Пещерен курс 2020 – Моровица, 30.05.

Пореден уикенд и поредно пещерно приключение с елементи на курс. Времето не беше много подходящо за практика на открито, пък и не искахме някоя мега сериозна дупка, в която да изпозатрием курсистите, тъй че единодушно решихме, че Моровица е добра идея. За един ден. Атрактивно щеше да е…

Който следи разказите от предните курсове, които са били в тази пещера, много добре ще знае, че Моровица е равнозначно на малко бедствие. Има един списък от неща, които се повтарят почти винаги по един и същи начин:

  • първо се почва с времето – на Моровица почти винаги вали, което означава много кална пътека до пещерата (този път не ни валя, но пък беше мокро от предните дни);
  • след това е пътеката до пещерата – да се уцели отбивката от главния път към гората не винаги се получава, но този път това не беше проблем, защото добри самаряни бяха много добре маркирали това изконно място, та трябваше да си сляп да го пропуснеш;
  • и най-накрая слизането по стръмния склон до входа – винаги се проверява точно колко е хлъзгава мократа шума върху калта отдолу и винаги се стига до някой слезнал по гъз или на 4 крака;

Престоят в пещерата, в очите на разказвача, ще бъде запомнен с препирните между Стамен (който екипираше) и Данчето (помагаше му), защото “Стамен хвърчи напред и аз не мога да го настигна, а той не винаги знае пътя в пещерата”. Та след този ден, можем официално да дадем още едно име на пещерата – Мърморовица, земя на мрънкането и хуленето. За останалата част от преживяването ще разберете от следващите редове, които са написани от курсиста Тошко. Приятно четене:

Една седмица след приятните приключения на скалите и в пещерите край с. Карлуково, стана време бандата да се изправи пред ново предизвикателство – пещера Мекицата. На паркинга на манастира се разделихме на две групички. Едната потегли в посока пещерата, а другата остана да ме чака да проведа онлайн изпит , необичайно събитие, продиктувано от деликатната обстановка в странта. След краткото забавяне и втората групичка потеглихме към пещерата през джунглата от буйни храсти и треви и прясно навалян кален път, готов да подхлъзне невнимателните. На входа на пещерата направихме един бърз разбор кой какво забравил (храна, вода, глава и екипировка), а след това смело потеглихме по стъпките на Данчето и Стамен, които вече екипираха пещерата.

Така се ходи на изпит в 21 в.

Малко по-късно, вече в пещерни одежди, Тошко говори по мобифона, докато Мими е жерта на това недоразумение

Нагоре, напреде, наведе, натърте, заклеще, стигнахме до големия отвес.

Разбира се, че който е около фотографа печели фотосесии. Снимките, коя от коя по- хубава, но нещо все липсва от тях. Фотографът! Естествено може да кажем, че част от него, например: идеята за снимката, ъгъла на заснемане, светлината от фенерите, са вплетни в есенцията на снимките, но самият фотограф го няма на нито една. Не иска? Страх ли го е ,че зад камерата е властелинът на снимката, господар на времето и пространството (решава къде и кога да снима), омнипотентен бог, разпореждащ се със съдбата на незначителните същества, които снима, но пред камерата, всичко това ще изчезне и ще стане като другите, подвластен на новия господар на камерата? Чесно казано, не знам брат, ама слушай сега к‘во стана после….

Чакалнята преди “големия” отвес

Еми бедствахме, к‘во да стане, поне аз. Бях първи по въжето. Стигнах до отвеса, погледнах надолу в бездната и саднах. Седя си аз на ръбъ и като Хаджи Димитър на Бузлуджа умирам, но не от рани, а от страх. От долу се чува хрупане на вафли Тайна и смехове, невежи за вселенската трагедия, разиграваща се над тях, а над мен долитат думите на лешоядите: Умря ли вече? Какво да кажем на вашите? (Докъде стигна? Какво правиш в момента? И тн. Не толкова епични въпроси)  До мен нямаше самодиви или вълци, но имаше един паяк.  И в кулминацията на този епос, просто следвах стъпките, които бяхме тренирали вече няколко пъти на скалите и се пуснах до долу. Нямаше нищо страшно. Мими се спусна като от спец частите, а за другите само чух, че са бедствали, но не мога да потвърдя. Аз бях на лов за мечки с Данчето, Мими и Стамен. После хапнахме малко и обратно нагоре. Бяхме като стрели. Не усетих как отлетя времето.

Мими “Поразителната усмивка” от Съпротивата

Навън слънцето се скриваше. За едни предстоеше разбор и прибиране в София, за другите обаче купона почна на Мекицата, а свърши в денонощните бургери в Ботевград, ама ще приключи в Лакатник. Има там много важни срещи, делови, но това е друга история. Тази приключва тук. Останете с нас и следващия път, когато пътеписът ще е от някой по-кадърен. Чао, чао!

Косьо, пещерния Гандалф

Шайка неадекватници на входа на Моровица

 

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *