Пещерен курс 2019 – Калотинска Темна 23.03

И каква стана тя, главният публицист отсъства – хубава работа, а било трябвало някой да отбележи събитието.
Пък и жадния за приключения читател не пита. Няма как, опираме до дълбокия резерв и оттук-оттам все нещо ще скалъпим.

Той уикендът сам говори за себе си; мнозина вече са се досетили. То пък по това време на годината какво друго да прави човек? С курса и на пещера, то се знае. А тази е любима на поколения курсисти (за протокола: на нашия курс не ни заведоха).

След миналата седмица нищо не може да ги стресне

Тони в блажено спокойствие

Готов за излизането

Та събрали се младите надежди в името на слелеологията – история ще коват. А историята започва именно така: имало едно време един карстов слой, който си живеел кротко и безметежно в района на прастарата българо-сръбска граница. Като своите другарчета по света и той бил податлив на кисела вода, а все се случва да капне понякога такава. Минало не минало време, две-три ери, и той се продънил. Потекли рекички и поточета, разрушили се скалички, появили се образуванийца и ей ти на. Пещера.

Толкова хубава била тя, за нея се приказвало през девет планини в десета. Викали ѝ Темна, понеже също като посестримата си в Лакатник притежавала уникалното свойство тъмнота, нечувано до този момент при пещерите. Била много приветлива и скоро заживяли в нея всякакви животинки: прилепи, пещерняци, паячета, стоножки и други разни гадинки.

Не минало много време, споходили я и нашите герои, запасени с торба, пълна с ядене и въже. То въже не трябвало, ама имало. Начело на компанията бил Исполин Себулбов, който повел малки и големи навътре към неизвестното.

Ето го и вождът Себулба

След първоначалното спускане по прашния склон дошъл каменистия склон, станало време да се пуснат и светлините. Кой с по-силна, кой с по-слаба, като светнат всички, пещерата огрява. Появили се и първите езерца, някои колкото шепа, а по натам и такива цял да влезеш в тях. Крачела дружината бодро до натека с течащата вода, там нещата се позатъкнали. Ред било да се походи по стените с водни меандри под тебе, камини да се направят, парапет да се мине виснал над реката, изобщо все класики, все хубави работи.

И през водопада минали, който през вековете е затруднил мнозина и понякога разни хора се качвали върху други хора, пък трети дърпали първите с въже, за да го прекосят накрая всички благополучучно, без капка съмнение за провал и бедствие.

Това по никакъв начин не помрачавало настроението, тъкмо напротив, народът се веселял в тия дебри непознати. Хубаво, ама тя пещерата не е баш дълга и краят ѝ скоро наближил. И какво има накрая, тесняче и фуния надолу, където се скрива реката. Кой се е проврял нататък да види, той си знае, аз не. И уж свършило, а в тоз момент се чул гласът на Папи:
– Тук има за ходене нагоре. – казал той, поглеждайки към калния стръмен склон.
Нагоре тръгнали.
– Тук има нужда от въже. – казал пак той, забелязвайки несполучливите опити за изкачване на баира.
Въже пуснали.
– Тук има галерия, в която не сте влизали – отсякъл той отново.
Влезли в галерията, в която не били влизали.

Заслужава си да се спомене колко удобна се явила една скална халка, като нарочно доставена на правилното място, здрава юнашка халка на края на тунела да си вържеш иначе непотребното за тази пещера въже. А горе – красота, почти непокътнато – набръчкани хеликтитчета, бели полупрозрачни драперии като завески, цевични образувания като … цеви !?! , едни такива приятни, хубави, но никой не посмял да си отчупи.

И после си тръгнахме.

Край.

Братя айляци

Снима си

Автор и снимки: Някой си 🙂

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.