Еххх друго си е на домашно! Да си дойдем в наше село, да отидем на Подмола, да се повъргаляме в прахоляка и да поциклим по системите… Само, че! имахме и много важна задача – да не оставяме курсистите да слизат от въжето, докато ние се наслаждаваме на това да сме си вкъщи 🙂
Слънчевият старт на уикенда беше повдигнал духа на всички, но какво имаше да се случва в тези два дни – то си се случи.
Обичайното подмоткване, щурене безцелно наоколо и закъснение на определени персони бяха налице. Отбелязахме още някоя и друга черна точка в тефтера за черни точки… Почнахме да си правим колекция от такива тефтери и сигурно до края на курса цяла библиотека ще съберем.
Времето напредваше и трябваше мощна активация – задачите бяха раздадени и всеки се захвана с каквото му беше отредено. Докато курсистите се кипреха и фасонираха със сбруи и душегубки под зоркото око и патерица на интструктор Коле, инструктор Светли, Тошко и аз се качихме да пуснем системи. Първата беше готова, втората и третата системи малко се позабавиха, но като цяло дадохме зелена светлина на нетърпеливите. Айде да ги видим колко помнят от предния път! Почна се със „свободно-разбрано-свободноооооо-чакай, чакай, чакай още не ееее“. Сред настъпилия лек хаос на земята и по въжетата, се появиха още хора от клуба, които помогнаха с пускането на още системи (да се усети изобилието), нахокаха, който имаше, и се отдадоха на разтуха и забавление.
Радко показва нещо интересно
Баланс между качващи се и слизащи курсисти не беше постигнат през целия ден. Сметката показваше, че помпането по въжето беше предпочитаната част от колектива и изведнъж на площадката горе на скалите имаше повече хора отколкото долу.
ШОК!!1БОНБА!1!! курсистите ги мързи да минават по системите
Горе пък беше много благо – слънце пече, има с кого да си правиш раздумка, да се подпръдваш, само дето инструктор Светли разваляше романтиката като караше хора да рапелират и после пак да се качват. Насред пасторалната картинка, гледахме и сериала „Очите на страха са най-големи“ с главна мъжка роля поверена на Анди. И тук курсистите бяха на едно мнение, че най-страшната част от спускането била преминаването на ръба – после било лесно. Отстрани не изглеждаше точно така 😀 Също спокойно можем да кажем, че въжетата и карабинерите по закрепванията се радваха на завидно внимание и любов от курсистите – то не беше пипане, стискане, галене, бъркане в тях, само и само заради едното оцеляване…
Виж, мамо, мога пак без ръце!
Денят си минаваше, гладът и умората дойдоха на гости и се наложи кратка почивка за похапване. Ама малко похапване, че после ще им се доспи на курсистите и няма да им се катери. Мазане на филии с лютеница, локумени вафли с луканка и айде обратно.
С лютеница и луканка се става пещерняк
Следобедът беше по-динамичен, защото нямаше и за кога да е статичен. Някои бяха навъртели бая километраж, та даже бяха превъртели системите по няколко пъти и се оплакваха, че им омръзнало. За да продължи забавата, част от статистите-помагачи организирахме увеселителна програма, в която да си потренираме прихващане. Гледката за невинните девствени курсистки очи беше повече от интригуваща и впечатляваща! След всичкото пъшкане, охкане, напъване и един скъсан педал се появиха доброволци, които искаха да бъдат спасявани. Някои даже искаха да спасяват вече. Отпратихме ги директно и им посочихме с пръст системите – някой имаше още да помпа по въжето.
За да не спадне мотивацията съвсем, след камбаните, преминаването на възли и протектори, Стамен се появи с неговото желание да екипира и таванния парапет. Охх леле, някой в утрешния ден щеше да палува много яко…
Много забавно това въже
В късния следобяд, направо привечер, се опитахме набързо да съберем цирка и да организираме предислоцирането му на „онази заветна поляна“, на която миналогодишния курс бяха дали всичко от себе си да се направят – на какво, само те си знаят 🙂 Всичко беше по протокол – опъване на палатки, събиране на дърва, приготвяне на храната. Само не и дъждът, който попрепръска, колкото да загаси наоколо запалените стърнища. По ирония, ние пък се опитвахме да направим колкото се може по-голям огън, за да не угасне от дъжда. Ръмежът беше закратко, после почна аху-ихуто, но с уговорката, че ставаме в 7.
Утрото беше веднъж
Някои станаха в 7, други – не. Ще направим състезание по „най-бавно приготвяне на багаж“ и „най-бавно закусване“ – съревнованието за първите 3-4-5 места ще е доста оспорвано. Два часа по-късно бяхме готови за тръгване и тръгнахме, но не стигнахме много далеч. На излизане от поляната има стръмно изкачване, което Тони 1 (големият Тони) не успя да вземе наведнъж и колата спря по средата. В опит да я върне назад, така я позиционира с левите гуми на ръбчето на склона, че да трябваше да се вика трактор да я издърпа, ако се опиташе пак да я подмести. Поне в тоя случай, ако сме бавни, то поне бяхме много – една организацийка, едно стреме на теглича, дърпане и бутане и колата беше готова за изстрелване. Жалко, че нямаме снимки от гледката – имаше предложение да направим втори дубъл, но всички единодушно решиха, че предпочитат да отидат на въжетата 🙂
След това е ясно – нагоре-надолу, разкикерчване на таванния парапет, разтапяне на мозъци от жегата, пак същото в обратен ред и разекипиране на системите.
Рени се любува на прасеца на Тошето
Алекси винаги е готов за снимка
Къде доволни, къде не толкова, инструктори, курсисти и статисти приключиха и този уикенд. За следващия още по-яко!