Как по-добре да се усети преживяването от влизането в Колкина, освен чрез личен разказ? Еми няма как… Затова в тази статия сме дали думата изцяло на Алекси, тазгодишен курист, да разкаже какво му се е случило там долу.
Предното му писание, което беше за първото му влизане в пещерата, разкри какво изтощително и религиозно преживяване е било (за справка: „със редуване на каруцарски псувни и призиви към господ успях да се добера до повърхността на земята“). Дали пак е призовавал всички богове, оставяме ви сами да научите. А за по-пълно преживяване, сме запазили правописът и пунктуацията автентични:
Този уикенд пак сме на Колкина. Този път ще ходим по-дълбоко и по-далече и Светли се надява, че до неделя сутрин ще сме излезли. Тръгваме по първи петли от София, забавихме се по пътя колкото можахме и към десет някъде бяхме на заслона при Колкина. След обичайното туткане и мотаене първата група от курсисти тръгна със Светли надолу, докато през това време ние от втората група имахме за задача да посъберем дърва за да има какво да ни сгрее като излезем. След като оставихме прилична преднина на първата група Папи ни поведе и нас надолу. Още не бях спуснал до край първия отвес, а Папи вече дереше преграканалото си гърло по някого. Някой над нас вече бедстваше, а още не бяхме тръгнали. Минахме познатите отвеси до Минната проходка и продължихме към вече непознатите за нас части. Минахме през залите Първи януари, Втори януари и Церово и стигнахме до Рошавото. Имаше опити за загубване по пътя и Папи пак дра гърло. След като се уверихме, че по Рошавото никой не се качва продължихме надолу и не след дълго стигнахме зала Бисерна, където настигнахме първата група. Там в пода реката изтичаше през един натек надолу и нашия път беше точно натам. Заради водата и положението на дупката от която започва отвеса изглеждаше сякаш здраво ще се бедства в началото на отвеса, докато форсираме дупката, но благодарение на напътствията на Светли успяхме направо да прелетим от там без никакви проблеми. Поне тези които решиха да слязат надолу. Няколко човека благоразумно решиха да се оттеглят към изхода, за да имаме някакъв шанс да излезем преди сутринта. Продължихме още малко натам, докато стигнахме началото на Дендрариума. Това беше края на днешното проникване и от тук обърнахме посоката, но тъй като с Папи бяхме слезнали последни и се очертаваше дълго чакане той предложи да се разходим още малко натам по Дендрариума, за да им дадем преднина. Аз (Алекси) и Стефан се навихме и тръгнахме. А Дендрариума е една хубава, хубава галерия, тясна и покритна плътно с дендрити от горе до долу. Ходиш на една страна и на всяка крачка се закачаш в нещо, а ние бяхме само на разходка, без прониквачки, дори и джаджите бяхме свалили. Опитвам се да си представя какво е удоволствие да се минава от там в пълно бойно снаряжение и с две прониквачки, но май не ми стига фантазията. По-натам продължихме през Горилата и Месомелачката, за да стигнем накрая до зала Слънце, където е лагер 1. За Месомелачката разбрах, че някога била истиска месомелачка, но вече е поочукана. За 45 минути стигнахме до там от мястото където оставихме групата. Разгледахме със Стефан, прочетохме правилата за поведение в лагера, хапнахме по един домашен бонбон, намерихме ги там, и тръгнахме наопаки. По пътя на връщане помогнах на Папи с картирането на два къси участъка, добавихме около 60 метра към дължината на пещерата, а междувременно Стефан беше напреднал по въжетата. Когато стигнахме зала Втори януари Папи предложи да разгледаме и Скрити зали. Приятни отвеси за катерене има там. Обиколихме набързо и тръгнахме нагоре. Настигнахме Стефан и малкия Тони след Минната проходка. Малкия Тони вече беше свършил батериите и през цялото време нагоре му давахме зор да не спира да се движи, защото спреш ли веднъж и после няма тръгване. Пък и аз вече бях доста уморен и бях на път да заспя, докато чакам. Излязохме към 23.00, ако правилно си спомням, и този път се измъкнах доста по-гладко и с голям кеф. Не се наложи да призовавам господ, като миналия път. Последва наваксване с калориите и джамборе край огъня, а на следващия ден бичихме айляк колко си щем, като награда, че успяхме да излезем преди зората да е пукнала.
Не си ти, когато си излезнал от Колкина