Спокойно приемат съдбата си. Усещам как гъстия мрак се спуска към тялото ми. Започва да изсмуква топлината, силите и дъха ми,като стомашни киселини разяждащи сдъвкатна плячка.

Косьо и Стамен вече са се изкатерили. Милена и Петя са на въжето, а след тях е мой ред. Скоро чувам Милена как казва, че вали навън, а Петя ,че вижда светлината. Скоро. Не плачи облаче ле бяло, а разкажи как си ни видяло, невредими да излезем от на ламята пастта.

Каква беше тайната мисия? Златната ябълка? Кой беше звярътвсъщност? Тъмнината, пещерата, страхът или умората? Не знам, но се радвам да видя слънцето. Мога само да се възхитя на хората, които са направили търбуха на звяра свой дом.

След Колкина светът изглежда по-зелен и по-малко кален

Текст: Милена Ненова, Тодор Тодоров
Снимки: Милена Ненова

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *