Йес-йес-йес, то е то! Ямски състав „Църнопац“

Докато си мажех фасадите у Францията си мечтаех само за една Колкина. Десетина дена под земята са чудна ваканция. Няма телефони, няма работа, само приятелчета на детската площадка с катерушки и пързалки. После Китен каза “То, ще ходим на Мая Арапит в Албания “, и си помислих, “Кво пък, дето 10 дена почивка, там и 15-17”. Не мина време и Папи се изрева, че имало експедиция в Хърватия за свързване на две или три гигантски пещери. И то сърце пещерняшко, четири месеца не ходило по дупки, не трае. Бумка в гърдите и завижда. Та и там се записах. Разбира се, с позволението на слънцето на моя живот, Вихи. А за по-пълно удоволствие реши да дойде с мен в Албания.
Колкина дойде и замина. Качихме се и на Майчето. То това е за друга история обаче. Ходихме на море в Черна гора. И сякаш ей така се озовахме с Вихи в Сплит. При Цеката. Абе не беше ей така. На хърватската граница за пореден път бях разкостен за наркотици. Само като видяха личната ми карта и ме накараха да отбия в ляво. Пълен тараш, разровиха пакети, изсипаха пепелници, разпиляха мръсните ми гащи от Мая Арапит (да ви е сладко). Приех доброволно да се съблека в малката стаичка. Малко се ядосах когато привикаха и Вихи. Но ако бяха посегнали и на баба Ели (вярното Опелче) вече щях да ги шамаря. Питах дали е заради прическата, националността ми, или кво??? А оня папуняк с мляко около устата още ми се подсмива и на езика си, приличащ на развален български, ми казва “аз знам че носиш наркотици”. Ах, фис дьо пут, ник та мер!!!! Замълчах си. Вече шофирах 12 часа, 300+ км през три различни държави и само исках да стигна.
Цеката, председател на външните работи на пещерен клуб “Под ръбЪ” (приятели, мисля, че ви трябва и председател и на вътрешните работи), организира цялата експедиция от бг страна. Обожавам разговорите с това момче. Сякаш е завършил Сорбоната. Два пъти, че за първия не му повярвали. То са книги, филми, музика. Е, за последното малко му куца, ама нали си е от Церово и не можеш да го виниш. На порция кебапчета пъхнати в питка си поприказвахме добре.

Най-тъжното беше, че “Арт фест” не могат да останат дълго без безценните услуги на Слънцето и Луната на моя живот и трябваше да кача Вихи на рейса за Загреб, а от там за София.

Папи, Филип и Ефи ни чакаха в Грачац. В кръчмата. Папи с характерния за него тон даде ясно да се разбере, че сме закъснели. Като на всяка друга експедиция носенето на големи количества багаж е задължително. Но за сметка на това пътят е стръмен. Лагерът е почти страхотен. Даже има и лагерен огън. Разбира се, българите се опънахме малко по-далеч от цялата гюрултия. Развя се и трибагреника.

Като председател Цветан (Флорин) си легна последен. Даже помогнал на Папи (Попии) да си легне. Освен обилна вечеря с голаш имаше бира, скендербек, вискенце. И огън.

Триста метра входни отвеси. Водише ни Никола Ханджек, ръководител на експедицията. Защо общоприето е, че пътят към рая е нагоре??? Триста метра отвеси определено водят към моя рай. Особено, ако са широки. Или гигантски. След първите сто метра на дъното са разпиляни като клечки за зъби дънери с диаметър около 30 см. Леко стеснение и отново измити стени далече от теб, простор и челници на дъното като свещички. И така до – 300.

Лагерът под земята. От опита си като изследовател на земните недра мога да напиша цяла книга за подземните лагери в различните държави. Разбира се, нашите са си най-хубави. Или поне лагер „Калоян“. Този беше странен. Къса галерия между отвес и голяма зала през която ветровете се таковат. Течението те кара да се чувстваш като на висок планински връх. Бърка ти в мозъка. Или поне това, което ти е останало. Усещане за температура – два градуса. Шапки, качулки, ветровки. Няма къде да седнеш. Всички се крият в една ниша на завет сякаш сме около лагерен огън. Двете палатки тип „Щаймберг“ са върху незаравнена кално-каменна повърхност. Такъв им е манталитета на лагеро-строене. Мога да го сравня по комфорт с лагера ни, който се намираше в зала „Дъждовна“ в Мая Арапит.

Преди вечеря с Ефи пуснахме кладенец „Писоара“ . Около 30м . За щастие не отговаряше на името си. Точно под нас на около 200 метра трябваше да се намира пещерата „Муда лабодова“. След тесен меандър от около три метра спуснахме чистак-бърсак 60 метров отвес. Инвентарът свърши. Кръстихме го „Цукалото“. Картирахме.

Филип и Цветан водени от Ханджек отидоха да копаят на място, което в последствие се оказа връзката между пещерите „Оаза“ и „Кита гачешина“. Филип се ударил с дръжката на лопатата по главата. Цеката хубаво го описва „чува се ох и два крака приритват“ и шава с два пръста имитирайки крака.

Като гости бяхме удостоени с части, които са рядко посещавани. Бързо разбрахме защо. Кал, тесни меандри, водичка. Водачът ни се водеше по цяла папка с откъси от картата. На отделен лист имаше описание за повечето парчета. Всяко от тях беше в различен цвят и съответстваше на текст със същия цвят. Никола го нарече “treasure hunt”. Аз лично се чувствах като герой от книга-игра. „Ако завиеш в лявата галерия отгърни на страница 31. Ако завиеш в дясната – на страница 43“. Е, ние продължихме направо.

Имахме късмета да видим паяжини на рядък ендимичен вид паяци. Висяха като сополи от една канара. За щастие нашият водач е биолог и ни обясни туй-онуй.

От тъй наречената „Тихата зала“ пуснахме още два нови отвеса. И се плъзнахме по тесен и хлъзгав меандър с рекичка под нас. Сифон. Не можах да си обясня щастието изписано върху лицето на Ханджек. У наше село като стигнеш до край ти се реве. Но тук е точно обратното. Но като погледнеш картата и видиш 1001 питанки веднага ти става ясно. Сифонът получи име „Ебем за зрдаве“. Ханждек се съгласи.

В същия район свързахме четири галерии в една вертикала. И всичко това на дълбочина повече от 500 метра. Швейцарско сирене. Почувствах се най-глупавия като екипирах десет метров отвес и в последствие открих, че има слизане без въже.

След като домакините решиха, че сме The bestEST cavers ни пратиха сами да проучваме галерия, в която стигнали до отвес. Нямаше нужда да се чудим защо не са се върнали. Сякаш си в „Нановица“. Имахме кал във всеки вход и изход на телата си. Сякаш някаква карма или съдба, или някаква друга *утка майна ни съпътства навсякъде. Ние сме осъдени да се врем по тесни и кални места. И сега тук звучи химнът на (БГ)пещерняка „Господ когото накаже“. Но всяко зло за добро. Стигнехме до меандър по чието дъно течеше червена река. Филип го определи като доматена супа. Папи го кръсти „Цървений меандър“.

По стените имаше кристали, които приличаха на карамел.

Няколко дългоухи, слепи, подземни другари бяха намерили смъртта си там. Гробище за прилепи на такава дълбочина?!?!

Инвентарът свърши и Филип зае своето място като дублиращо закрепване. Не се стесняваше, но не се и разширяваше. Приключихме работа пред поредния десет метров праг.

ХРАНАТА В ЛАГЕРА. WTF?!?!? Рак в тенджерка. Сухи супи с гъби, броколи, аспержи, пиле, топчета, макарони и … да си *бе майката. Абе, вие нормални ли сте, бе? Пакет с едно кило „Харибо“ – кока кола. Шоколади, сникерси, вафли. Поне пет пакета кафе като само аз и още двама, трима пиехме кафе. Чай ли? Какво е това. Яко „Цедевита“ (степче в опаковка от по кило, но с витамини). Зеленчуци ли? То да не ти е „Хилтън“. Никога не съм се чувствал толкова гладен в пещера. Опъпчих се целия. А може и да е от мръсотията. Имах дрехи на гърба си, които за последните двадесет дена бяха прани веднъж със сапун в къмпинга в Черна гора.

Връзката между лагера и района ни за работа беше „Загорска вертикала“ (сигурно кръстена на центъра на вселената). Повече от сто метра чист отвес. Тъй като бях последен първия ден, успях да видя всички завъртени в красива спирала. Поради липса на умения (най-вече), светлина и техника, снимката не се получи, но остана в главата ми завинаги.

Последната вечер нашите домакини се забавиха. Наближи и краят на контролното време – 3 часа сутринта. Нямахме идея къде се намират в този лабиринт. Връзка с повърхността също нямаше. Притеснихме се и си легнахме. Папи остана на пост. Но точно без три минути Ханджек се появи, изпреварвайки групата си, за да не пресрочи контролата. И тогава дойде щастливата новина за „спояването“ на двете пещери. Пукна се шампанско. На другия ден всички излезнаха. Навън беше малък празник.

Разбира се отвес „Цукалото“ предизвика интерес и рано, рано сутринта малка група от трима човека се насочи натам. Малко ме хвана яд, но така е с the bestEST cavers.

Бяхме поканени за следващата им подобна експедиция, което само може да означава, че сме се представили добре. Да им е честито на колегите.

Искрено се надявам скоро и ние да пукнем шампанското за пробития блокаж в Колкина. И преди някой да е казал, че изневеряваме на Колкина дупка: проникваме в пещери по света и у нас с цел да тренираме за

Колкина на три извора!

Картирахме 311м и слязохме до -556м – най-дълбоките части в Оаза преди да се върже с Кита

Текст и снимки: Делчо Топалов,
Карта: Тео Барашич

10-16 Август 2019