Слънце грее, птичките и пчеличките си правят каквото имат да си правят, романтично ухание… на кал се носи във въздуха! С такъв патос срязахме лентичката на новия ни курс и официално го открихме 🙂
Изненадващо и за нас, тази година отново имаше интерес и желаещи, които искат да прекарат уикендите на следващите 3 месеца на тъмно, мокро и СТРАААШНОООО, за да станат пещерняци и да качат някоя и друга снимка, с която да се похвалят на другарчетата си. Е, имат го!
Вече обичайно, направихме едно опознавателно ходене до Лакатнишка Темна – да приключенстваме, да се изкаляме, да видим кой ще оцелее и ще се запише на курса 😀 Програмата започна с инструктаж и бърза подготовка – нагласяне на каски, проверка на челници, напъхване на солети и салами по джобовете, да не би някой да умре от глад, не от нещо друго…
Групата – без двама, които закъсняха, да-не-посочвам-кои-са
Както се оказа впоследствие, доста от кандитати бяха посещавали пещерата и преди това, Нооооо не и по този начин, който ние им бяхме организирали 😉 Започнахме с катерене през „Пързалката“, а ококорените погледи бяха на първа степен…
„А ние оттам ли трябва да минем?!?!?!?“
След изкатерването на пързалката и един приятно тесен комин се озовахме на „Кубани“, където имаше време за кратка почивка и обуването на седалките, които щяха да влезнат в употреба малко по-късно. Лека-полека кандидат-пещерняците почнаха да възвръщат нормалните си състояние и цвят на тена след ударното изкатерване. Любопитството към заобикалящата ги среда плахо се прокрадваше.
Приказки за камъните
Разходката продължаваше с приповдигнат дух и настроение, поне до момента, в който стигнахме стоманеното въже над реката… Тук вече имахме ококорени погледи втора степен 😀 Инструкции как се минава парапет, как да си служим с осигурителни ремъци и хайде смело напред! Напред ли?? Тея ръце като стискат стоманеното въже, не пускат – като малко дете сладолед, само че без удоволствието от сладоледа. Доказахме на практика тезата, че „шубето е голям страх“, но въпреки това всички успешно минаха и заминаха и все още никой отказал се! Отдъхваме закратко и продължаваме, защото имаме заветна цел – езерото „Пепита“.
Минаване по стоманеното въже
Стигнахме и „Пепита“ – отлична работа от всички 🙂 Извадихме софрата – размятаха се всякакви деликатеси, сладки, солени и всички потънаха в блаженството на почивката. Междувременно курсистите бяха посветени и в пещерното кално тайнство, както си му е традицията. Само един субект не се даде, така че предстои да го издебнем отделно само него.
Умора или отчаяние, или поза за снимката, докато групата се събере
Пътят наобратно мина някак неусетно, но за да остане цялото преживяване незабравимо имаше и голяма изненада за всички курсисти… Вместо през „Пързалката“, щяхме да излезнем през „Чатала“, където кандидат-пещерняците щяха да пуснат и първия си рапел! Голям кефф 🙂 или не? Всъщност това щеше да е вторият рапел, защото до подхода към „Чатала“ пуснаха първия си. Тук стигнахме и до последната най-висока степен ококорване. Без много увещания, а и понеже нямаше много други варианти за слизане, всички се шуснаха по въжето в дълбокото черно. Даже някои повториха – явно крастата ги беше хванала. Ммм много добре 😀
Последна усмивка преди спускане в голямата тъмнота
По-сдържана усмивка
Несигурна усмивка
И инструкторът иска да се пусне на рапел!
Доволно приземили се на твърдата земя, надрусани с адреналин и нашмъркали достатъчно прах от пещерата, вкупом си излезнахме навън. Приключението завърши, поне за този уикенд. Всички се справиха прекрасно! Имаха възмножността да се научат как да се движат в пещерата, за какво да внимават, помагаха си едни на други, даже поносиха някоя и друга прониквачка! Разборът и равносметката за деня – всички остават на курс, нито един не се отказва. Какво повече да иска човек? Една бира и порция кюфтета долу в кръчмата… Команда за бърза евакуация и бърза наздравица.
Разбор или с други думи кой остава
Хайде до скоро с нови приключения и нови забави 🙂