Когато пролетният ни курс завърши, сред сълзи и сополи се разделихме с плановете за нов такъв догодина, както обичайно… Ах, а само колко време имаше до тогава…
И какво да правим – есента дойде, интересът към пещерното обучение се възбуди (дали защото учениците тръгнаха на училище или лятото свърши) и ето една вечер, съвсем хъшовската, на една клубна сбирка решихме, че ще направим и един есенен курс. Пък каквото самохват покаже!
След като вече тествахме новите желаещи предната седмица на една разходка из Темна дупка и първи рапели и изкачвания по въже, беше ред да ги доведем на домашния полигон в наше село Церово. Имахме прекрасно есенно време, много хъс и нула пуснати системи от придошлите клубни навляци от предната вечер… Е и това беше някакво начало. Предстоеше ритуалът по „обличането“ на сбруите, проверка всичко ли е наред и чакането.
Бърза демонстрация на есенно тяло пред курсистите
К’во да пра’им, к’во да пра’им… ми ще връзваме възЕли – айде, първи възел осмица. Ми да, ама те пък курсистите го знаят! После едни пеперуди се почнаха – пак без изненада ги знаеха. Не, че ги хвалим, ама тея нови курсисти много в час били. Давай да ги пускаме по системите да не им стават много големи крилата. Почна се припомняне – ръцете какво правят, краката – и те, а пък джаджите – съвсем да не ги забравяме. Първо преминаване на закрепване, първо „Свободно“ и газ нагоре (или почти газ). Слънцето бая напичаше и никак не се усещаше да е есен, ами тамън като време за бира. Той Милен (мъжкият представител на курса) си го предложи – „Нали направихме снимките, давайте да слизаме и да отваряме бирата“. Плановете за тях, обаче, бяха други – оставете ги лентяите и статистите, те са на волна програма.
Милен оглежда терена, докато Рая мъчи катеренето, а Стамен симулира екипиране
Нямаше как и без любимите статисти – не помагат, ама и не пречат
Времето напредваше, а катеренето по въжето – по-бавно. Рапелирането – и то така. Същата болест, като предните курсисти, застигаше и новите – минаването на ръба при спускане… Не се притеснявайте – всички я преболедуват. До тогава само можем да сипем шеги на ваш гръб. Поне в случая имаше красива гледка, която да ни разсейва 😀 И само да добавим, че също много обичаме да слагаме по мноооооого протектори за въже по системите 😀
Окото на страха е еееейййййй толкова голямо
Имаше и време за обедна почивка – хапване на вафли, мазане на лютеница и торта по случай рождения ден на Младен. Жив и здрав да е, пак да донесе!
И за да не стане прекалено скучна работата по правенето на тегели нагоре-надолу, айде още нещо ново – минаване на възел. Нещата станаха сериозни и в никой случай безинтересни. Морните курсистки тела даваха всичко от себе си – беше борба почти на живот и смърт. А каква ли мускулна треска щяха да имат след това…
Денят преваляше и беше време да събираме панаира. Статистите се нарамиха със задачата да разекипират и да подреждат екипировка. А пък най-малката курсистка Рая даже успя да разекипира сама цяла система!
Какво прави Милен, само Милен го прави
Доволни от свършеното през деня, потеглихме кой от къде е по неговата си работа, за да си мечтаем и следващия уикенд пак да се съберем на Подмола… Очакваме с нетърпение!
Колето с лошия инструкторски поглед