Кристализирали в Северен Пирин

Разказ за приключения из мраморния дворец на циркус
Бански Суходол и част от катакомбите му

Още от преди началото на лятото бях започнала да разпитвам познати и приятели дали знаят нещо за експедицията на Бански Суходол. Варианти какви ли не чух – за 3 дни в средата на юли; за седмица в началото на август; за това, че изобщо няма да я има… След завръщането ми от Грузия, бях приятно изненадана, докато почивах на Маслен нос, че експедиция ще има – за цели две седмици от края на август и началото на септември. И организатори имало – цели 2 клуба (Академик София и Хелектит) и хора щяло да има. С пещерното ми гадже – Данчето, се вдъхновихме от рано-рано и се зарекохме: „Отиваме и влизаме!“. 

Дойде един прекрасен петък (23.08.2019), в който разбира се, че имаше суматоха, но поне трафик нямаше. Преместваш се да живееш в Пловдив и всичкият трафик е наобратно – безценно. Със Стамен натоварихме половината си покъщнина и в 19.30ч бяхме в Клуба на пещерняка, за да помогнем с багажи и транспортирането на хора. Мислех, че ще има много паплач – все пак сухият дол над Банско си е доста надупчен и работа има много, но уви… Всичкият ни багаж за експедицията, заедно с хората, се помести в 3 коли и имаше още място. Стартовият ни екип се състоеше от Павел Бакалов (Бате), Павлин Димитров (Папи), Александър Крачунов (Бай Георги), Йордан Йорданов (Данчо), Хелиана, Йорданка Донкова (Данчето), Стамен Димитров и аз (Радост). Скромна, но силна бройка!

След краткото ни културно отклонение – опера пред читалището Никола Вапцаров в Банско, пийнахме по бира в Орлето, направихме последни покупки и се установихме в местност Пещерите над Банско. Тамън си легнахме и трябваше вече да ставаме. Конярите подготвяха конете за товарене, а Папи и Сашко („бай Георги“ или фалшивият ни веган) отпрашиха напред, за да разчистват пътеката. Конете тръгнаха натоварени и малко по-късно керванът беше завършен от останала част от групата – Дани, Павката, Стамен, Данчо, Хелиана и аз. След няма и 2 часа имахме гуляй на поляната с ягодите, където се събраха коне и хора с обща цел – диви ягоди на корем. 

Темпото ни след тази поляна рязко падна. Почивахме много и начесто – не заради друго, а искахме да сме сигурни, че каквото и да изпадне от конете ще го съберем, било то, както в случая – туба бензин, кутия с баница и подобни ценни нещица. В късния следобед, малко преди 17ч вече почивахме в бивака, който всъщност е бил бивша кухня на скиорски лагер. Там и Петър Попангелов бил ял и други работи може би е правил, но историята мълчи.

Особено важно е да спомена, че една от най-големите трудности в тази експедиция е изключителното неналичие на вода в региона. Не случайно е суходол. Водата се добива или от топилници (край нестопен сняг, разбира се), или с копане до достигането й. Павката още от предишната седмица беше направил разузнаване и ни спомена къде се чува вода. Заедно с Папи, Дани и Стамен се екипирахме с кози крака, чукове и ръкавици, сякаш ще обираме някой магазин и се впуснахме към една от сенчестите части на циркуса, покрита все още със сняг. 

„О, колко е яко! Каква тектоника само!“ – чуваш геоложкия оргазъм на Дани докато навлизаме в сърцето на този мраморен дворец, а пред теб притичват диви кози и ги виждаш как за няма и 5 минути вече са се качили на Църномогилския чал. Представи си само човек за колко време би го изкачил от страната на циркуса.

Та… стигнахме до въпросното място и водата се чуваше леко и глухо как църцори. Трябваше да изриваме камъни с всякакви размери, но най-ужасно беше изкарването на чакъла. След 2-3 часа имахме заченки на въртоп с дълбочина близо 2м. Водата вече се чуваше леко по-силно, но все още нямахме визуална връзка с нея. Стъмваше се и се завърнахме в лагера с празни ръце и решението да сме по-пестеливи с водата, докато открием такава.

Групата в бивака имаха по-голям успех от нас – бяха опънали тента над багажа ни, бяха установили неналичието на рейките за щабната ни палатка, бяха запалили огън, бяха сготвили и почти бяха спретнали пейки и маса. Имахме си и олтар даже (не просто украса) с надуваема Мàша (от тези пълни с хелий, не от другите), намерена от Папи и Сашко измежду камъните край пътеката, докато са я разчиствали. Хели и Данчо бяха виновни за уникално вкусната ни вечеря. Вярно, че изкачихме през деня малко над 1000 мнв с много килограми на гръб и изкопахме някой друг тон камъни, от което има възможности за погрешна преценка, но в следващите дни се уверихме колко благи манджички сътворява биоспелеолога на експедицията.

В Неделя някъде по обяд бяхме успели да се излюпим. Днес очаквахме пристигането на още участници в експедицията и най-вече на Сашо Лазаров, на когото беше възложена доставката на отсъстващите рейки. В този ден се продължи с бивачните дейности – опъваше се тента над кухнята, търсехме вода и тези три неща. Отбора по копаене на въртопи се състоеше от Дани, Папи, бай Георги и отново аз. Имахме и група ала Стамен и Бате, които да влязат в Девятката за вода, за да сме сигурни поне, че ресурса ще е наличен в надземния бивак.

Работата с въртопа беше такава, че имаше нужда да го разширим, тъй като ако продължавахме само надолу, скоро всичко по периферията щеше да се събори върху ни. Водата започваше да се чува по-силно, или така си въобразявахме. Бай Георги искаше да убие ентусиазма ни от време на време с безцеремонен песимизъм, но продължавахме надолу. Изкопаването на всеки следващ сантиметър беше все по-бавно и по-трудно. Стигаме вече до замръзнали камъни, уплътнени с добре сбит чакъл и пясък помежду им. При всяка почивка се достигаше до заключението:

„Близко е… Но е дълбоко!“

Просветление, до което и Буда сигурно не би достигнал след 2 дена медитация край въртопа ни.

Тъкмо се чудехме каква ще я вършим с немалкото по размер, добре заклещено и заледено паве, на което ударихме – беше изникнало като мравуняк на дъното на изкопа и обещаваше грандиозен неуспех, но времето беше с нас и над Кончето започна да гърми, а нас да ни пръска не толкова приятен летен дъждец. Не я стигаме тази вода и това е! Прибираме се в лагера преди да започне потопа.

В лагера бяха пристигнали Таньо от Стара Загора и Светли от Банско (не познавах нито един от двамата), които засекли наш Сашко Лазаров да си крета по баира и му отнели малко багаж – заветните рейки. Бай Георги се стегна набързо и си тръгна със Светли надолу. На това се казва бърза експедиция. Тамън те си тръгнаха и Стамен се появи с Павката, носейки ВОДААА! Не бяха влизали в пещерата, но бяха намерили езерце малко встрани от пътя за нея и там те поставили маркуч, и установили система скачени съдове и рекли „Нека да бъде вода по тубите!“ и тя напълнила тубите. Ура!

Малко след пристигането на истинските водоносци, дъжда започна да се усилва. Събирахме дъждовната вода от тентата в бидони и тенджери. Направо джакпот – хем имахме вода за пиене, хем сега зареждахме и такава за миене.

Стамен си тръгна, за голямо съжаление на експедицията. Но той щеше да се върне! Сашо Лазаров все още го нямаше, а минаваше 18ч. Дъждът понамаляваше от време на време, даже и спираше. Мъжете се заеха с опъването на щабната палатка на клуб „Хеликтит“ – участници от клуба реално нямаше докато бях там, но поне палатката да им използваме – нали са от организаторите. За палатката Хели ни разказа, измежду другото, че тази палатка дъжд не я валяло. И наистина, опънахме я и дъждът спря напълно. Друг е въпросът дали дъждът спря заради опъването на точно тази палатка или защото някой беше принесъл в жертва една маслинка до олтара на Мàша, или пък прогнозата е била такава… Сашо се появи ни жив, ни умрял към 20ч. Опъна си палатката, хапна и умря, а с Павката и Папи, принудихме Дани да играем Бридж. Само малко – един пълен квадрат до 2ч. Не знам Данчето след това кое мразеше повече – нас или Бриджа, но искаше да унищожи нещо преди клепачите ѝ напълно да се затворят.

Понеделник e – днес трябва да влезем. Да, ама не! Денят е загубен. Дали си на експедиция или на работа, или където и да е, понеделникът почти винаги е отписан. 

Приключваме със сутрешно-обедното кафе, докато Папи и Павката местят конете. Вятърът искаше да ни отвее тентата, даже започна и да я къса. Опънахме си допълнително притискателно въже, за да нямаме парашут над главата. Следващи дейности. Липсва ни кенеф. Това си беше в плана, съставен още от вчера по време на дъжда, когато няма какво да правиш, освен да ги измисляш такива на чаша чай и цигарки. За кенефа имаше отборна работа – жените определиха мястото, а Данчо и Папи изработиха конструкцията. Данчето събираше гъбки и редеше пирамидки за пътя до нужното място. Ползотворно. Друго – трябва да си заземим генератора и да го пуснем да зареждаме техники… Свършихме ги тези задачки-закачки и ни поваля отново. Чак тогава решихме, че и днес не е ден за влизане, но поне се заехме с гласене на багаж. А то какво гласене се гласеше. Започваме и откриваме липси – липсва ни панцетата, липсват ни черни чували, картофите ни липсват, даже и кило лук липсва. Гласенето се обърна в издирване. О, нямаме и достатъчно хидро-торби и шалтета за прониквачките. За тази работа си измислихме схеми със спалните чували, заради което подготовката на половината торби трябваше да се отложи за утрешния ден.

Междувременно Хели месеше едно тесто. Тестото стана заготовка за пърленки, които трябваше по идея да се направят на жарта върху капак от тенджера, но още първата пърленка отиде в тигана и се превърна заедно с всичките си последници на мекици. Хели и един боб завъртя – златна е тази жена. Мислех си, че тя се беше отказала да лови прилепи на 30ката и 25цата заради дъжда, но пък опъна няколко мрежи с Таньо и Данчо край бивака. 

Тази вечер изиграхме само половин квадрат на Бридж – уж, за да си легнем по-рано, ама те се почнаха едни сладки приказки за страшни бури по време на експедиции, за бул. България (мега могъщия ветрилник в Мая хАрапит), за пещери в страната и чужбина, и то пак стана 1-2ч. 

Много хубаво се спи в Бански Суходол, но не ти се става. Отваряш очи в 8ч, но няма нужда да разваляш такива хубави неща като спането на 2300 мнв и пак заспиваш. Естествено се намират и хора като Папи да те привикат към светлия, слънчев, ветровит, мраморен външен свят. Осъзнах, че днес е Денят и се засилих директно с чувала си към прониквачките в щаба, но неадекватник като мен преди да измие очите си не може да извършва толкова сложни дейности като гласенето на багаж. Така че, first things first! Даже и кафе пих. Нагласихме си целия багаж в 8 прониквачни торби, като една от тях беше с кабел и се отказахме да я приобщаваме, въпреки че по-късно се оказа от нужда. Но поне бяхме намерили великата панцета, заедно с част от другите потънали в нищото (т.е. в други прониквачни торби) неща. Преди да потеглим хапнахме. Даже и кафенце пихме – нали сме айляци (особено откакто живея в Пловдив, е неизбежно). 

Папи не ни издържа и тръгна по прекия стръмен път край скалата на Прометей. Таньо, Дани, Данчо, Павката и аз изоставихме Хели в лагера, за да се подготви за лов на прилепи край 30ката. Ние се запътихме по заобиколния път към система 9-11 край ледника, до който копахме. Събрахме си обирджийския инвентар заедно с маркуча, който отиваше за нова система скачени съдове от езерцето щурмувано от Стамеца и Павката. Пристигнахме на входа на Девятката, където ни чакаха Сашо Лазаров и Папи. Таньо щеше да ни е връзката с повърхността и опъваше палатка. Сашо искаше да ни направи някоя друга снимка, за което искаше да слезе във входната зала преди нас, но се оказа че входа на 11ката е затапен.

За да не създавам объркване, ще обясня с половин изречение – в Девятката (както се казва за по-накратко на система 9-11) се влиза през дупка номер 11 (Единадесет). Точка.

Обмисляхме дали да не влезем през самата Девятка, но Павката и Папи знаеха къде какво трябва да се изкопае и вече входа на 11-ката беше отворен и за нас. 

Дани, Папи, Павката и аз запързаляхме гащеризони по снежната пързалка на входа към има-няма 17ч. Сашо Лазаров ловеше кадри в първата зала, докато дружинката ни цапаше светлинно пейзажа. Установи се прекъсване на телефонния кабел, който по-късно на другия ден беше поправен от Таньо. Благодарности, за което!

Та, връщам се сега отново при пързалката. Тамън се спуснеш по отвес в голяма, красива зала с ледени образувания, сняг, езера и вече трябваше да изкачваме прагчета. Спуснеш се след тях още един път и широкото свършва. Влизаш в наклонена галерия, в която няма чак толкова място за теб заедно с 2 прониквачни торби, но поне хубавото е, че където поставиш прониквачките там си остават и не се търкалят надолу. И ти даже няма накъде да паднеш. А след наклонената галерия, влизаш в наклонен отвес. „Влизаш“ звучи много просто и не достатъчно описателно. Напъхваш се, процеждаш се край закрепването, гълташ корема, за да има място навътре за гръдния ти самохват, завърташ главата настрани, за да премине и каската ти и-и-и си пак на малко по-широко място – малките радости в живота… до достигане на следващото закрепване. Забава! Продължаваш още малко надолу по отвесчета, къде-къде по широки, процеждаш се отново през някоя друга миазма, спускаш още едно отвесче и влизаш в голяма блокажна зала. В нея най-спокойно можеш да си хванеш някой друг път и да се изгубиш (най-вече ако си неадекватник влизащ за първи път там), въпреки че има телефонен кабел, който можеш понякога да следиш. Реших, че искам да почина и да се охладя в тази зала. Та аз уцелих направо шестица от тотото – температурата на залата доколкото разбрах била 0,1°C – зала Ледена. След това отвес – тясно – отвес – отвес – тясно – тясно, там едни симпатични проходки и още отвеси и още тясно и… ХА! Лагер! В блокажна зала! Под комин! Густо!

Първата ти задача след събличането на PVC гащеризона ти, е да не ти става студено докато устроим лагера. Заравнената площ, която преди е била покрита от множество огромни камънаци под наклон, желаеше леки подобрения. Даже и върху шалте не е много удобно да се спи върху камъни след цял ден в подобен живописен терен. И така се захванахме в бизнеса със замазките след като Папи откри най-подходящия материал за нашите нужди. Мекичък…пясък, който е почти като кал, ама не точно. С Данчето трамбовахме почти цялата площадка и завихме всички заедно земята, първо, със слой стар мръсен найлон. Върху него чисто нов найлон, като в чистия найлон си наредихме плътен слой от полу-сухи шалтета. Опънахме си палатката, а над нея изпънахме и дебелото фолио, което те пази от какво ли не – падащите капки, пази ти що-годе топло, пази палатката сравнително чиста. Препоръчано! 

Докато се вкараме в приличен и чист вид, да влезем вътре в палатката, да си запалим газовото котлонче, Павката да ни потанцува от радост разни екзотични танци, да си направим чай, да се разопакова багажа, да хапнем малко и полунощ мина. 

Щастливи и радостни хора като мен нямат часовници. Навън е вероятно и да имаш идея от часа според позицията на слънцето, но вътре в пещерата евентуално се ориентираш само по активността на другарите си. Само че, с наличието на Папи в лагера, часът може е да по всяко време. Ставането, както винаги, ми е безкрайно трудна задача по време на отпуск. Това, че по време на отпуск копаем камъни, мъкнем багажи и се процеждаме между мраморни ребра и чучки, не означава, че не си почиваме и не се наспиваме (в какъвто и да е смисъл). Просто си се забавляваме. Едно е на ръка, че режима ти – ако имаш такъв – се проваля в дните ти за почивка, но и отделно като влезеш в пещера за по-дълъг период, времето за теб вече не е измерение, на което да разчиташ. Вътре в пещерата времето за теб е спряло, но едно ставане със закуска, кафе, обличане и потегляне за работа, в последствие разбираш, че ти отнема 3-4 часа.

Денят ни беше отреден за преоткриване на новите части на пещерата, понеже не знаехме къде са точно (нямахме и карти), но водачите ни Папи и Бате имаха май някаква идея или поне така изглеждаха. Заедно с Дани сме за пръв път в подземията на Пирин изобщо и само гледахме умно.

За да излезеш от залата, в която се намира лагера, трябва да се засилиш с главата напред и да се плонжираш като сплескана жаба в една фурна, която те води всъщност до продължението на същата зала. Разклонение вляво те вкарва в не много широк, нито висок меандър, от който излизаш на водопад, спускаш се по въженце, продължаваш по реката и отново се навираш по друго меандърче вляво и пак излизаш на водопадче и отново блокажна зала. Имах чувството, че накъдето погледна в залата, има разклонения – влязох само в едно от тях, което беше с голяма галерия. Уви, с челник Дуо не успях да видя много от нея. Папи и Павката се шмугнаха в друго разклонение навътре, за да разузнават, а с Дани разбрахме, че трябва да ги чакаме. Да, но на 3°C не ти се стои на едно място и започнахме да пообикаляме и съседните разклонения – само надниквахме. По-късно трябваше да се опитаме да направим връзка с повърхността. Знаехме, че още един участник (Митака – Димитър Генов) трябва да се включи в забавата ни и го очаквахме да пристигне в подземния лагер по някое време на утрешния ден и мислехме да си направим малко поръчки, като малко чесън и някой друг чувал за боклук. Времето за връзка наближаваше и потеглихме обратно към лагера без Папи и Бате. На входа на един от меандрите с Дани дочухме шум и се спогледахме многозначно, а насреща ни човек. „Ти може би си Митака?“ Е, кой да е иначе – група туристи на пикник, минаващи за по-напряко към поляната ли? Известихме го горе-долу накъде са тръгнали водачите ни и че не са се върнали докато чакаме, а ние бързаме за връзка с повърхността.

В лагера се заех да готвя докато Дани връзваше радиостанцията и започнах да търся подправките. Още докато бяхме на повърхността ме бяха уверили, че долу имало подправки и няма нужда да се вкарва нищо от този сорт. Ами, намерих ги подправките – всичките подправки бяха черен пипер, черен пипер и… още черен пипер. Пакетчета с черен пипер, кутийки с черен пипер, цяла торба пълна с ЧЕРЕН ПИПЕР. Да се къпеш в черен пипер! Използвах само малко в крайна сметка. Не сме влизали в ерес с тази иначе толкова рядка подправка.

Успяхме да направим връзка с горния свят – кабела беше поправен и направихме уговорка за връзка на следващия ден по същото време. Митака се завърна, а малко след него и Павката с Папи. Митака не ги беше открил, след като те се били завряли нанякъде обратно по течението реката, а Митака бил по течението на реката – нищо не им разбирах. Коя река? Слушах за преминаване покрай много юфка, която даже не я поглеждаш, за да не падне от стените, за места за много обрулване, за обезопасяване на други места… Само знаех, че на следващия ден трябва да картираме с Дани там някъде преди тези екзотики. Утре си е за утре. Митака беше донесъл чесън, който перфектно се вписа в лещичката ни. Пихме по едно и…

…утрото си дойде. Тъй като в този лагер няма как да има Консуели на пост за цял ден, без уговорки се бяхме разделили на сутрешни и вечерни Консуели. Сутрин (или там, което е време на деня, след като станеш) Павката и Папи приготвяха кафе и закуска, а вечер аз и Дани готвихме и наливахме водка или ракия в чая – колкото за отпускане на мускулите.

Днес, в четвъртък, доста по-малко се моткахме и бяхме тръгнали по задачи по-отрано. Картиране на сух меандър за Данчето и мен, и картиране на мокър меандър за мъжете. Картировката ни започваше от блокажната зала, в която се шляехме предния ден докато чакахме. От там, през едно от разклоненията в нея, слязохме спирално на долно ниво на същата зала, а там една мешана салата – направиш две крачки, завъртиш се 1-2 пъти и губиш ориентация. Даже трудно намерих откъде дойдохме – неадекватна работа. А имахме стрелки оставени от мъжката част на колектива. След още малко въртене разбрах накъде сме, откъде сме и кои сме, и продължихме с картировката, която от „дъното“ на блокажа се отправяше в един меандър. Не би могъл да подминеш входа му, просто защото няма накъде да идеш в този край на залата, освен да се шмугнеш в миазмичка вляво, по пътя на водата. Всъщност, само трябва да си надигнеш главата и да погледнеш надясно, и с малко изкачване си вече вътре. Меандъра беше необичайно широк за пещерата, имайки предвид минатото до момента (залите не ги включвам в знаменателя – те са радост за спелеоложкото морно тяло, гърчещо се в мушама). Чупка наляво, чупка надясно, имаше и малко лазене, даже на места минавахме покрай водата, която бяхме засекли по-рано, но както казах, беше си широко. Стигнахме до репера, от който тройната мъжка сила на експедицията беше стартирала. Мен си ме човъркаше накъде продължава коридора и навих Дани да се пуснем срещу течението на реката. Меандъра се разширяваше все повече и се озовахме в леко поразрушена галерия с малко изкачване по срутилите се камъни. Покатерихме се с малко зор нагоре, за да видим какво има след това, а то пещерата си продължаваше и крастата те дърпа на една страна, а разума и Дани – на друга. Взехме адекватното решение да спрем до там, тъй като слизането от другата страна на „хълма“ беше малко по-изтръпнало, а и се замислихме, че не сме видели нито един друг репер след този, до който бяхме спрели с картирането. Зачудихме се къде са отишли тези хубавци пещерни, но на връщане по погрешка се нанизахме в техния меандър. Нещо много тясно ни се стори и крушките ни светнаха, къде бил ключа от палатката – на последният наш репер и нулевият техен имало разклонение. Залазихме си обратно към сухата ни и широка магистрала и бегом обратно в лагера за радио-връзка, която така и не се осъществи.

Вечерта правихме „ъпгрейдове“ в лагера около палатката, тъй като Митака беше вкарал винили за реклама, но ние им намерихме много по-добро предназначение. Също ни беше донесъл списък със задачи за експедицията, който покриваше май всички дупки от номер 1 до 78 (оставаше и да има хора за изпълнението им), както и карти на пещерата – малко безполезни с размера си на формат А4, но да има…

В петък май станахме по обяд. Предния ден Дани забеляза, че имам надлъжно разкритие по задните части на гащеризона, но като един истински айляк отложих работата за утрешния ден. Измина известно време докато го лъсна като за пресконференция на БФСп. Сенсея Папи показваше как се случва магията на лепенето, а чираците гледахме умно и с удивление. Благодаря, Сенсей! Имаш вече с трима последователя повече. 

Днес разпределението ни е малко по-различно, но пак ще се картира, тъй като има какво. Павката и Митака отидоха да картират продължението на сухия меандър с изтръпналата галерия, а с Данчето бяхме водени от Павлин-Сенсей към новите части, които вчера не са успели да докартират. Все пак се навряхме в мокрия тесен меандър, този път не по погрешка. Бих си върнала думите, че горе-споменатата галерия е изтръпнала, след като видях какво има след меандъра. Пещерата изменя облика си от входа ѝ с измити скали, с различни ръмбави и ребрени форми без никакви образувания, през леко калните коридори покрай лагера, стигайки до тази зала. Огромен обем, пълен с полу-изсъхнала разруха. Включваш въображението си, вдигаш на тавана по-голямата част от блокажните камъни, обсипали земята и се връщаш с няколко милиона години назад… Започнахме да картираме по дясното разклонение (продължение по-точно) на залата, водещо до няколко други разклонения, които крастата ни за изследване не успя да пропусне. Едно от разклоненията беше малък водопад, който беше като оазис край шистовата пустиня. След изкачването му, се навряхме в меандъра, в който се редяха по пътя езерце след езерце измежду измитата и лъсната „жива“ скала. Тъй като се стесняваше, но въпреки това продължаваше, го оставихме за някой, който ще се забавлява вътре с хидро-костюм, а и Папи си напълни ботуша с топла водица от 1°C. 

Напред към другите въпросителни промеждутъци. Пъхнеш се в едно място, виждаш, че не отива наникъде, но докато се връщаш излизаш на друго – малък лабиринт. Въпреки това успяхме да открием Пролуката, която ни заведе в друга голяма зала. Докато я картирахме и се движехме основно до стените на залата (или каквото беше останало от тях), нямаше как да не забележим, че минаваме покрай отвеси за спускане, които не мога да си представя как биха се екипирали – просто няма как да намериш място, за което да си сигурен при поставянето на закрепване и след това да разчиташ на същото, че ще те издържи. Хвърляхме камъни надолу, не беше чак толкова дълбоко, но и осъзнахме, че отдолу между тези отвеси има връзка. Папи намери място за слизане по не много стръмен сипей в далечния край на залата. Мушнахме се през една дупка, която отвори друг меандър пред нас, чийто бивш таван е бил пода на залата над нас. Изпотяваш се без да ти е топло като видиш върху какво стои каменния блок над теб с размери на кемпер а ти си бил там горе, върху него до преди няколко минути. Леко, внимателно, тихо и на пръсти следваш развитието на кухината пред теб. При някои малки откатервания не дишаш (не защото забравяш, а за да не мръдне нещо) и си представяш, че нещата, за които има вероятност да мръднат на някъде са лава и не трябва да ги докосваш. Поне разбрахме, че шистите или гнайсите, или там каквато е скала (мили геолози, моля да извините невежия инженер) със зелен оттенък, е много по-стабилна и здрава от розовте и можеш да се подпираш на тях. Пак си връщам думите назад – тук беше най-изтръпналото място! Стигаме до задънен край, но там се чува вода! Благодарение на технологиите и възможността да картираме, използвайки телефоните си, проверяваме веднага, за да се уверим, че това което си мислим е вярно. Намирахме се точно под блокажната зала, от която бяхме тръгнали и още по-точно – на около 13м под разклонението за онова хубаво водопадче. Може и да бяхме първите, но може би ще останем последните, които са отишли на това място. Другари, там не е за ходене!

След като приключихме със задачката си, отделихме време да се разходим и да разгледаме малко по-обстойно голямата блокажна зала. Освен, че е блокажна, тя е и единственото място в пещерата, където са открити образувания. От там и получава името си – зала Колкина.

Те едни бисери, калцирали драперии, които завършват с цевичка…Свят да ти се завие. Толкова се развълнувах при наличието на тези красоти, че наистина осъзнах как очите ми изпитват неутолима жажда да гледам още и още. 

Не можех да се откъсна. Но когато видях цяло калцирало езерце, в които са се сгушили накуп няколко таралежчета, образувани от кристали, получих малък вътрешен оргазъм… Полюбувайте се и вие, въпреки че няма как да е същото:

Исках да видя накъде отива залата вляво спрямо първата ни отправна точка от картировката. Дани се отправи към лагера, а с Папи направихме кратка разходка до новото дъно на пещерата. Да! Тръгвайки по лявото разклонение/продължение на залата, слизаш поне с 25м денивелация. Пожелаваме си това да не е истинското дъно на пещерата и се ориентираме към лагера. Времето е летяло с шеметна скорост, но успяхме да спазим контролното си време (00:00), стигайки с плонж във фурната 3 минути преди полунощ. Празнувахме до 4 сутринта новите части и картировката от над 700м.

В съботата образувахме индианска разкъсана нишка по пътя към повърхността. В този момент пещерата ми изглеждаше доста по-широка, въпреки че имаше бедстване по отвесите, в които даже не можеш да си сгънеш крака, за да изпомпаш с педала. Даже с Дани имах принудителна почивка след преминаването на наклонения отвес, където тя ме попита леко яростно:

„- РАДОСТ, ПУШИ ЛИ ТИ СЕ?
– Да, Дани, пуши ми се. Каквото кажеш…“ – и вече бях започнала да си свивам цигара докато отговарях.

Малко по-късно на входния отвес засякох как един пещерен папарак ни причаква. Застреля ме няколко пъти със светкавица и ме допусна да мина покрай него. Лазейки нагоре по снега и вкопчена в помощното въже отстрани, гледах дневната светлина. На входа на пещерата ме посрещнаха Тошко и Стамен с енергийно барче за презареждане на батериите. Стамен започна да ми свива цигари, може би за да млъкна, но не можех да спра да разказвам за каква пещера става въпрос надолу, а никой не ти разказва нищо за нея. Дани и спелео-папарака Сашко се появиха малко след мен.

Тръгнахме към лагера по прекия път. Разбира се, че това беше грандиозна грешка. Ти гледаш онзи хълм ей там, минаваш от другата му страна и си в лагера. Да, 2 часа по-късно бяхме там, след като минавахме директно през двуметрови клекове с рамо и каската напред, някой друг сипей надолу, ние пък взехме, че попаднахме до едни въртопи и се забляхме там малко да разгледаме. Чувахме как ни се смеят от лагера. 

Слизаме в лагера и още посрещачи. Предната вечер Стамен и Тошко се бяха качили към лагера заедно с Деси и Сашо Лазаров (другия, а не този с нас). Деси се беше погрижила за хапването и малко по-късно след очовечаването ни чрез тези вкуснотии видях и Сашо Лазаров – фотографа, който с другия Сашо Лазаров – фотографа, си обсъждаха светлинното изкуство. Единия рисува нощното небе, а другия подземните чудеса – ветроходец срещу пещерняк. И все красотите търсят…

 

Ние, освен красоти, търсим и благинките в живота. А какво по-благо след такова успешно проникване от узо с ледени кристали от входа на пещерата. Както се казва „Когато животът ти дава лимони – купи си текила!“

Автор: Радостина Цонева
Снимки: Сашо Лазаров и Сашо Лазаров и снимки от телефони