Последен октомврийски уикенд с прекрасно и топло време и пореден за курса с тренировка на скали у наше село… Само че, този път имаше една разлика – щяхме да преспим на открито на Подмола и на следващия ден да се случи Първото влизане в пропастна пещера на курсистите… Кой квото научил за момента, щеше да се оправя сам на въжето!
Съботата мина в обичайното циклене по системите и трескаво преговаряне на последователността при преминаване нагоре и надолу. И така почти до тъмно – разекипираха се системи, събираше се инвентар, подреждаше се екипировка… За да се освободи място за най-любимия ни ритуал – паленето на ОГЪЪЪЪЪНННН! и всички съпътстващи далавери към него: скара, бира и тия 3 неща… Нивото на романтичност стигаше до небето с гледката към Искъра и Церово, осветени само от звездния небосклон, уличните лампи и фаровете на минаващите автомобили по пътя. И ние даже си завиждаме какъв кеф си правим след дълга практика на скали. Този път мирно и тихо всички приключихме в подобаващо време по хамаци и чували.
Рапели на залез
На закуска е трудно да имаш нормален вид
Сутринта пък ни зарадва с приятно топло слънце, останали кюфтета и лютеница от вечеря, които директно рециклирахме на закуска. Хапнахме стабилно, защото предстоеше да направим преход до пещера Елата, където курсистите да пуснат и първия си истински пещерен отвес 😀 Събрахме багажа, натоварихме се по колите и хайде към Зимевица. Относително ранното ни пристигане на изходната точка, ни даде невероятния шанс да успеем да НЕ намерим входа на пещерата в следващите четири часа. Ще попита как така?!?! Ами така, те входовете явно ги местят, пък и денят беше изборен и някой е искал да ни саботира, за да не стигнем навреме да се приберем и дадем нашия вот. След търсене в грешното дере, на грешния скален венец и оная пуста поляна, която всеки път си казваме да намерим, намерихме къде трябва да сме. Цяло приключение е това да си намериш пещерата и в това успяха да се убедят курсистите още при първата им такава!
Кратко събрание устаноява, че входовете на пещерите ги местят
Провидението си каза думата и все пак стигнахме до входа, макар и мислено вече да пиехме бира в селската кръчма… Почнахме приготовления за първо проникване – гащеризони, ботуши, каски, челници и джаджи бяха положени върху приятно запотените от прехода курсистки тела. Първи от групата беше Милен – малко притеснен, но надъхан, се пусна по отвесчето. След него мина и женският състав. Вкупом тръгнахме да изследваме какво ще ни предложи пещерата. Имаше възхита, имаше въпроси, имаше и задоволство по курсистките лица. Но само докато стигнем тесняка в края преди залата с фунията…
Милен с трепет на отвеса
Женският състав, в лицето на Ради, посреща тъмното с усмивка
Рая ще е черна нинджа в тъмното
Имаше известно суетене, имаше и притеснения относно измокряне в малкото езерце, в което трябва да легнеш, за да излезнеш от тесняка, имаше и малко страх от тесни пространства, а пък то се оказа, че нито вода имаше, нито беше чааак толкова тясно. За голям курсистки късмет беше толкова сухо, че все едно не беше истинско. Успяхме да стигнем и до залата след фунията, където въодушевени всички търсеха и се наслаждаваха на намерените фосили от охлюви и миди по тавана.
Това им бяха весели физиономии… Представете си тъжните им
По пътя наобратно имаше време и за кратка фотосесия и първи пещерни снимки за фейсбука 😀 Моделите има още върху какво да поработят в израженията и емоциите – засега май само Рая схваща как стават нещата. Един по един курсистите се изнизаха нагоре по въжето, за да затворим пещерата до следващия път или до никой повече такъв! Натъкмихме се и обратно през гората до колите…
Калната принцеса Рая в страната на пещерните гъби
И да не забравим за финал – минахме през селската кръчма. Имаше и бира, и шкембе в неделя вечерта!