Организацията за ходене по пещери е винаги изключително ясна: „Отиваме и влизаме!“. Какво има толкова да му мислим.
- Кога отиваме? Ами март, че е женски месец.
- Къде отиваме? Ледницата на Гела и Иванова вода, че тъкмо да си имаме и вода, и лед.
- Кой ще се включи? Двама луди учени и двама инженера (не че са нужни много инженерите, но е хубаво да ги има – ей така за цвят).
- Имаме ли мисия? Имаме!
Инициативата бе поета от Вили Желаязкова, тъй като за нея тези две пещери са си почти втори дом. Всяка година по това време тя отива или да остави някой термометър там, или да търка и бърка прилепчетата по разни части докато хибернират. Та, решихме да направим заниманието ѝ една идея по-забавно с наше присъствие. В отбора участваха:
- Данчето – доктор на Земята и главен участник на пързалката;
- Стамен – авиационен инженер и мъжа в групата;
- Радост – моя милост, просто инженер.
След известни премеждия с транспорт, алкохол, сън и такива незначителни неща от живота, групата ни успя да потегли от Пловдив в много топъл съботен пролетен мартенски ден, тамън по обяд. Имахме някоя друга спирка, естествено. Първо в Асеновград, за да понапазаруваме. После на разклона за Лъки, за да закачим със (разбира се) свинска опашка една шляпаща пластмаса под колата. След това някъде пък до Наречен (който всъщност е бил наречен Наречен, защото ако не е бил наречен Наречен, то той никога нямало да бъде наречен), за да отстраним друга шляпаща пластмаса под колата. Мина се, не мина и пристигнахме в Широка лъка. Там направихме и едно от най-разумните неща в живота си – настанихме се в хотел. НЕ! Как така ще спят пещерняци на хотел?! Без бивак или катун! Без огън! Без цър-пър! Абе, случват се и такива неща. Взехме си само ключа и газ нагоре към Гела.
По това време на годината е нормално по Перелишкия край на Родопа да има сняг. И то не малко. Още при излизането от Гела се натъкнахме на пряспа сняг, от този мекия, в който много хубаво се затъва. Захванахме се с поставяне на вериги, но само минути след това разбрахме, че те няма да са ни нужни. Едно Паджеро, потеглило към крепостта Градище, се окопа толкова прекрасно, че час и нещо копахме сняг. Задружно се реши, че колата я оставяме там някъде на сухо, без да правим каквито и да било експерименти. Паджерото беше изоставено от всички. Едните тръгнали за помощ в селото, а другите пещера имали за проникване. Оказа се, че въпросната пряспа свършва на следващия завой, но след него имаше друга „пряспа“, която не свършваше никъде. Продължаваше с километри и беше в по-голямата си част дълбока към половин метър, а на места се потъваше и до кръста. Само Вили беше с гети, ама другите сме корави и такива неща не са ни нужни. Три часа по-късно бяхме с напълно мокри крака пред входа на пещерата. Влизайки в привходните части на Ледницата, разбрахме много бързо защо се казва така. Започнахме с пируети от типа умиращия лебед от „Лебедово езеро“ и други шпагати по Чайковски (може да поискате интервю от Дани, главния герой в пиесите), тъй като бяхме отделени от земята под краката ни, благодарение на наличието на поне 5см леден слой. Около нас имаше изобилие от ледени сталагтити и сталагмити, а по стените, които също бяха покрити от стабилен слой вода в твърдо състояние, се пускаха прозрачни ледени драперии. Слънцето е вече залязло зад хоризонта. Залязохме и ние в първата зала на Ледницата.
Трудно е да се опише тази ледена красота, а още по-трудно е да си преставиш някои образувания как са се получили. Първата зала на пещерата беше осеяна със сталагмити, които като джудженца са се пръснали във всички посоки. Имахме възможността да видим неповторим леден сталагмит с формата на футболна топка върху малко пиедесталче, като перфектно можеш да видиш шевовете й. Видяхме и едно ледено вретено, на което по-късно Дани изгаряше от желание да набучи око. Най-интересното при тези всички ледени шишове, трупи, кебапчета и подобни форми, е това което виждаш в близък план. Повърхността им е като на леко сплескани дендрити, но така хубаво загладена. Сякаш гледаш хиляди силиконови топчета залепени и пресовани едно към друго. Ех, тази природа, какви ги върши само!
След тази зала водата беше само в течно състояние. Добре, че дупката беше малко по-топла навътре, за да можем почти през целия ни път навътре да се радваме на остроухите или големите нощници.
Слязохме няколко прагчета и тръгнахме горе-долу по течението на реката. Следиш една изсъхнала тясна серпентина с много обратни завои, а отдолу на реката не ѝ се е занимавало повече да кара по този път и вече от известно време си сече направо. Сбъркахме се и ние няколко пъти да минем отдолу направо, но като трябва да лазиш по река и тавана е на по-малко от метър от земята, започваш да се оглеждаш за коридорче настрани. Следваше едно водопадче, за което ни трябваше стълбичка, но пък ние си имахме прусек – чиста работа. Пещерата продължаваше с още прагчета, които преди може би са били водопадчета, но сега си бяха прилично сухи. Стигнахме до голяма зала с много кал под страничен наклон и доста образувания. Този наклон трябваше да се преодолее, за да може Вили да изпълни спасяването на помнещия термометър, изоставен от нея. Проблем никакъв с изкачването на калната писта, въпреки че имахме няколко бързи връщания към началната точка. Кратка пауза на „върха“ и хванахме пак течението на реката, но не за дълго, след като попаднахме в малка блокажна зала, в която май всеки си мина от където му беше удобно. Поне след залата всички бяхме пак на реката.
Тук пещерата започна да не знае какво ѝ се е щяло. Ставаше ту широка – ту тясна, ту висока – ту ниска. Но естествено, че ще се стигне и до това местенце, където нито вода, ни изветряне е имало достатъчно, и отвора е толкова голям, че е неизбежно да не се топнеш във водата. Стамен там реши да процедира с поза „Планк“ и леко рачешко „ходене“ , уви – лактите и колената го отнесоха. Следващата жертва съм аз. Импровизирах с патешко ходене/кокоше кълвене под ръба, но намокрих задните части. Вили май го мина на магия и само един лакът успя да навлажни, а Дани реши да ни чака в кальоча на предната зала и да тренира кални изкачвания.
Останахме тримца и пак сме по течението на реката. Пред нас един тунел безкраен – лесен и леко скучен. Е, видя му се края след 5-10 минути – пристигнахме на водослив, където решихме да продължим да следваме течението на водата. Реката не беше много дълбока, но винаги с всеки следващ метър, ти се иска да мръднеш още 1 метър напред, и още 1, и още 1, а то ставаше по-дълбоко и тунела се стесняваше все повече. И така докато някой „разумен“ от групата не те върне в реалността и те подсети, че някой те чака на калната пързалка. Окей! Тръгваме обратно на течението, дали няма някоя друга зала натам. Странно беше, че трябва да изкачим няколко класики, имайки предвид, че пещерата си вървеше все надолу, но накрая пристигнахме в малка зала с удивително образувание от калцирало мляко (колко необразователно звучи от устата на прост инженер), във формата на цвете или по-скоро смазана гъба. Не звучи много обещаващо, но трябва да се види.
На връщане като че ли не обръщах толкова внимание на коридорите, които следвахме по начало, но пък много се радвах на нощниците – тези остроухите или големите прилепи – недейте да си мислите за комбинизони от сатен и коприна. По пътя към входа бяхме свидетели и на чифтосване на тези индивиди – леле, как крещят. Според Вили, те просто си общуват неща от сорта „Ей, махни се от мен!“ или „Престани да ми скачаш!“, но мнението на болшинството бе, че не се въздържат от удоволствие. Докато някои се чифтосваха, други пък те първа се пробуждаха. За да бъдем по-коректни, те излизаха от фазата си на хибернация, което ги вкарваше във трансова фаза (треперят с много висока честота, а все още са полузаспали). Това е така, защото докато хибернират, телесната им температура е сравнима с тази на околната среда (в Ледницата тя е около 6-7°C), а по принцип докато са будни са малко по-топли от хората.
Ето ни пак на входа на Ледницата. Изпълнихме някой друг пирует по ледената пързалка и последвахме стъпките си в снега наобратно. Снега хрупаше точно два часа под краката ни и стигнахме малко след полунощ при колата. Времето беше тихо, ясно и невероятно прекрасно. Момента, в който излезеш на билото и пълната луна озари пътя ти, просто изключваш челника и въздишаш от магията на Родопа…
Пред хотела сме! Ще качим някакъв багаж, колкото за преспиване и ще лягаме. Надушваме възглавниците вече! Но… Къде ни е ключа? Хм, в раницата на Стамен. А тя къде е? Ами в Гела, там където беше колата, но колата сега е пред хотела, а раницата е там горе. Обратен на 180° за малка разходка с возилото, че не сме се возили днес изобщо. Разбира се, намерихме раницата самотна, там встрани на пътя, лежеше безпомощна и ни чакаше. Свършихме и тази мисия успешно, а за отплата си имахме шише ракия. Видя се, че неделята ще започне късно, та не се и опитвахме да се опъваме на обстоятелствата.
Ку-ку-ри-гу! В неделя да станеш с първи петли, там някъде към 10 и нещо, да пиеш кафе и да ядеш мекици и да запалиш джапанките… Опа, ботушитеее, имах предвид, към Иванова вода. След такова ставане, обаче, той обяда бързо си идва и трябваше, наложително беше, да спрем на разклона за Лъки за Смилянско бобче. По реда на нещата, спряхме и в Асеновград за малко покупки отново и успяхме да стигнем в Добростан (или до бустан) по някое светло време.
Пред пещерата гледаш една огромна поляна, цял ден да се въргаляш по нея. По поляната ранообразия – на една страна въртоп, на друга горичка, а на трета – въртоп в горичка. Иванова вода се пада под горичка и входът ѝ е много засенчен, т.е. разполагахме отново с изобилие от сняг, а в привходните части – какво-о-о? – много лед. Имаше повече лед от колкото в Ледницата.
Вили се захвана с екипирането. На пещерата, не на отвеса след входа. Стигането до отвеса можеше да стане светкавично бързо, стига да вдигнеш на време краката – за нула време си там. Та, Вили подведе система от самия вход, като трябваше да разбива леда от спитовете и да прави невероятни чалъми, за да остане на едно място докато екипираше. Докато тя приключваше с въжето, а след това и с още едно, останала част от групата тръгнахме полека-лека по въжето, но Дани макар и осигурена, отново не се стърпя и показа изящество и баланс, този път от Большой театър.
Кацнахме на дъното на 45 метровия кладенец и влязохме в кратък тесен меандър. Малко след него се преминава в малка зала с преход към няколко разклонения. Едното разклонение, което всъщност трябваше да следваме започваше с малка класика и… до там. Нивото на водата беше стигнало до тази първа малка класика. Вили ни обясни, че обичайното ниво на водата, което е наблюдавала през годините, е било поне 20м по-ниско, т.е. ние трябваше да слезем поне още 20м, за да стигнем до езерата, които се преминават, а сега всичко е един огромен сифон. Даже термометъра, който трябваше да вземем, беше под вода и го писахме кауза пердута. Бързо стигане на дъно, а?
Като няма да продължаваме надолу, имаме и други опции – настрани (в случая на дясно) и нагоре. Аз забравих, че сме тръгнали да търсим прилепи и просто си търсех места за провиране. Замислих се за момент какво толкова оглеждат Вили и Стамен из малките зали, в които се навряхме и се зачудих защо толкова бързат да се връщаме в антрето с разклоненията. Тези залички бяха чудесни. Като детски площадки с пързалки, кал, въртележки, достатъчно места, на които да се натъртиш, ама не – ще търсим прилепи. А то какво има да им се търси – в Иванова вода популацията им е около 8 000 броя, а в този преход с разклонения – антре – коридор, имаше поне 200-300. Вили беше малко отчаяна:
- Ама те даже нямат бял нос! Търсете ги с бял нос!
Намерихме няколко пациента, а тя започна да вади малки шишенца, тампончета и клечки. Тази жена беше довлякла цяла лаборатория под земята и на всичкото отгоре започна да рови с тампончетата по нослетата и ушите им. Не, че много разбираш какво ти се случва, когато хибернираш (пестиш енергия и си на 3-4°C), ама все пак.
Вили събра двайсетина проби, Стамен събра две въжета, а ние с Дани успяхме да съберем разни неща в колата. Липсваше нещо. Подвижната лаборатория отсъстваше – язък за пробите. Вили тръгна на експедиция обратно към Иванова вода, за да спаси материала събран от прилепите. Чу се зов за помощ – изгубихме пещерата, премести се някъде другаде; не, тя се е скрила. След залез слънце, така правят пещерите – не ти позволяват да ги откриваш.
Е, намерихме я, де. Вили спаси лабораторията и я прибра от привходните части, където я и беше оставила. Хахо-хихи и тази забава бързо приключи, но надушвам много скоро как наближава следващата. Вече за всяка следваща инициатива ще се наложи да приготвям може би поне по кашон с гинкобилоба.
Ех… Пропуснах да спомена в началото целта на мисията ни.
Ясно е, извратени сме, по дупки ходим, каляме се, търсим прилепи, за да им бъркаме по носа и ушите. От до тук изброеното, извода е, че просто си правим кефа. Но! Подпомагаме и науката. Този бял нос, споменат по-рано е заболяване по прилепите. Една бяла гъба си намира уютно жилище на носа/ушите/крилата на прилепа и се храни с колаген от тях, което изобщо не е хубаво, защото популацията им почва да намалява значително от тази някаква си гъба. Доктор Вили събира проби от тази гъба и я отглежда, за да я изучава. Към момента е разбрала как да спре растежа ѝ. Стискаме палци да открие и много слабите ѝ места.
Автор и снимки: Радостина Цонева