Историята започва няколко седмици преди проникването. Зададох въпроса „Kой ще е основен организатор на септемврийската експедицията в Колкина?” и отговорът, който получих, беше повече от ясен – „Отиваме и влизаме“.
Скромният ми опит с отиване и влизане е, че винаги има пропуски, особено когато трябва да влязат и двама току-що завършили курсисти, както беше в случая. Challenge accepted. Захванахме се с Радост и започнахме да правим екселски таблици – една за наличната и нужната храна, една за кой и кога ще може да влезе, една за нужния инвентар, една за задачите, които трябва да се свършат вътре и т.н. и т.н. Таблици да има. За щастие имахме нужната подкрепа от членовете на клуба и нещата вървяха по мед и олио.
Ударният екип се състоеше от 6 човека, които влизат в събота на 21ви – моа, Радост, Дани, Антон, Алекси и Митака. Първите трима сме таман завършили пещерния курс преди 1 година, следващите двама завършили тази година, а последния е влизал само веднъж преди 1 година до втори лагер. Какво пък толкова може да стане, важното е моралът да е висок!
Следващата ударна група беше доста въпросителна – Папи влиза на 24ти, поради рождество Каменчово с Фотев и Игор, а г-н Павел Бакалов е така-така – трябвало да изнася лекция на ЕвроСпелео Форума по повод успешната експедицията в Бански Суходол (вж. Кристализирали в Северен Пирин). Нека си форумуват хората, ние сме в отпуска.
И така, пазарът – напазаруван, инвентарът – приготвен, хората – организирани, задачите – поставени. Качваме се на къщичката с Дани и Радост към 23:00 в един хубав петъчен ден и що да видим – останалите четирима даже не са запалили огън, а са там от час… Неадекватници! Започваме с него, разбира се, как се прави риба на скара без огън. Събраха се дърва, запали се огъня, настъпаха се няколко пресни кравешки торти и гуляя се развихри като за последно – еденье, пиенье, както си го пише по книгите. Багажът ще го мислим утре.
Изгрева се подаде и като приключихме с багажа на сутринта (е добре де, беше на обяд) излезе 10 прониквачки, като трябваше да вземем и още една от лагер „Слънце“, в която има 100-тина метра въже, няколко бутилки газ и една Cordura. Добре, че си имаме двама млади роби да носят и те. Опъва се кабел до къщичката, за да може Илиян (момчето с патериците, без което тази експедиция щеше да е провал) да ни бъде връзка с външния свят и зачакваме Ефи, Мамута и Алекс Лазаров (фотографа) да пристигнат. Основната причина и те да дойдат е да свършим една важна задача – да проверим има ли връзка между пещера Каците и Колкина. Теорията е, че пещера Каците се свързва с Колкина чрез основния приток, който идва от запад. За да е по-забавно, тази река има открити 7 разклона, по които трябваше проникналите вътре да поставим капани. За да е още по-забавно, всичките те се намират зад полусифон.
Цяла сутрин ме понаболява главата, но след като вече бях на дъното на първия отвес и подуших Колкинския въздух, всичко беше наред – вече съм вкъщи. Разделихме се на 3 основни групи – аз с Алекси, Митака с Антон и Радост с Дани (те двете са си пещерни гаджета, не можеш да ги разделиш).
Юруш на маслините към лагер „Калоян“! Малко бързах, не ме свърташе. Оказа се, че не е добра идея. Алекси не беше много бърз с двете си прониквачки по отвесите. През цялото време чувах „О, Боже“, „Мале“, „Ох“, както и не толкова цензурни изказвания. Не мисля, че това е присъщо за един общински счетоводител, но кой съм аз да съдя! В крайна сметка се оказа, че поради ентусиазма си да си оправи неговата си основна прониквачка е прекалил с теглото, а и втората не му беше от лекичките. Направихме една почивка на „Халвата“ в зала „Церово“ и бяхме настигнати от група номер дуо. Бърза промяна на кой какво носи и айде надолу. Спряхме в лагер „Слънце“, направихме един хубав чай (някой беше оставил пакетчета чай да гният навънка, което не е много пичовско) и зачакахме да ни настигне следващата група, та да ги почерпим чай и да тръгваме. Теферичът продължи малко повече от нужното, та ни настигна и дамската част от експедицията, но като дойдоха потеглихме напред и надолу!
По пътя се опитах да бъда добър тур агент – ето тук виж какви хубави натеци има, това е дългия меандър, това езерце е с формата на задник – „ДА НЕ СЕ ИЗГУБИШ ТУКА, ОГЛЕДАЙ ДОБРЕ ОТКЪДЕ СЕ МИНАВА“, тук са „Колкинските пирамиди“, то ми е любимото образувание по пътя, тук е репер А27 – „НА ВРЪЩАНЕ ПРАВИШ ЗАВОЙ И НЕ СЕ ИЗКАЧВАШ ПО ОНОВА ВЪЖЕ“, това е меандър „Гипсов рай“ и т.н. Някой не ме е слушал, както и някой друг не е слушал Митака по пътя, ама те си знаят.
И ето я! Зала „Калоян“ – най-уютното място, на което някога съм бил. То е такова, разбира се, защото хората, които са го изградили са положили много труд, а хората, които отиват и си заминават оттам го поддържат в добро състояние. Това означава да не се влиза с кални ботуши, да не се разлива вода, да се изкарват мухлясалите храни, да се пере оставения инвентар, както и най-важното – да се заравят всякакви органични остатъци в кафяв отенък. Има, разбира се и други правила, но те си идват от само себе си, когато прекараш известно време там.
Започваме със стандартното варене на чай, преобличане в сухи дрехи и разопаковане на прониквачки. Пристигат и останалите групи и констатираме, че ни е отнело само 12 часа да слезем до долу. Машинки. Всички са леко посмачкани, но няма време да си смачкан – започваме с готвене да хапнем, бърза инвентаризация на провизиите и оправяне на спалните чували. Лягаме си на време – в 4 сутринта.
Дзън, дзън… дзън, дзън… Ох, кога стана 9 часа, че да трябва да ставам… Правим връзка с повърхността и се оказва, че групата за Каците вече е тръгнала към пещерата… „Е добре де, нали трябваше в понеделник да действат, защо така са си променили плана“, „Ами нямало да може в понеделник, ще трябва да ходите зад полусифона до 6 часа, на тях толкова щяло да им отнеме“… Много съобразително, няма що. Добре де, майната му, под стрес се работи по-добре, организмът си го може, а и е за нАуката. Променяме рязко плана – поспиваме още малко и с Митака и Радост се запътваме към западните части на Колкина. Приготвяме прониквачка с наскоро ремонтирани сатка и потегляме.
Газ-газ-газ! За под 7 часа успяхме да поставим капани на реката на Киро, преди сливането на западната река с S-реката, на „Иглената река“, на реката в цепката при репер 74, на водопада при репер 89, на сифона при репер 89 и преди репер 28, както и на самата S-река, след репер 89. Всичко ток! Всичко отне около 10 часа, като даже Митака се навря в блокажа при сливането на реката на Киро с най-западната река и видя самия слив. Трябвало да се нагази във водата и би било хубаво да е със сатко. Оставяме го за друг път, нямаме време за баня.
Връщаме се в лагера, доволни и щастливи, че сме изпълнили задачките си и с пресрочена контрола само от час и Дани ни посреща полузаспала с доста слаби новини – групата, която трябваше да влезе в Каците не е успяла да влезе до самата река. Понапрегнахме се доста, някак осквернени се почувствахме. Разбира се, без да можем директно да си зададем въпросите на обвинените се започна с какви ли не теории, но успокоихме страстите набързо и се отдадохме на почивка.
На следващия ден с Радост решихме да почиваме, а Дани да разведе Антон и Алекси до „Бялата река“ и „Арагонити“. Митака се присъедини към тях, че нещо не го свърташе, искаше да обикаля и научи колкото се може повече за Колкина.
Дадоха си 10 часа за разходка и се изпариха. Ние измихме съдовете, изпрахме си калните неща, пооправихме лагера и преди даже да имаме време да почнем да готвим, те се бяха върнали. Има-няма 5 часа разходка. Оказа се, че не били намерили пътя към „Арагонити“, но пък за бонус се отбили през „Тирбушона“. Сготвихме, направихме връзка с Илиян и то стана време да лягаме. В ретроспекция, този ден можеше да свършим нещо по-сериозно в лагера, но имайки предвид как каръшко започна експедицията, моралът беше доста спаднал. Имахме нужда от нещо да ни освежи.
За следващия ден поне имахме задачки – една група да вземе сатката от полусифона и да картира отвеса на „Шоколадова фабрика“, а друга да пооправи самия лагер, защото си имаше нужда. Оправихме една прониквачка с ПВЦ-та и сбруи с Митака, Алекси и Антон щяхме да ги разведем до блокажа и полусифона през „Арагонити“ и по пътя ако могат да помогнат да свършим нещо, а Радост и Дани останаха да Консуелстват. При връзката се оказва, че втората група няма да влиза този ден, а на следващия… Ем добре, всичко върви по неплан.
Отвесът на „Шоколадова фабрика“ е много красив. Канал с диаметър 5 метра, висок 20тина, с красиви кални натеци отдолу и стена, по която има още кал. Евала на Киро, че го е изкачил. А неприятното при този разклон на „Велики канал“ е, че качваш отвеса, горе има два завоя с прави, дълги около 2 метра и след това един гоуем кей уай пи – малко двуметрово прагче от което идва водата, а като погледнеш над него, водата идва от мънинка цепчица в тавана. Направихме едни 25 метра картировка и приключихме със задачата.
Обратно надолу и към блокажа, па да го видя и аз най-после тоя блокаж, вече 4 пъти да слизам до долу и все да не стигна до него. Нищо не съм изпуснал де, блокаж като блокаж – огромни камъни, които се държат от някоя черна магия, пък ти тръгваш да се провираш през тях и гледаш да не дишаш. Реших да не влизам този път, без да имам водач и отпрашихме към полусифона през „Арагонити“. Тунелът там е едно от любимите ми места – сух втори етаж с много и все красиви образувания. То не са арагонити, не са хеликтити, дендрити, разбира се и стандартните сталактити, сталагмити и сталактони, а даже там се намира и сталагмита „Въй“. Един триметров чеп, който верно си е въй!
Изоставяме Алекси и Антон да се наслаждават на гледките и притичваме до полусифона, да вземем сатката – Папи каза, че щели да трябват за реката на Гецата. Вземаме ги и наобратно минаваме по бързия път – през реката. Чуваме по едно време от втори етаж някакви приказки и се оказва, че с Митака сме тичали и сме изпреварили младите пещерняци. Сглобихме Волтрон и газ към лагера, че сме гладни.
В лагера дамите не бяха особено очаровани от състоянието, в което е оставен – забутани храни с изтекъл срок на годност от 1 година, списъкът, който ни беше даден нямаше много общо с реалността, оставени отворени буркани и т.н. Все пак те бяха оправили и подредили всичко, бяха си направили час по „Ръчен труд“ и бяха залепили скъсани ПВЦ-та и едното сатко, което си бяхме прибрали в лагера, поради течащ крачол. Успешен ден и за двете групи! Нещата започват да потръгват, може би не напразно Радост настъпа няколко пъти на повърхността кравешките торти.
Оказа се при връзката, че Папи ще влиза сам на следващия ден, но без други детайли.
Ден номер 5 от проникването, както и няколко дни преди приключването на счетоводния отчетен период! Алекси се налага да завърши последното, за това се подготвя да потегля нагоре. С него тръгват и Антон и Дани. На Дани нещо не ѝ беше окей, та реши да се активизира докато има сили и да реанимира на повърхността. Спретнати с по една прониквачка и готови да тръгват, групата потегля само 2 часа по-късно от уговореното им време. Залозите са високи, освен общинското счетоводство, Илиян трябва да отиде и на комисия да си защити болничния за счупения крак, а Антон е неговият кочияш!
Изгонихме половината от групата и сядаме да закусваме. За деня планът се заформи – Митака ще почине, въпреки, че не искаше, а ние с Радост ще отидем да докартираме и допроучим меандър „Първака“. Оправяме се и потегляме нагоре. Много е гот без прониквачка нагоре, летиш и имаш време да оглеждаш – „Я да видим тук“, „А я виж, там пък какво има“, и такива неща.
Меандър „Първака“ не е от най-широките места. Представлява една цепка, висока около 6-7 метра, която е не по-широка от 50 сантиметра, но на места доста по-тясна. Картирането ѝ не е най-лежерното нещо, особено, когато не можеш да си прекараш и втората ръка през цепката, за да подхванеш Дистото по-добре. Метър по метър и накрая стигнахме до едно водопадче, високо около 4 метра. Не беше много широко – около 2 метра, но пък за сметка на това изгладено като стъкло. Стъпки и хватки имаше общо 3. Можеше да го изкачим, но като не носим прусик… Аматьорска работа. Направихме около 80 метра картировка и тръгнахме наобратно.
Докато се движим към основния маршрут, се заслушахме в странни звуци – „хрррр, хррррр, дроп, боп, хррррр“. Все едно чуваш как отдалеч приближава бехемот. Излязохме в една по-широка заличка и зачакахме да пристигне виновникът. „Ооооо, кво става Папи“, „Всичко ток, до тука съм за 2 часа и малко, чудих се даже дали да минавам по тоя меандър или да паля надолу“. „Що така сам?“ Оказа се, че Игоря оправя Пасата, Павката презентира, а на Фотев щерката се разболяла :/
Дойдоха свежите силички и газ надолу. С хубавите светлини поогледахме неизследваните тунели до големия отвес, хванахме готиния shortcut, с който се пропуска изтръпналия отвес, Радост се навря в една лека миазмичка с дендрити по пода, оказа се, че позадънва след 10тина метра – готина разходчица, има какво да се види като не профучаваш през тези места.
Митака в лагера измил, изпрал, сготвил – перфектна Консуела. Тази вечер Папи ни разказваше за първите големи открития и показва снимки от тогава. Разходихме се и малко из зала Калоян да я погледнем отгоре и да я поосветим. Голяма красота!
На другия ден ударно – ние с Радост към реката на Гецата, Митака и Папи към най-ниската част от Колкина – блокажа, за да търсят нови потенциални преминавания.
Обличаме сатката и тръгваме през новооткрития меандър. Стигнахме до там, до където е ходено последно и що да видим – 50см висока фурна, в която лазиш във вода, мммм якичко. Тръгва Радост и се оказва, че саткото ѝ пропуска през врата. Няма да стане май работата. Тръгвам да се навирам и аз, поне да проверя дали не засифонява зад завоя, че поне да знаем дали има смисъл да се връщаме пак. Навирам се, а въздуха отгоре става все по малко, но пък се вижда, че след малко става малко повече въздуха, ще мина! Още малко, още малко. На най-тясното само трябва да си държиш устата нагоре и да си затвориш очите – малко адреналинче.
Излизам от другата страна и какво да видя – пак е същото и прави още един завой. Продължавам да си плувам, лазейки и все пак излизам на по-широко, та даже има и сух приток. YES. Тука ще се играе. Връщам се ентусиазиран – толкова, че за малко в най-тясното да се удавя от ентусиазъм – утре продължаваме.
Отидохме към блокажа да видим другиде докъде са, ама в блокажа не се чува, та и да викаме и да не викаме все едно. Навираме се и лека полека гледаме стрелките и се движим лъжичка по лъжичка. Леко тук, а тук има стрелка, тука няма стрелка, тука има 3 стрелки. Като в час по ориентиране. Успяваме да направим звукова връзка с Митака и той идва да ни събере. Те си действат от известно време там, но нещо удрят на камък (хъ-хъ-хъ). В крайна сметка и Папи се върна и реши, че няма да е днеска денят.
Излизаме от блокажа прегладнели всички и решаваме, че с Митака ще се наложи да побързаме към лагера, за да хванем връзка с повърхността (Найден смени Илиян за идните дни). Газ до дупка, а другите ще носят багажа. За 45 минути си бяхме в лагера, направихме връзката с 300 зора, защото не се чува почти нищо по самата станция (крачетата им трябва да се ремонтират). Всичко ток. Сготвяме и зачакваме. И чакаме. И чакаме. „Те сигурно се разхождат някъде“. „Сигурно“. Час и нещо напрегнато чакане. До толкова напрегнато, че накрая слушахме тишината. Пристигат Радост и Папи „Е ние се разхождахме“. Разцъкали са из прашната река, навряли се тук, потърсили там. В тая пещера има къде хич да не е.
За следващия ден целите са ясни – ние се връщаме към реката на Гецата, а Митака и Папи зад полусифона, да се наврат в блокажа в най-западните части (все пак си имат градинарски гащи, на кого му трябва сатко като има градинарски гащи). А ако им остане време ще прегледат и горния етаж при Кристалния тунел.
Последен ден преди излизане. Отново към тясното и обезвъздушеното. Преминаваме напред, вече с дебели, руски сатка.
Сухия тунел, при реката на Гецата кръстихме „Студения байпас“. Байпас, защото не се налага да лазиш в реката, студен, защото лазиш в кал. Но не каква да е кал, а Банковишка кал. Самия тунел излиза отново на реката. Като излязохме от калта приличахме на кандидати за кметове.
За жалост реката там засифонява, но пък точно там има и приток. Айде и по него малко – той поне беше сух. Само на входа му имаше един казан, пълен с кал, но след това всичко е точно. Превръща се в леко прашен тунел, с много красиви образувания. Там видяхме нещо, което нарекохме хелектон – отгоре започва спираловиден хелектит, които се свързва със сталагмит. Естествено не си носихме телефон да го снимаме, та повярвайте – много е красиво.
Тунелът продължава, но вече бяхме поизмръзнали, а и наближаваше часа за свръзка. Газ наобратно, връщаме се малко по-рано даже. Екстра сме – днес картирани 145 метра. Таман сготвихме и Митака и Папи се връщат. Те пък не стигнали далече в блокажа на Т образното, но пък втория етаж при Кристалния тунел се оказал ОГРОМЕН. Гоуем тунел, с наименованието „Древни красоти“, дълъг (на око) около 400 метра, който излиза малко преди репер 89 от S-реката. И двамата екзалтирани, показват снимки, разказват колко яки образувания. Даже намерили и бело – изсъхнал гипс.
Вече може да се каже, че не сме учавствали в провалена експедиция. Бяхме се притеснили по едно време.
Запалихме двете карбидки за ембиънс и се отдадохме на ядене и развиване на теории кой тунел в пещерата как се е образувал, коя вода откъде е идвала, накъде е отивала, как се е променила в един момент, стигнахме и до таен втори етаж на основната река, който тепърва ще открием. А дано!
Ден за тръгване… sad faces навсякъде. Оправяме багаж, зазимяваме лагера (като по учебник) и тръгваме нагоре. Чао вкъщи.
Автор: Стамен Димитров