Колкина дупка 14.09-24.09 2018

Искаше ми се за тази година да имаме невероятни успехи в изследването на Колкина дупка, но по една или друга причина страстите се поохладиха, ентусиазмът намаля, а също и броя на хората. Затова сега тръгнах без никакви очаквания. Просто исках да се забавлявам докато проучвам, провирам, изкатервам и всички други действия съпътстващи подземния ми престой. Единственото ми задължение беше да покажа на Стамен (един от курсисте ми) истинската спелеология, а в същото време пък и да не го откажа. Все пак не знаех как ще му се отрази дългия престой под земята. Очертаваше се доста научна дейност да се извърши – картиране, биологични проби, наклони на плочи, проследяване на води и други. А Вили заплашваше да бъде Биг брадър с нейната камера и досадните светлинки.

В началото не се очакваха много хора, но накрая се оказа, че през лагер „Калоян“ са минали 14 човека, а лагер „Слънце“ посетен от двама, които го заредиха и подготвиха за престой.

Всичко започна трудно, но веднъж като се завърти колелото, спиране няма. Дето се вика, да разчупиш гипса и да си припомниш как се влачат торби през тесни и влажни галерии. Още с пристигането ни в лагер „Калоян“ с Фичо опънахме телефонния кабел от чешмата до палатката и така осъществихме първата връзка от спалнята до повърхността. Тъй като Явор Шопов, председател на БФСп, дари 300 метра чисто ново въже, Папи реши да преекипира всички системи до меандър „Дендрариум“. Все пак пещерата е в процес на работа и пътят трябва да е подсигурен и безопасен. Ще се радвам, ако някой мине и разшири няколко проблемни участъка, а също така трябва да се почисти и коритото на реката тук-таме, където Киро е разширявал, за да не се завирява. Абе има работа.

Стамен и Фичо минават през фурната след Лагер 1

И веднъж, щом се озовахме долу, аз се почувствах като дете оставено без родителски надзор на детската площадка. Исках и на люлките, и на катерушките, и на въртележките, и го исках сега и наведнъж. Единия ден се подготвях да катеря „Българо-румънска дружба“, а вечерта вече правех планове за изнесен бивак зад полусифона. А исках и до блокажа да заведа Стамен. И да участвам в картирането на отвес „Дървото“. И както си мислиш, че имаш цели девет дена и така са останали само няколко часа до тръгването към повърхността. Та за това трябваше да поуспокоя малко мисълта и ентусиазма си. Реших, че най-належащите задачи са с приоритет – картирането. Направих грешка като още първия ден занесох машината на възходящия отвес и я отсвирих до последния ден от престоя ни под земята.

Но исках да съм участник в първия временен бивак тръгнал от лагер „Калоян“. Почувствах се като заселник нарамил бохчичка към дивото и непознатото. Не, не беше бохчичка, а цели 5 големи торби с багаж и куфара със снимачната техника на Цецко. Спални чували, шалтета, посуда, дрехи и съвсем малко храна. Но човек трупа опит от грешките си. Цецик и Вили избраха чудесно място са за бивак. Заравниха голяма площадка над реката с невероятна гледка към стена, от която падаха на талази огромни бели драперии, а до нас имаше поточе с пещерни бисери. Ани побърза да ги покрие със стреч фолио, за да не ги нацапаме. И така се появи бивак „Под балдахина“.

Докато Вили и Цецко оправяха бивака със Стамен отскочихме да покартираме в най–западното разклонение. Не съм и предполагал, че с дисто и телефон нещата ще се случват толкова бързо и лесно. Единият стреля, другият сваля данните и следващата точка, и следващата, и следващата.. и така 250 метра. Изведнъж Стамен вика „Абе тук има някакво отвесче.“ А Васко разказваше за неприятно за качване прагче. Надникнах и то беше там. Няколко метра вертикален улей, в който се изсипваше вода. Качих се припряно като леко се намокрих и след няколко метра в меандъра стигнах до огромен възходящ отвес с елипсовидна форма, от който валеше порой. Готино е да крещиш и да слушаш ехото в такива зали. Таван не се виждаше, а поради предпазния калъф на електронната ролетка, не можахме и да го измерим правилно. Поставихме последен репер и си тръгнахме. Стамен за първи път стигаше място, на което е стъпвал само един човек.

В бивака ни чакаше чудесна новина. Филип и Ани приключили с картировката на S-образната река и на връщане открили ново разклонение, което започвало с тясна фурна и после разширявало. Колко типично. Така че имахме работа за следващия ден. Фичо откри проблеми с новите технологии, но Стамен (нашия технически гений) го успокои, че няма да има такива. Естествено, че проблеми имаше после, но се оправихме де. За вечеря макарони със сирене. Имаше и шоколадови бонбони. По шест на човек. Аз моите шест си ги изядох. И снимане. Цецик беше във вихъра си. Караше ни да държим една светкавица и да гледаме дали работи, после след като се уверихме, че работи трябваше да изглеждаме сякаш купонясваме. Хапвахме, купонясвахме, приготвихме спалнята, купонясвахме, легнахме си и пак купонясвахме. Последен Стамен купонясваше, крачка по крачка към спалния чувал.

• Спри! Не дишай!-щрак- щрак- направи една крачка – щрак – щрак – направи една крачка – щрак – щрак – прави се, че ще си лягаш – щрак – щрак – светкавицата светна ли?

Заспахме под светкавиците на Цецко.

Закусвахме макарони със сирене. Цецик остана без бонбони. Явно не са били по шест на човек. Разклонението на Филип беше на 89-и репер, но по пътя открихме още разклонения. Една тясна фурна на репер 81 и още едно тесничко разклонче на репер 74. Но имахме широки части и не ни се занимаваше с тесньочи разни. Разбрахме се Филип и Ани да продължат картировката си, а нашата двойка да изследва до края и да започне от там наобратно. Снимачният екип не ни последва и остана в началото на галерията. Бързо стигнахме до разклон, до който бяха стигнали предния ден нашите приятели (после стана репер 28). Една възходяща галерия и един тесен меандър с чисто бели стени. Възходящата галерия изглеждаше блокирана от нападали камъни и за това се навряхме в тясното. От начало не беше толкова зле, но после… лягаш на хълбок, едната ръка нагоре, другата напред и се усукваш в една неприятна S-образна форма. Притичах напред да видя дали продължава и викнах Стамен. Въпреки притеснението си от тесни пространства, все пак се провря и той. За награда го оставих да мине първи и да стъпи на място където не е стъпвал човешки крак. Навсякъде беше бяло, а на едно място от стената висеше нещо като захарен памук – меко и бяло, и пухкаво. Веднага му лепнахме и име – „Захаросания лабиринт“. Толкова много гипс в пещера никога не съм виждал. Стигнахме до зала с дупка в тавана. С малко мъки и много майки успях да се кача и след още няколко метра стигнах до поредния огромен възходящ отвес. Водата идваше отгоре, събираше се на локви по пода и се мушваше под една плоча в следващия отвес. Върнах се и помолих партията ми да открие по-лесно място за минаване, докато аз картирам. За мое щастие след няколко минути Стамен се появи с щастлива новина. Повикахме, слушахме ехото, хвърляхме камъни в низходящия отвес в опит да открием колко е дълбок, но всичките цопваха в някаква локва на няколко метра под нас и се върнахме към картирането. Новият път минаваше през три отделни етажа, които според мен са били дъна на отвеса през различни периоди. А сега водата копаеше нов път. Минахме през две високи, но лесни за откатерване камини с тесни входове и се срещнахме с другата група в най-тясната част от меандъра. Първо Стамен не разбра това и сякаш си отдъхна, че няма да му се налага да минава през ужасното стеснение. Аз си замълчах и с нетърпение очаквах да видя реакцията му. Но когато Филип реши да го заведа до отвеса му се наложи да се навре в тесньоча. „Леле каква е тази миазма“ се чу някъде под нас и лицето на Стамен се превърна в олицетворение на ужаса и отчаянието. Очите му се уголемиха, а ченето му увисна. Аз избухнах в смях. (ИЗВИНЯВАЙ, ПРИЯТЕЛЮ, ЗЛОБАР СЪМ ЯВНО). Оставих го да дерзае, а ние с Филип се отправихме към отвесите. Завъртях го през лабиринта и се озовахме на дъното на огромната зала. Разбутахме камъните и това ни позволи да се наврем над тъмната дупка. Вече имахме възможност да хвърляме по-точно камъни. Един от тях се удари в няколко стени и падна в голяма зала със звучно ехо. Някъде около двадесетина метра отсъдихме професионално. Пушихме по цигара и тръгнахме на обратно. Филип ми разказа, че Вили намерила път между камъните на разклона на репер 28. Бързахме да разгледаме и там. Времето напредваше, но лакомията за нещо ново и неизследвано е по-силна. Наистина Вили беше открила път през едно стеснение между два паднали камъка. Почувствах се малко глупаво, че съм го пропуснал, а даже и не беше нещо страшно. И от там се качваш върху една „стъклария“… млечно бели натеци се стичат по стените и заливат пода, образувания от всякакъв вид и характер висят, стърчат, гушат се… красота. И след малко чуваш река. Оказа се на по-ниско ниво и доста пълноводна. Попълноводна и от S-образната. Каква е тази река пък сега??? Разходихме се срещу течението – нямаше край, по течението стигнахме до отвес – водопад. „Абе, какво се случва тук, бе???“; „ Хайде, следващия път ще го видим“ и тръгнахме да се връщаме. Но Цецко имаше други планове. Издебна ни от засада с огромния си обектив и пак имаше „не мърдай“, „не дишай“, „направете една крачка“, „ти седни“, „ти се прави, че…“ и други. На бивака прихапнахме малко кашкавал и пушено месо, нарамихме торбите и дим да ни няма. ПОЛУСИФОНЪТ. Ах как ме притесняват тесни пространства с много вода и малко въздух. Да, знам, че няма нищо страшно, но… водата е една черна и заплашва да те глътне. И цялата галимация със сухия костюм – облечи, съблечи, направо… ужас ми е. Но минали от другата страна вече, с Вили залегнахме в една ниша да снимаме появяващите се изпод водата. Получи се много яко, Филип се появи като Нептун, само дето вместо тризъбец в ръката носеше малка кирка. Снимахме и някаква буболечка, Вили каза как се казва, ама аз не запомних.

В лагер „Калоян“ не ни очакваха и манджа нямаше. Предложиха ни макарони със сирене, но ние се съгласихме да изчакаме граховата яхния. Диляна и Митака веднага се заеха да ни сготвят (БЛАГОДАРЯ МНОГО), докато Папи развълнувано ни караше да му разказваме отново и отново какво сме открили, къде, как и защо.

Тяхната група също не бездействала. Решил да разведе гостите до „Бялата река“ и след това до блокажа. Там поради липсата на вода успял да се провре доста напред между нападалите камънаци. Дори подминал всички знаци, които сме оставяли предните пъти. „Абе, надежда има. Ще го преминем и това препятствие“ позитивно завърши разказа си.

Гостите (Диляна и Митака) си тръгнаха, но тези, които останахме, се пръснахме по задачи. Папи и Павел отидоха зад полусифона да картират „Кристалния тунел 2“. Вили отново пое тежката отговорност да снима с Цецко и пътьом да съберат капаните за биологични проби. Ани и Стамен бяха консуели за деня, а ние с Филип нахлузихме старовремски хидрокостюми с идеята да се пъхнем в една река, от която черпим питейна вода, но не знаем от къде идва. Всички ни се смееха и снимаха доволно. Приличахме малко на космонавти. Или пък на марсианци. Абе, беше много неприятно. Особено и мисълта къде трябва да се пъхнем – тясна и ниска галерия, от която идва река. За щастие пещерата беше пресъхнала и водата беше малко. Но имаше дупки, в които като седнех и водата стигаше до врата ми, а каската опираше в тавана. Дъното беше покрито с кал. Моят хидрокостюм пропусна на ръкава и усетих хладните пипала на водата да се спускат към лакътя, мишницата и да намокрят част от гърба ми. Картирахме около 50 метра галерия, която завършва с тесен, кален сифон. И двамата се вряхме с краката напред, ритахме и опипвахме, но това с нищо не помогна. С нетърпение излязох от този уред за мъчение.

Вили беше открила пиявица. За малко да я изтърве в опита си да направят по-интересно видео, но накрая всичко минало успешно.

Папи и Павел се върнаха късно вечерта. „Кристалния тунел 2“ се превърнал в „Кристалния тунел“. Картирали, стигнали до тесняк, разкопали го и стигнали до познати части. На картата се оформя странен, но красив квадрат. Пейзажът, разбира се, бил потресаващ. Бели, гипсови образувания, захарен памук, че даже и гипсова коса – тънки като косъм влакна, които се полюшват и от най – слабото течение.

Не, че свършихме с всичко важно, то край нямат тези задачи, но дойде време и за катерене. Коминът е с диаметър около 20 метра и таван не се вижда. При едно от картиранията ролетката метна до 50 метра. Мъгливо и проветриво място. Направо романтика. Предния път с румънския колега минахме по маршрут, който ни изведе в една кальоч. За това сега тръгнах по нова вертикала близо до пътя на водата. Скалата беше измита и се катереше лесно. Анкер след анкер за първия ден изкатерих около 20 метра в лек надвес. От там ставаше сравнително полегато и кажи – речи дупката, от която идваше водата, се виждаше. Реших, че следващия ден ще е по-лесно. Да, ама не. Метрите си минаваха, а отворът не се приближаваше. Оказа се, че мястото, до което бях стигнал предния ден, е било горе-долу на половината. В крайна сметка отвеса беше изкатерен, а Стамен стоически понесе студа, осигурявайки ме. За щастие, втория ден и Тошко се присъедини към нашата група. Батерия и половина, 50 анкера и доста студуване бяха цената, която платихме. Е имаше и малко страхуване, но кой ти го смята. След не широкия отвор следваше тесен меандър с остри зигзагообразни завои с дължина около 50 метра и… следващ отвес с височина около 6-7 метра, а зад него се виждаше голямата чернота и ехото от огромна зала или поредния вертикален гигант. Оставихме ги за следващия път.

Докато ние катерихме Павел, Вили и Цецик отидоха да картират отвес „Дървото“ и тунел „Почивка“. С нетърпение очаквам да видя снимките от там. Героите отметнаха задача, която я отлагаме от началото на миналата година.

На тази експедиция за първи път храната стигна критичния минимум, а по-лошото беше, че чаят свърши. Разбира се, вода имаше достатъчно и като я загрееш и сложиш захар всичко е наред. Разбира се, точно в този момент нашият истински български лъв Кольо доведе следващата група, която спаси положението. С Тошко, Миленка и Радост (също току що завършила курсистка) донесоха пълни торби с храна и една кутия чай. Последната вечер имаше истински пир – месо, млечни продукти и шоколад. И чай. Даже Вили достигна максималната си доза „Сникерс“-и.

В понеделник 24.09 късния след обед всички бяха навън и поредната експедиция приключи успешно.

Колко успешна ли?

След изчертаване разбрахме, че сме картирали 1500 метра галерии с обща денивелация от 300 метра, открихме два огромни възходящи отвеса, два низходящи и две нови реки. Това прави общата дължина 11 797м. Поставихме и доволно количество питанки за следващия път. Намерихме пиявица и два вида стоножки, но за биологията предполагам, че Вили ще напише по-подробно. Разбрахме, че водите от Колкина дупка излизат на бовските извори, до които ни остава около 4 км по права линия. Папи преекипира най-старите въжета, а опорите замени с нови майони и планки. Взеха се водни проби от по-ниските участъци на пещерата. Светли и Дани (също току що завършила курсистка) подготвиха лагер „Слънце“ със сухи спални чували и изнесоха тонове стари въжета и боклук. Цецик и Вили отделиха доста часове за снимане. Ефи картира „Конярката“ и научи нови термини, които аз не запомних. Тръгнахме и по водата идваща от „Северна тангента“ като изкатерихме 47 метровия комин. Заразихме още няколко човека с нашата краста наречена „Колкина дупка“. И да, изиграхме първата партия Бридж в лагер „Калоян“.

КОЛКИНА НА ТРИ ИЗВОРА!!!

автор: Делчо Топалов
снимки: Цветан Остромски

Участници:
Павлин Димитров
Павел Бакалов
Диляна Христова
Димитър Генев
Ани Гатева
Стамен Димитров
Филип Енчев
Цветан Остромски
Виолета Желязкова
Николай Петров
Милена Ненова
Радостина Цонева
Тодор Ирманов
Делчо Топалов
Йорданка Донкова
Светослав Маринов