Пореден уикенд с курса.
Срещата отново е в 9 в Церово.
След като спирам първата аларма, успявам да се откъсна от топлината на меките завивки и слизам да товаря багаж в колата. А колата е покрита с тънък твърд слой лед.
Същото агрегатно състояние на водата е сковало и улицата и тротоара, до който съм спрял неудобно близко. Вярното ми дизелово Субару, разбира се, не запали от първия път. Не запали и от втория. Всъщност запали при опитът, който си бях нарочил за последен, предвид, че акумулаторът вече се предаваше. Следва половин час балансиране между това да се задържа на краката си и да изчегъртам поредното малко парче лед от колата.
Ники ме чакаше вече 15 минути на спирката на Орлов мост. Този път не беше нужно да го подканвам да влезе в топлата кола. Писах на Рая, че ще закъснея, с надеждата да не е излязла вече да чака на студа. Тъкмо спирам на уреченото място, а тя вече чака там. Натоварваме и нейния багаж в Голямото коте и потегляме към мястото на срещата с Ради и Милен, а именно – Церово.
Церово… малкото село, сгушено между два завоя на река Искър, бе сковано от лед. Положението беше толкова лошо, че малко преди селото спираха движението, за да мине машината да опесъчи. А въпросната машина трябвало да кара на заден ход, понеже дори тя се пързаляла, а разпръсква от задната страна. Петя трябвало да си събуе обувките и да ходи по чорапи по леда на тротоарите, а ние едвам пренесохме багажа от клубното помещение до колите. По всичко личи, че ни очаква уикенд изпълнен със свежест.
Планът за деня беше урок по екипиране и прихващане. След кратък инструктаж, всеки от курсистите закичи по себе си какъвто инвентар успя да побере, натъпка си въженце в прониквачката и се запътихме към горната част на скалният венец, който разработваме от години като учебен полигон (Подмола).
С Ники ни очакваше студен ден. Докато курсистите екипират бавно, ние сновем между тях и ги гледаме, обсъждаме и им помагаме, но мръзнем многократно повече от тях. И по-топли дни си спомням на скалите, но такива са нашите курсисти – студеното време не повлия по никакъв начин на ентусиазма им и последва безкрайна поредица от екипиране, проверка, разекипиране, екипиране. Докато Рая ми показваше коя е къщата на Бобката, той се появи. От неговата къща има пряка видимост към скалите и като види хора, идва да провери. След него се появи, без предупреждение, и Младен. Малко след обяд бяхме зарадвани от Джо, Радко и Ани, които се бяха отказали от планинарстването, за да се присъединят към нас. То си стана като малък рожден ден!
Бях на скалите и не можах да ги посрещна, но малко след като пристигнаха, запалиха огън, в него хвърлиха ритуално една скара, а на нея Радко метна парчета месо с размерите на малки тухли. До края на вечерта водихме ожесточени спорове относно суровото месо, което Радко твърдеше, че е добре изпечено. Разбира се, Радко е художник, а аз съм приятел на изкуствата, та го разбирам напълно, а и се сещам за едно платно, на което Цеката твърдеше упорито, че бил нарисувал мечка. На тая картина мечка нямаше, и месото беше сурово. Точка. Обхванат от еуфорията по добре екипиращите курсисти и скован от студ, думнах едно фолио!
Започваше да се стъмва и реших да им направя една кратка демонстрация по прихващане. Прихващането е интересен за гледане процес по сваляне на пострадал от въжето – акт, при който пострадал и спасяващ се оплитат един около друг с известна доза пъшкане и изчервяване. Изключително важно умение, което винаги е било задължително.
Събрахме екипировката и се натоварихме по колите. Част от хората щяха да останат някъде в района, а останалите се запътихме с две коли към хижа Тръстеная, където вече имаше от нашите си хора – Милена, Тошко, Деси, Ники и нейни приятели се бяха качили по-рано на хижата. Милена и Тошко бяха спретнали коледна пещерна фотосесия в Пепелянката по-рано през деня. Пътьом оставих Ники на гарата, уви, както винаги съм твърдял ученето само пречи. В село Бов се натоварихме всички на вярното Субару и в шеги и закачки тръгнахме към хижата. Подминахме интересно изоставено селище, за което някой каза, че било използвано от миньори в района – имало си даже и кино салон. Реших, че трябва да дойда да поснимам някой път в него. Разбира се, изпуснах един-два завоя и се оказахме на около 50 метра от хижата в една огромна нива с малини. Камиончето на хижата беше запушило пътят пред нас. Интересно ми се стори, че докато в Церово температурите клоняха към отрицателни, тук беше около 6 градуса над нулата.
Последва една прекрасна топла вечер, в която се разля много малиново вино, играхме на каска (шапка или тенджера), Рая ни показа игра с въже, Радко ни просветли по въпросите на комунистическите диктатори около Южното китайско море, научихме един-два архаични уреда за навигация в открито море, участвахме в спор кой си бил измислял думи и с Джо ни остана нерешен въпрос – първата игра бяхме на равно с тях, а втората ги бихме с много. Имаше конкурс за сладък салам, в който участваха Ники и Ники. Въобще, събота вечер, каквато трябва да бъде.
Неделя.
Поредна аларма звъни, а аз я спирам. Имаме среща на Подмола в точен час и при този студ не е добре да закъсняваме. По пътя с Рая започваме да играем на думи – игра, с която се занимавахме през следващите дванадесет часа. Без никакви премеждия пристигаме на скалите точно в 9:30. Времето беше доста по-приятно от вчера – слънчево и студено през целия ден.
Следва нова доза екипиране. Разбира се, по-голямата част от курсистите се държат така, сякаш за първи път се виждаме, еле пък да са екипирали преди! Не са си взели планки или са взели много от един вид. Нямат протектори със себе си, не са особено уверени във възлите. Абе новобранци.
Милен, макар неуверен и притеснен, показа голям интерес към тази тънка част на пещерното дело – екипирането. Той определено се радваше искрено на всяко успешно решение, което взимаше.
Ради успя да влезе в неравна битка с някои нейни страхове и то по достоен за уважение начин.
Рая грабеше с пълни шепи! Това крехко момиче искаше да екипира възможно най-много системи, да опита всички видове закрепвания, да изпробва всички джаджи, до които успя да се докопа. Тя с лекота прекарваше неделята си така, както всички ние трябва да живеем живота си.
Дойде време и на прихващането. Направих две демонстрации – една на задължителния за всички метод и една за Рая, тъй като разликата в килограмите между нея и останалите би направила простичкият вариант почти непосилен за нея. Започна се едно ахкане, охкане, викане.
Тези хора не ги спасяваха. Тях ги деряха живи!
С малко помощ тук-там всеки успя да бъде от двете страни на прихващането. Тъкмо на време се появиха Джо и компания.
Върнахме се на екипиренто. Поради различни оплаквания Милен и Ради приключиха малко по-рано, докато Рая остана да екипира до последно. С движения като на балерина, тя се зае без никакво притеснение да екипира непозната система след залез слънце.
Качих се да разекипирам и последната система и натоварихме багажа по колите, за да го подредим в клубното помещение.
Докато се възхищавах на ентусиазма на курсистите, те се възхищаваха на нашата отдаденост и търпение.
Какъв уикенд само.
Текст и снимки: Николай Петров