Отдавна не бях изпитвала това усещане… Вървя надолу по блестящата от дъжда трева, а небето е пълно със звезди. Само в планината има толкова звезди, че тревата да блести от тях. Челникът ми е надълбоко в раницата и ме мързи, а групата избързаха с багажа и улавям само приглушената светлина. Сякаш с тъмнината дойде и тишината. Моите приятели изглеждат като осветени от прожектор в ореола на челниците и от време на време хвърлят лъча в далечината, аз използвам този момент за да се огледам за очички на диви зверове, защото малък страх мъждука в моето сърце! И въпреки това всичко е толкова красиво, че никога не бих го заменила за онзи момент в който бих светила с челник. Дори смятам като по-късно ида до външната тоалетна пак да го направя на тъмно 😉 Малко са по-хубавите неща от вечер с приятели в планината, особено ако са пещерняци. Когато се намъкнах последна в къщичката, въпреки че беше няколко секунди след другите, групата вече си беше оставила багажа и обсъждаха картата, зали, дължини и препятствия. Пещерняците са особени хора. В тях има надежда и вяра в магията на перспективата и голямата дупка 😀
Времето мина и Монката наряза салата, която Ефи посипа с рукола, а Ани напръска с босилеков спрей. После организираха Монката за малко фън шуй с пейките и приборите и седнахме на масата. “ Ооо Ефи я го дай този спрей да попръскам“ каза Ани с фанатичен погед и здраво стиснала вилицата… Награби спрея и се раздаде да овкусява салатата. 🙂
Два дни по късно… 11 часа вечерта а тъкмо лягам в смърдящия чувал на лагер 2. По-късно се оказа, че това е бил чувалът на Бате(Павел Бакалов) и че всъщност мирише божествено добре в сравнение с другия, който ще взема.
Краката ми са уморени, болят от мускулната треска и схващането които не са ме оставяли откакто слезнах в лагер 2 преди два дена. Беше дълго и изморително слизане което ме сдоби с тази треска. Оттогава до сега се случиха много неща и нямах никакво време за писане. След като довтасахме с Монката и Гецата пооправихме лагера и изчакахме Ефи и Ани да дойдат. Те като пристигнаха направихме връзка с базовия лагер, Ани ни спря от идеята да готвим макарони и направи бъркани яйца. После заспахме. Няма да описвам слизането защото нищо не си спомням, но яйца бяха като от друг свят-магично вкусни, изпълващи с енергия.
Заспахме в чувалите блажено без да подозираме тежкия следващ ден…. Станахме сутринта и започна едно мъчително опитване да се свържем с базов лагер. Беше много важно за да разберем какво се случва с групата сърби… До обяд не успяхме и групата ни реши да продължим с първоначалния план и да оставим бележки на сърбите, ако влезнат и ни няма в лагера. Ани и Ефи организираха групата ни да се стегне и да приготви багажа за спане зад полусифона.
Успяхме да заципим 3 чувала заедно. Ани беше твърдо убедена, че няма да можем, но аз съм научила от живота следното „винаги пробвай нещо преди да се откажеш“, дори ако изглежда невъзможно. Освен това е невероятно колко много място има в 3 чувала. 5 човека от нашия калибър могат да спят преспокойно. Достатъчно е само единият от нас да спи на една страна, за да може останалите да спят по гръб или по корем.
Гецата, Мими и Монката показват колко е широко в 3 три чувала
Колкина е невероятна пещера… Комбинира всичко – огромни галерии, големи отвеси, реки, блокажи, тесняци, натеци и сталактони, хеликтити, арагонити, дендрити, гипсови цветя и кристали, синтри, пещерни „бисери“ (за непещерните читатели това НЕ са скъпоценни камъни, а варовикови образувания). Абе тук си има почти всичко. Като вървиш по Велики канал (главната река) все едно вървиш по реката на Темната на Лакатник, само че е по-голямо. Има и реки като „Дивия запад“ където се чувстваш сякаш си в миниатюра на Грант каньон.. Много ми хареса, но да се върнем на нашето заминаване от лагера, когато Ани и Ефи ни пришпорваха.
Тогава все още не знаех какво да очаквам, а мускулната треска на краката ми ме беше хванала като затворник контрабандна кутия цигари. Минаваха ми разни мисли да изчакам сърбите в лагера и да почина, но Ефи ме нави, че е супер лежерен преход и няма за какво да се притеснявам. Тръгнахме, всеки с по една торба. Моята беше най-лека, а Монката носеше едно малко еднораменно торбе, за което все още се ядосвам, че не взехме нормална торба. Към всички посетители: никога не взимайте оранжевото еднораменно торбе, колкото е малко толкова е гадно! Особено като тежи, ама аз и празно не бих го носила! Успях да събера цели три комплекта джаджи и то стана супер тежко. Чудя си се на ината, ама пуст му мерак.. как така събрах 3 комплекта вътре и защо по дяволите ни беше това?!? Нима не видях, че има място само за два а реших да се озоря и да побера три.. Пфу!
През „Арагонити“, Гецата с еднораменното торбе
Пътят ни започва с малко спускане и после много катерене през блокажните зали. Както каза Ани „Все едно си ходиш по сипей на Пирин“ и наистина е така, само дето нямаш слънце и голяма гледка. Пътят ни е едни планини от камъни, някога били таван на голямата зала. Каква жестока съдба ги е сполетяла.. Един ден си над всичко, а на следващия вече си на дъното. Така е станало и с тавана на тази невероятна галерия, кой знае преди колко време. Образуванията не са били пощадени. По парчетата блокове си личат остатъци от сталактити, натеци и дендрити… Всички те са сега на дъното и чакат своята съдба – да станат на прах и кал.
Невероятно пътешествие и добре, че Ефи зне преките пътеки. Мушим се тук и там, през този блокаж, пускаме някое прагче, качваме някое отвесче и съкращаваме часове ходене. Заради болката в мускулите се движих по-бавно и в един момент настихнах Гецата. Клеканал на един камък той се бореше с копчето на челника си. Нещо беше отказал. Дадох му моя челник и той притича до лагера за да си вземе други батерии. Ани малко се ядоса, че трябва да чакаме, но в живота някой път е така, вървиш с темпото, което пътеката ти лъкътуши пред теб и не бива да го изпреварваш, защото пътят ти още го няма в онзи по-бъдещия момент. Гецата беше бърз като младо планинско козле и нямаше и 15 минутки когато силната му светлина озари тавана. Беше си оправил янковия челник. Продължихме напред.
На минаването през новия шано път, който избягва Тирбушона, Гецата извади голям късмет. Едно големичко паве се изпързаля заедно с него и се спря до бедрото му, за негов късмет в едно друго паве наблизо. За щастие му се размина само със синка. Този път още не е отъпкан и трябва да се внимава!
Озовахме се на реката и ме обзе носталгия за Темната, толкова мниго ми заприлича на нея. Тръгнахме нагоре по нея и стигнахме полусифона. Там се разделихме на 3 групи. Първо минават Гецата и Ани, после Ефи сама и после аз и Монката. Очертаваше се дълго чакане и наистина беше дълго. Докато чаках, почистих от камъчета, цалото корито на реката, поне 7 метра надолу. Изтъргвах камтчетата с ботуш и вадих малки павенца ( това с идея да понамаля нивото на сифона, поне мъничко) през цялото ми копане никъде не стигнах до дъното и основна скала, все е втвърден чакъл, но си трябва по-сериозен инструмент от гумен ботуш. Все пак изглежда невъзможно да се изкопае достатъчно за да може да се минава без сатко, но е приятно занимание за чакащите, което е лесно човек да обвие в смисъл и да върши всеотдайно.
В някакъв момент ние с Монката се озовахме с две сатка, а всички други – от другата страна. Ох обичам като ми се получават римите! Помогнах му да се облече и после той на мен. Реших, че ще обуя саткото боса защото беше мръсно и не исках да цапам неопреновоте чорапки на Ефи. За да си запазят и гащеризоните сухи, колкинарите обличат саткото върху пещеризона и то става малко мръсничко :-S. Докато пъхах босото си краче в мръсния кален отвътре каучуков костюм, Монката ме погледна с най-сериозния поглед, който можеше да направи и ме попита съвсем сериозно през невярващите ми уши: „Абе, нали си си изрязала ноктите на краката за да не спукаме саткото?!?!?“. WTF, помислих си, какво му става на Монката, дали не се шегува? Аз не само че съм ги изрязала, но дори съм ги изпилила с пиличка, в почивката на работа, точно един ден преди да дойдем. Погледнах си краката… е да вярно, че не изглеждаха изпилени до кожа, но в никакъв случай нямаше да спукат саткото. Все пак това са идеално овално изпилени нокти, а не игли за шиене! Просто от влагата ми бяха изпръхнали краката и ноктите изглеждаха малко по-големи… Убедих Монката, че всичко е наред и се замислих всъщност какво добро момче е той, защото мисли за всички, които биха обули спуканото сатко след мен. Нахлузих саткото и с Монката задружно го завихме и овъртяхме гадния бял ластик с пишчицата. Нахлузих и неопреновите чорапи върху саткото и наджапах във водата. Гумата залепна по босите ми крака и за момент помислих че саткото е спукано… Спомних си едно влзиане в Банковица когато носих спукано на краката сатко на Коста… Слава Богу само ми се беше сторило и не беше и продължих навътре докато водата стигна раменете ми.
Много е красиво и безтегловно да се движиш във водата. Тялото ти олеква и спира да тежи на краката. Обичам водата. Красиво е как отразява челника върху тавана. Красива е и тишината в полу-сифона. Красиво е и колко лека стана торбата докато плава 😀 Не че торба пълна с шалтета може да олекне прекалено много но все пак. Навеждам си главата настрани за да може да мина през тесния процеп от тавана без да си напълня врата и успешно суха минавам от другата страна. Тук ме чакат Ани, Ефи, Гецата готови, Монка борещ се със саткото и една дебела, голяма пещерна буба с която трябва да внимавам! Свалям си саткото и.. О! Небеса! Бубата ме е полазила. Представяте ли си? Това е любов от пръв поглед! Това малко невинно буби, единственият чистокръвен пещерняк сред нас ме избра за спътник в лазенето си! Каква чест само ми оказа! Навярно и самия Ной не се е чувствал така докато е ковял ноевия ковчег, както аз докато малките крачка на пещерното буби шаваха по вълнения ми чорап! Какво ли е видяло в мен и вълнения ми чорап, никога няма да разбера, но мога да да си представя че аз съм малка буби с 10 крака което за първи път лази в космата вълна, а до сега е бродило само по голи кал и камънаци! Оставих буби нежно на земята, като си позволих да я/го пипна с голи ръце и се дооправих. Продължаваме напред.
Гецата по S – реката
Съвсем малко по-надолу се стига до водослив. Наляво е реката на Дивия запад а надясно е другата река и нашият път. Пътят по реката е широк и приятен, а този тунел е много красив и пълен с образувания. След около час сме стигнали лагер „Под балдахина“ и хапваме. Пътешествието ни напред е съпътствано от много обрзувания и цевички, а самия лагер е разположен в основата на стена с голям бял натек и много сталактончета.
Бивак „Под Балдахина“
Монката и Гецата се надпреварват да си подават тежката торба с джаджите, защото никой не иска да я носи. На мен все още ми е гузно, че събрах 3 чифта и че не съм във форма за да им помогна…. Сори момчета следващия път се надявам да удрям повече рамо!
Гипсови езици по S реката
По пътя минаваме през ронливи зали били някога горно ниво на реката.
Ани върви пред мен и стъпва върху лабилни камъни и крачето й пропада надолу. Глезенът и се захлупва от съседни павета тръгнали по нея. Аз се втурвам да я „откопавам“ но едното паве ми е преко силите. Слава Богу тя е добре и просто кракът ѝ се е заклещил. Много хитро вади крака от ботуша докато аз придържам павето и после издърпва лесно само сплескания ботуш. Всичко е добре, когато свършва добре!
На някои места залите са толкова красиви, че се опитваме да стъпваме по следите си за да не рушим повече от необходимото!
Езерце във формата на сърце по „Красивата река“
Мими ходи по горният етаж на „Красивата река“
На час от лагера стигаме точката на разделяне. Ефи и Гецата тръгват нагоре по реката, аз, Монката и Ани тръгваме надолу с джаджите. Реката по нашият път е серия от малки прагчета с красиви водопадчета изваяли овални форми във варовика. Там е тясно и често трябва да се навеждаме.
Монката върви напред и стига тясно място при ботушо-преливащо езерце с въже в тавана. „Ох тук май ще трябва да се намокрим“ казва той. Не виждам лицето му, но усещам, че ако го виждах щеше да изглежда все едно е изял лимон. 😀 или поне така ми се струваше. Връщаме се назад да си обуем джаджите, някаква скала ми задира каската при рязкото дръпване назад и тиката ми пада във водата. Продължава да свети и оцелява, въпреки че е на „100“ години и полуразглобена. Гордея се с нея. Закрепвам челниците набързо и бързам да се обуя. Голяма грешка е човек да бърза. Аз съм първа и тръгвам напред. Малко лицева опора, малко подпиране на въжето и минавам езерцето суха. Юху! Не е толкова лошо да си къс! То ме изхвърля във малко водопадче екипирано от тавана. Браво на екипиращия! Така избягвам водопада и се пускам надолу без почти да се намокря. Стигам края и викам другите. Да, обаче греда! Въжето свършва, а следва втори водопад поне 6 метра висок. Навеждам се да огледам хубаво. Водата минава като през фуния и долу залата оширява, свършвайки в дълбоко голямо езеро(около 2 на 4 голямо). В далечния край след езерото се вижда че водата се оттича и продължава в галерия. Невъзможно е да се откатери, но скалата е здрава и идеална за дупчене. Трябва да се накове малко парапетче, напред, което да те изнесе от фунията с водопада, и езерото долу и тогава да се пусне отвеса.
Навеждам се още повече за да огледам дали има бряг езерото и като се изправям скалата ми изхлупва челника, и той пада надолу. Закрепва се на ръба на фунията около половин метър под краката ми. Не усещам тиката на главата ми, вероятно и тя е паднала. Ще изчакам Ани да слезе, за да ми подаде ръка, за да не се изръся във водопада и да бръкна за челника. Докато Ани дойде водата с напора си избута челника ми във водопада и той падна в езерото 🙁 🙁 Продължи геройски да свети, но вече нямаше как да го спася от там. Казах му чао и го оставих да свети до края на батерията му на пещерните буби. Обещах му да се върна за останките му! Докато аз се сбогувах Ани и Монката се озовава при мен. Ани усети тъгата в сърцето ми и стана съпричастна. Тя дори по-трудно от мен преживя загубата на великия nightcore. За съжаление тиката ми я нямаше никъде. Вероятно и тя беше паднала в мрака. Ани ми даде нейния резервен челник. Върнахме се обратно и запичнахме да сваляме джаджите. Изведнъж нещо започна да ме ръгби по гъза на камъка на който седях. Еха това беше моята тика! Сякаш възкръсна от небитието. Тази тика е безсмъртна!
Ани все още беше ядосана, от една страна не можахме да свършим нищо защото нямахме машина и въже зад полусифона от друга си загубих челника. Мисля, че това доста я разтрои. Аз обаче се чувствах добре – пещерата е страхотна, а ние просто не знаехме, че там не е доекипирано.
Мими, Монката и Гецата почиват по реката
На някой места си личеше че течението е било толкова силно, че дори хеликтитите са раснали настрани плътно в негова посока. Имаше и гигантски цевички!
Отправихме се към Ефи и Гецата нагоре по течението на реката. Никъде по пътя не виждахме репери, но аз усещах отчетливо миризмата на ацетон. Нито Монката, нито Ани я усещаха и Ани се притесни дали наистина вървим по тях. Стигнахме разклонение, по което тръгна Монката, а Ани остана да чака на разклона. Аз бях сигурна в носа си и продължих напред, но в същото време не можех да разбера как е възможно Ани и Монката да не усещат тази силна смрад ама грам. Дали нещо не бях аз изперкала и да си внушавам?..
Стигнах до стеснение с вода което трябва да се пролази и чух приглушено тропане. Това бяха Ефи и Гецата. Бяха стигнали зала с водопад и две прагчета за катерене. Едното е около 3 метра и можем да го изкатерим като се качим един върху друг, но решаваме, че времето напредна и по добре да се върнем със 7-8м въженце което, човекът който се покатери, може да върже на образуванията отзад и да пусне другите да се прикрепят. Върнахме се в лагера, като този път Монката почти изцяло носи гадната прониквачка. Браво Монка! Ани отново сготви невероятно вкусни яйца и отново хапнахме доволно!
Бяхме си взели 3 шалтета и 3 спални чувала за 5 човека. Сложихме шалтетата напряко и заципихме чувалите заедно. Ани и Монката спаха в двата края, а аз Гецата и Ефи в средата. Аз се случих на много лошо място и почти цяла нощ не можах да спя. Беше ми студено, защото Монката, като малко по висок оставяше огромен отвор в късата част на чувала през който ми духаше и не можех да се завия 🙁 :-(. Ах тия дългучи! Към 7 сутринта го помолих да се разменим и най-накрая успях да поспя 2 часа. Станахме, ядохме отново, по ред до тоалетната и после и обратно към лагер 2.
Този път минахме през зала Арагонити, където разгледахме красивите образувания и без премеждия се прибрахме в лагера.
Ани ще готви леща. Колко е хубаво, че Ани е с нас! Тя освен, че е умна и хубава готви сууупер вкусно! Ако не беше Ани, шяхме да ядем макарони и сандвичи 4 дена, гарантирам! Всяка група в пещерата трябва да работи като добре смазан екип за да оцелее и ние така. Маслото на този екип са приятелството и човешката доброта, а горивото са общата цел и удоволствието от постигането й. Така и ние. Като екип разделихме задачите по лещата – аз белих чесъна, Монката режеше морковите, Ани вареше лещата, Гецката белеше лука, Ефи правеше връзка с лагера. Ако имаше състезание на пещерен мастър шеф щяхме да издухаме първото място без шанс за никой друг! Лещата беше веднъж и успяхме да се свържем с базовия лагер!
Стана 9 часа, а нямаше и следа от групата сърби, които бяха влезли сутринта. Бяха дали контролnо време 11 часа. Останахме на пост до 11 и легнахме да спим. Аз доста се притесних, но другите бяха сигурни че те са останали в лагер 1 да нощуват. На няколко пъти се будих през нощта защото ми се струваха стъпки все едно някой идва, но беше само струване…
Станахме сутринта и все още нямаше и следа от сърбите. Ефи предложи да не се притесняваме и да идем на разходка, все пак бяха 4 души. Дори и един да дадеше фира, все някой от 4-мата щял да излезе да съобщи.
Ани остана на пост в лагера, а останалите се запътихме към Бялата река и после дънния блокаж. Бялата река е невероятно красиво място пълно с арагонити. Те преливат в невероятни форми, някой са като фин прашец по стената, други са я обвили като бодли на таралеж, а трети израстват от сталактитити и дендрити във всевъзможни завъртулки. Всеки един сантиметър от Бялата река може да бъде съзерцаван самостоятелно поне един час. Бялата река завършва с невероятен млечно бял натек обиколен от строителна лента, за да не може никой невнимателен пещерняк да го изцапа. Това е невероятно красива зала и дори само нейното посещение си заслужава напълно да се посети Колкина!
Излязохме от Бялата река и продължихме към блокажа надолу по Велики канал. Това е реката колектор на всички реки, а залата ѝ е огромна и дълга и много-вековна. Пътешествието е дълго и мисля, че сме ходили поне час докато стигнем блокажа. Голямо удоволствие е да се движиш там. Реката е красива и сякаш се движиш в Темната в участъка от водопада до Пепита, само че е по-широко. Толкова ми е хубаво да си джапам в реката! Вода, камъни, катерене, вода, камъни, катерене и пак и пак и пак. За момент забравих, че съм в пещера, а сякаш бях някъде на Тюленово и траверсирах по брега му. Всяко едно местенце на което си поставиш ръката те пренася в раздвижена поза, която изпълва тялото ти в хармония. Това е в силата на пещерите.
Гецата по реката във „Велики канал“
Стигнахме блокажа, полутахме се малко и се запътихме наобратно. На почти всички челниците ни позамряха, най-вече на Гецата. Аз съм с единия челник на Ефи, защото моя силен даде фира. Гецата е почти без батерии, на Ефи и Монката батериите и също са отслабнали и нямаме хубава светлина за снимки. Надяваме се, че ще ни стигнат светлините за да се върнем в лагера, но въпреки това си направихме снимка.
Стигнахме лагера без проблеми, но все още нямаше ни вест, ни кост от сърбите. Младен беше влезнал да ги търси. Изядохме много храна от Ани и Ефи. Вечерта направихме връзка с базовия лагер и чухме чудесни новини. Младен-спасителя засякъл нашите другари сърби на Рошавото, превел ги през блокажните зали и излязъл навън да ги чака. Те стиганли до лагер 1 за 6 часа, видели фурните пробвали по два пъти да минат, но не успели и решили, че ще отслабнат и пак ще се върнат! Важното е, че са се забавлявали и им е харесало щом пак искат да дойдат. Спали в лагера 15 часа и тръгнали наобратно оставяйки сръбска ракия за следващите пресичащи лагер 1. Е! Всичко е добре, когато свършва добре..
Сръбската група на излизане от пещерата
Доизядохме лещата и легнахме да спим и ние. Беше хубава нощ с хубав сън. На сутринта станахме и закусихме попара с масло, кашкавал, сирене и сладко, защото имахме ужасно много хляб. Хубаво е човек да си хапне попарка на 500 метра под земята, особено след като се е наспал!
Кристали в тунел „Ъндърграунд“
Не мога да повярвам че на Гецата не му е харесала тази попара! Та тя прилича на гурме мелба! Той обаче е много добро и възпитано момче и си призна, че му се е повръщало от нея, чак като излязохме от пещерата.
Изсушихме чувалите на примуса, завихме дрехите и храната и в 10 тръгнахме нагоре. Горе долу няма да разказвам скучното излизане освен следните забележителни моменти: Аз пътьом се излюсках в една локва по гъз толкова рязко, че зак си оплисках лицето и си съдрах ребрата на една чучка. Ако някой беше снимал на забавен кадър щеше да ми е интересно как е възможно да падна по гъз и да си окъпя лицето…. Ефи се съблича на фурните и с нея се забавихме и хапвахме на зала Церово, докато Гецата отпраши напред. Като стигнахме отвеса на изхода Ефи видя, че има жълтоклюни гарги, защитен вид от червената книга на България и една от тях се мушна в дупката на дъното, тази която преди години аз и Боби бяхме копали… Почакахме я малко, обаче тя не щя да излезе. Ефи ме помоли да си оставя тиката да ѝ свети и аз така и направих, защото ми стана студено да я чакам, все пак бях още мокра от фурните и цопването в локвата…
Малко по-късно и група Монката и Ани излязоха.
На повърхността ни чакаха Надьо, Калина, Ния и Младен. Сърбите си бяха тръгнали но приятелите ни бяха подготвили страхотна картофена манджичка, таратор с орехчета и Надьо с някакви тайни магии направи уникалните гъби с лук и чушки. Няма по-хубава манджа от тази когато излизаш от дълга експедиция! Благодаря ви хора. Вечерта дойдоха Васенцето, голямата Ния с дъщеря си поговорихме си, пийнахме и се опънахме на шалтетата.
По време на експедицията бяха картирани 141м нови части.
Участици:
Подземен лагер 2: Ефи, Ани, Мими, Монката, Гецата
Сръбска група: Игор, Александър, Сунчана, Деян
Надземна група: Маджо, Калина, Найден, Васенцето, Нийка
дни: 5
Текст: Мими,
Снимки: Ефи, Гецата, Мими, Калина