Тъкмо завършили пещерен курс към ПК „Под ръбЪ“, ходихме що-годе редовно на клубните срещи, състоящи се всяка сряда на баба Яга. С другарчетата не бяхме ходили по дупки от доста време, а и не тренирахме много активно след изпита. Всеки заминал нанякъде – я по екскурзии, я по командировки, сватби и какво ли не. На една юнска среща, богата откъм присъствие, натегачите на курса (аз и Стамен) изревахме, че ни се ходи на някъде и не къде да е, а в Колкина дупка. Много не ни чуха, но целта ни беше Делчо, чиито отговор бе вълшебен: „Изберете си дата след 8ми юли, че ще ходя на ИраклитУ.“
Прекрасно! Започнахме с малка подготовка – организирахме се за тренировка на Подмола, поръчахме си PVC-та с някои от другарчетата, на някои други те първа им казвахме за събитието, а то времето си наближаваше. Датата вече беше 16ти, а за влизане бяхме избрали 21ви юли. Оказа се, че вместо 4-5 човека, ще сме поне 6-7 и не за всички има облекло. Започна се издирване на поларизони, каски с дуо-та, PVC-та, челници и на когото, каквото му трябваше още. Благодарение на Вихи, Деката, Ефи, Марта, Светли, Колето, Миленка, Киро… всички бяхме снабдени с всичко необходимо.
И прелетя си седмицата неусетно. Дойде деня на голямото вътрешно гъделичкане, деня преди влизане, деня с най-голяма суматоха и трафик. Пристигнахме 8 парчета в къщичката, в петък вечерта. Делчо и Тошко – нашите водачи, а останалите бяха само новаци – Дани, Деси, Катя, Ники, Стамен и аз (Радост – в онзи ден не бях Гадост, ни най-малко). Дойдоха и изпращачи – Колето, Маджо и Найден. Благодаря ви, хора! Новаците, естествено не знаем какво се случва все още, за това започнахме със стандартните си лагерни дейности, докато Делчо не ни събра на инструктаж за какво да и какво не в лагер Калоян (ако стигнехме де). Огъня гореше навън и Колето кръжеше около него по тениска, мрънкайки колко е слаб и плачейки за пържоли, а те момите припкаха наоколо само за салатка. Искахме да разпределим екипировка, инвентар и багаж за навътре, но вече се беше стъмнило и се отложи като първа задача за сутринта. В къщичката се започна кратка суматоха – Стамеца разлива бира, а му е едва 2рата; Дани хвърляше обелки от краставици навсякъде, Тошето и Ники обикалят и надничат какво пиша, Деси само повтаряше „Всички ше умрем!“, а аз им гледах сеира и нямах търпение вече…
Основната цел на всеки за начинанието ни с Колкина дупка беше изправяне пред самите нас – новаците. Ако успеехме и да свършим работа долу, щеше да е още по-добре – помагаме и надминаваме себе си. А и кой отказва да отиде на място, където са стъпвали толкова малко хора?!
Събота е. Събудихме се към 8 и нещо. Кафета, кроасани и сандвичите на Катето намираха гибелта си в групата, подготвяща се за влизане. Имаше и бира, ама тя беше налична, за да може изпращачите да са в настроение – Маджо да се кефи и да ни надъхва, а Найден да обезкуражава кифлите. Пръсна се багажа навън и всеки се чуди и се мае какво по дяволите му е нужно долу. Катето се надяваше да вкара мокри кърпички и сухо шампоанче, ама не я огря. Всеки опаковаше яко батерии. Пръснати бяха навсякъде вълнени чорапи, тук-таме термо-бельо, някой друг чифт долни гащи. Подготвяхме и аптечка, която трябваше да редуцираме от по-обемните неща, които всъщност бяха налични в лагер „Калоян“. Имахме даже и пазарлък за вкарване на електронни книги и power банки, ама ги взехме, даже и тефтера за писания успях да набутам. Личните вещи разпределяхме в space bags. Тях и храната увивахме със стреч фолио без да ни се свиди и стартирахме подготвянето на прониквачните торби – дънце и стени от стари шалтета, вкарваме хидро-торба и всичко опаковано вътре. Първоначалният план беше за 3 прониквачки, но при условието, че сме 6 човека, а ние сме 8 и тъпчем и луканчици, и мръвчици. Станаха 5 на брой. Ще мъкнем! Муленца сме или поне се обучаваме за такива.
Готови да потегляме, се запътихме по Понорския баир. Слънцето ни пърлеше като в крематориум, а гумените ни ботуши все още отстояваха да не започнат топене в тревата. До входа сме и на всеки му се влиза на хладно.
Пристъпихме и към нашето опаковане – всеки пъшка и охка от жегата, чува се скърцане на PVC гащеризони и тракане с джаджи. На екипирания вече входен отвес, Делчо влиза първи в 11:30. Следваща е Деси, чието влизане в Колкина е първо. Дойде ред на Катя – хвърчат искри и всички разбират, че е нейн ред. Докато Колето документираше събитието с някакъв ретро „у-ля-ля“ фотоапарат, се чува „Камъ-ъ-ъ-ъ-к!“. Всъщност, не беше камък, а челника на Катя. Излезе, за да опита да фиксира дублажа си на каската, а през това време Ники вече подготвен потегли надолу и беше едва първият влизащ с прониквачка – разгеле! Свободно! Следващия. Катя, Тошко, Данчето ги следва и идва моят ред. Разбирам, че Стамеца е потеглил след стоварването на не малък камък върху каската ми.
Катя на входния отвес с челник на позицията „катапулт“
Всички вътре вече започнахме преминаването на частта, която вече можеше се да се каже, че познаваме добре. Хоп, пандюлче, парапетче, старо дъно и изведнъж започнах да чакам. Какво да видя – другарчето ми води страшна борба с претриващия си карабинер (оказа се доста малък) и на дебелото въже към старо ново дъно, десендьора на Дани нямаше разфиксиране. Успя да се издърпа нагоре и с 300 зора, както се казва, махна карабинера и го смени с овала, който добре, че взех за всеки случай. Стамеца ме настига и хайде юруш напред! Минаваме рошавото и първи водопад. От там нататък си нямам идея през какво минаваме. Малко преди дендрариума настигнахме групата от първите четирима. Изглеждаха стреснати и леко сковани от студ. Деси трепери, Катето постоянно пита за най-гадната част от маршрута, Деката се опитва да ни вкара настроение, а Ники не гъква. При вторите четирима беше май по-айляк работата – с Тошко пеем по „пътя“, крещяхме даже. С Дани и Стамен не пропуснахме през Горилата да влезем в роля и да отдадем чест на прародителите ни, озвучавайки всичко с уга-буга. И дойде ред на месомелачката, в която се оказах без прониквачка и трябваше да импровизирам. Ха, по корем, ха, наляво, хоп по гръб с надигната глава. Последното си избрах – добре, че нямаше много вода.
На лагер Слънце направихме малко по-дълга почивка с хапване, хидратация, цигарки и психическа подготовка за дългоочакваните от всички ни, фурни. Потегляме по коремчета във водата и лазиш. Охлаждаш се много добре и започва да ти липсва малко жегата навън. Доста мокри, пристигаме в съблекалнята. Събличаме всичко, изцеждаме и обличаме отново. Забавихме се доста там, но всички трябваше да минат през процедурата. Пушат се отново цигарки и „танцуваме“ на габа, докато чакаме всички да достигнат готовност за потегляне. Тръгваме, но с много по-бавно темпо. Знаем, че няма начин да спрем или да се връщаме – половината път е изминат, а фурните не ни се минаваха отново (поне не и в този ден). Някои хора са вече аут и се наблюдаваме един другиго изкъсо. Минаваме през дългия меандър и стигаме отвеси – йес! Потъваме още по-дълбоко – значи сме още по-близо до следващия лагер. След 50 метровият отвес, се приземихме в много рядка кал. Приличаше на блато. А до блатото на вторият етаж отделихме време да разгледаме Колкинските пирамиди. Та, това е цял модел на град. Набелязахме стадиона, кметството, мегдана, квартал Младост (в почти всеки град има такъв квартал). Доста изморени, продължихме – нямаш друг вариант, както споменах вече. Трябва да стигнем до лагер Калоян.
На места, на които я съм легнала и лазя в поточе или съм увиснала на закрепване да чакам, си помислям „Къде по дяволите съм и какво правя тук?! Това ще го разказвам на поколението, задължително. Брутално яко е!“ – нищо, че съм изморена вече и аз. Нали, тук-таме и аз изпсувам, защото съм се ударила в коляно или рамо, но с псувните на Катя никой не можеше да се мери. Навсякъде където я стигнех, се чуваха заклинания от псувни, минаващи целия род на Колкина и от време на време „никога повече“.
След поредния отвес, се приземяваме отново в много кал и забелязваме 4 комплекта джаджи – ура-а-а-а. Пламнах леко отвътре и видях, че и покрай мен настроението се надигна, макар и малко. Махнали джаджите, трамбовайки напред, стигаме до въже и се изцъкляме с очи като на бухали. Споко банда, не е високо. Телата ни, и те стават за десендьори. Оставаше малко път след това, но всяко малко изкачване ни вземаше здравето. Усещах как всяко следващо лазене или коленичене, ме изстискват, докато не стигнахме Гипсов рай. Там, Тошко даде мъжката си дума, че ни остават не повече от 10-15 минути до лагера.
– Да бе, да! Мяташ ни по върбите. Хващаме ли бас? – хазартната страна на Стамен се обади. Дани пожела да счупи нечий врат, ако не беше вярно заявлението.
Напред е цяла магистрала, и крачим щастливо до момента, в който пак залягаш и пак си мокър. На предела сме. Зървам благо местенце с чешмичка от маркуч, снаден към горния приток. Поглеждам напред и влачейки крака, с уж повишено внимание, изкачваме последните за днешния ден камънаци, част от тях направени на стъпалца. Знаейки вече, че съм в зала Калоян, усетих приятна топлинка отвътре.
– С ботушите и всичко кално по вас до тук! Събличай се! Първо извади всичкия багаж. Там е простора за гащеризони. Тук остави ботушите. Скоро ще имаме чай. Обличай сухи неща… – Делчо даваше наставления, като най-адекватен. Всички останали бяха с блуждаещи, пияни и отнесени погледи. Не знаем какво се случва и сме мокри. Добре, че беше той, да ни повтаря докато асимилираме и изпълним.
След разопаковането на багажа, нахлухме сухи чорапи и долнища на термо-бельо. Постепенно съзнанието си идваше. Катето и Деси приготвиха яйчица и чай. Хапнахме и мислехме да си отворим малко ракия за разпускане, но даже и за това нямахме сили. Легнахме мокри в съединените сухи чували в редица като кебапчета, а часът беше между 3 и 4 сутринта. Рекорд, бе! Първо влизане. Осем човека, от които само Делчо и Тошко по-опитни. Всички останали сме пресни-пресни, новозавършили курсисти. 13 часа страшен преход. И по-дълги съм правила, но не са били през толкова пресечен терен. Страхотно беше!
Събудихме се на другия ден от музика. Не знаеш колко е часа, не те и интересува. Вече сме сухи – никой не вярваше. Пристигнахме на 90% влажност и температура, малко по-ниска от 11°C. Всички са схванати, изморени и повтарят „никога повече“. Заемам се с приготвянето на макарони за закуска и докато чакаме да станат готови започваме сутрешна загрявка. Ох! Ах! Ух! Мъчение голямо, но малко разтягане всеки ден, прави чудеса.
План за деня – 2 Консуели + Тошко остават в лагера, а останалите на приключение. Хапване и потегляне. Напускането на зала Калоян не трае много кратко, та тя тази зала край няма. Уауууу, оооо, ехаааа. Стамен, Дани и аз не млъкваме от възторг.
– Ники, промънцай нещо бе братле! Не гъкна! – подканваше го Делчо, който е доволен, че ни харесва, но ни предупреди да не бързаме да се радваме и че има още неща да се видят.
Ходейки нагоре-надолу по големите камъни, забелязваме, че пътя е добре маркиран. Влизаме в зала Пуканки, където за наше голямо удоволствие пуканките по пода бяха натрошени. По форма представляват пуканки – едно към едно са, но с разликата, че тези са скални образувания. Хич не са приятни, когато се окажат под колената ти, а точно този участък го минаваш на 4 крака, с повишено внимание към избора ти за следващото движение и поставяне на крайник. На репер 7 спряхме, за да се огледаме кое, накъде и как, а и за малко водопой. След краткия меандър, следвайки водата, покатерихме малко класики. Стигаме до поредната огромна зала с възможността да потеглиш във всички посоки – мешана салата. Но и там пътя ни беше маркиран. Като на разходка в парка се движехме. Озоваваме се на остров. От едната страна ни е реката, която следвахме, а от другата – ха! Пак река. Ти да видиш! Ол-лè, на Водослива сме и дълбочина -500м. Усмивки за снимка!
„Колкина на 3 извора!“ и давай към големите красоти. Не мога да ги опиша. Някой да ми беше разказвал за тези подземни прелести, нямаше да повярвам. Те едни хеликтити, аргонити снежно бели. А пък Бялата река, гледам я като изляно бяло сладко и е трудно да повярваш, че я има, но е там. Сталагмити като тополи изправени. Срещнахме и наченки на гипсови слънчогледи – не, тези неща не са земни. Изумително е какво видяхме за толкова кратко време. Пещерата продължаваше да се изменя и да показва прелести на всеки ъгъл. След почивката ни на Бялата река, където точех и малко лиги, тръгнахме на обиколка към Арагонити, където така и не стигнахме. За сметка на това един дендритест сталагмит си хареса коляното ми. „Оф, Цонева, това коляно не е за един ден!“ Разходката ни отиваше към своя край и трябваше да се върнем към лагера. Там ни чакаха Консуела Деси, Консуела Катя и Тошко Мачото – убиващия с прасец. Те за разлика от нашата дружина, прекарали цял ден в миене на прониквачки, PVC-та, посуда, даже всички чехли бяха измили. Изсушили мокрите чували, приготвили ни вкусно бобче и топло чайче – най-готините Консуели и Мачо!
Вечерята ни, за разлика от предната вечер беше с доста по-приятно настроение. Грохналите лица бяха заменени с нахъсани усмивки. „Никога повече“ се трансформира в „а на излизане…“ Почнаха се закачки и шегички, след дневната ни дажба от 50ml ракия и дойде време за сън. Този път сухи и отпочинали.
Good morning, Vietnam! Пак звучи музика, мирише на кафе и чай. Излюпвайки се малко по малко, се разбира, че на Тошко му е било по-топличко тази вечер, на Делчо пък му е било малко по-хладно, заради мен. Стамеца спал като пън, въпреки че стана няколко пъти до едно място, заради което пък на мен ми беше по-хладно. Катя няма проблеми, Деси май също, а Ники пак не промънцва нищо. Дани спомена, че желае да почива, но не може да готви, а от там – аз постъпих на стаж като Консуела. Днешния ден беше отреден за отряд картировачи: Стамен, Делчо и Ники, които приключенстваха по-късно през полусифона и работиха по картирането на много впечатляващ меандър. Вчерашните Мачо и Консуели пък потеглиха към Бялата река и блокажа на -540м. С Дани предприехме разходка към Грифона, но срещайки огромна люспа, която се държеше на косъм към тавана, набързо се върнахме покрай лагера и марш към Лудия натек. А и Дани цял ден се пребиваше на равното (все пак е Дани the Pain), по-добре беше да не рискуваме.
Вечерта беше весела. Групата, върнала се от блокажа беше пристигнала с много новини: кристалите нямали вкус, калта в Шоколадовата фабрика имала вкус на кал, а не на шоколад, Деси осъзнала почти на връщане, че е с PVC-то на Стамен. Откриватели! Катя влезе в грандиозна опозиция за несъществуването на водопад, покрай който в крайна сметка се оказа, че даже не беше минала. Много е хубаво да няма интернет – хората спорят покрай теб.
На всички в групата ни е известен страха на Катя от тъмното и как тя не обича да се движи сама. Но в тази вечер, се замислихме, че я бяхме видели на няколко пъти да щъка напред-назад без никакъв проблем и се зарадвахме, че го е преборила вече. Уви, точно в следващия момент отново търсеше дружка за преход до тоалетната. Извода беше, че през деня Катя такъв страх няма.
Момчетата пък се бяха върнали с богат карнет и преглеждахме картата. След сладки приказки за пещери с чудовищни размери и епични зали, народа започна да налазва чувалите.
Последен ден преди излизане. Нов кенеф ще се прави, стълби ще се копаят, а аз и Стамен намазваме с разходка през полусифона към меандъра. След закуската потеглихме в кордури – то било много благо и лекичко така, направо хвърчиш. По пътя ни срещнахме сталагмита „Въй“, документиран от предходния ден, който представлява бяла колона с диаметър малко по-малък от педя и височина към 3м – направо въй. Много бързо пристигнахме до простора със сатката, където се сетихме, че сме забравили чехли. Нахлухме презервативите с човешки размери на боси крака и отгоре сложихме вълнени чорапи. Изпускаме въздуха и влизаме във водата. Началото беше добре, докато водата не достигна нивото над раменете ми – чувството беше подобно на излизане от сауна и влизане в ледена стая като веднага се залепяш за стените. Дробовете се свиват и минаваш лек шок. За допълнение на изживяването, усещам, че тънка струя навлиза през коляното на костюма и започва да пълни постепенно крачола. От предишната вечер разбрах, че е много важно да държиш ръцете си нагоре и да не влизат във водата. Преминаваш изключително нежно, без да се допираш никъде. Топваш си ушенцето на една страна, за да не си отнесеш главата в горната стена и си готов. Решихме да не почиваме на брега, понеже течението беше силно и се засилихме към меандъра. Колкото повече се отдалечавахме от полусифона, толкова повече всичко около нас се рушеше. Трябваше да преминем няколко класики, в това число и Захарното петле, при които не разчиташ на хватки и стъпки, а на търпение и много нежни и плавни движения. Ако може да ги прелиташ – най-добре. Минаваме Т-образно кръстовище и навлизаме след репер 146 във виещ се каньон, издълбан от реката, като се изкачваме по малки каскадни водопади с образували се под тях езерца. То не е меандър, а змиорка изкривена от екстаз със завои на всеки 5-6м. Рушащия терен става постепенно по-стабилен, до стигането на запецнал камък. Решаваме, че тук ще е края на разходката ни и обратно към лагера. Връщането беше малко по-бавно, тъй като при слизането по класиките беше нужна бая повече нежност от колкото на изкачването им. На полусифона успях да си напълня врата с вода, но бързо се сгряхме след това с бързо темпо. Хубаво, че си бяхме оставили горнищата на термо-бельото в Пуканки, където бяхме няма и след час. Пристигаме в лагер Калоян. Катя, която е била Шефа на Кенефа е доволна от подчинените си. Изкопали го, наредили теракот от каменни плочи, даже и замазка направили. Браво, дружина! В допълнение и стъпала бяха изкопани към чешмичката, че доста жертвени задници взе тази пързалка.
Тази вечер ще се ляга рано, този път чувалите са на 2 редици. Първо, за да не спи Дани на два наклона и второ, за да не избутваме групово Деката настрани към камъните (нищо, че той легна почти в кухнята – отделен). Трудно се заспива в 21ч. Последните вечери мозъка ми правеше някакви илюзии, от които както са ми отворени очите в пълния здрач, при всяко мигване и затваряне виждах светлина. Само че сега имаше запалена карбидка, която осветяваше приятно тавана на залата, приличащ на небе с облаци. Чувам някой друг камък от края залата как пада, в следващия момент пада капка по-близо до нас, но с озвучението на падащ камък. Унес…
Ставаме много преди първите петли към 3:30ч. Тъкмо привикнахме в този страхотен лагер и трябва да тръгваме. Сушат се чували. Правят се кафета и закуски (пак макарони J), приготвят се багажи, а то не ни се тръгва. Всичко е прибрано и сме окомплектовани от-до. Потегляме към 7, този път по двойки. На връщане, докато стигнем до мястото с джаджите ни, сякаш не бях минавала от там и разстоянието ми се видя в пъти по-малко от колкото на идване. Потегляме по отвесите, лее се пот и почти не се налага да се чакаме. Движехме се що-годе заедно, но Делчо и Дани отлепиха напред. Малко след това аз и Стамеца изгубихме потерята след нас. По-късно отново се срещнахме в съблекалнята. Там хапнахме малко, а и трябваше да се поохладим предварително за фурните. Ето ги и тях – а, бе, и те ми се сториха по-кратки от колкото на влизане. Подминаваме лагер Слънце и темпото ни отново е малко по-бавно. След Рошавото вече усещахме, че изнемогваме и решихме да спрем да хапнем в зала Церово. Слизаме от 2ри Януари на самохвати – май беше грешка, ама защо пък да не е най-чудесният момент за това упражнение. Стигаме до Старо ново дъно и ме лъхва свеж въздух. Прилив на енергия (дано не е последния). След парапета виждам светлина на входния отвес и включвам турбото. Мигновено се озовавам на първото закрепване и не мога да повярвам. Излизам навън и ми е трудно да привикна със светлината, но е имало буря и сега ме приветства дъга. Цветовете винаги ли са били толкова ярки?! Зелено, синьо… я-я-я, слънце! Мислех си, че ще съм въодушевена от деня и природата навън когато изляза, но аз бях опиянена от всичко наоколо – цветя, треви, върхове, даже и от псувните на овчаря със стадото на отсрещния хълм. След като и Стамен излезе, прекарахме поне час просто гледайки заобикалящото ни спокойствие и всички тези цветове.
Животът е прекрасен! Особено когато при къщичката пристигат мили хора с бира. Младен, Найден, Милена, Светли и Колето, а по-късно пристигнаха Петя и Кирето, който беше рожденик! Попразнувахме колкото можахме и по чувалите. Еха-а-а, има и звезди…
Страхът от тъмното, който може би имах някога като малка, при мен усещам как се превъплъщава в страст и нажежено любопитство към неизвестните дебри на подземните коридори. Колкина дупка е едно прекрасно и опасно място, което крие много загадки и се иска работа, за да се нареди пъзела. И не само…
Автор: Радост Цонева