Пържени филийки в лагер “Калоян” – Колкина “Гипсов Слънчоглед” 2018

Имах една мечта. Роди се някак си внезапно след поредното излизане от Колкина дупка. Отново оставихме тонове работа зад гърба си – некартирани части, неизкачени комини, непробити тесняци, зали за маркиране на пътя и други, много други дребни но полезни задачки. А на повърхността имаше работа за целия китайски народ. Десетки въртопи криеха възможни входове към нови пещери, има вече известни такива, които трябва да се поразкопаят, за да ни въведат в лоното на Понор планина. Все пак е доказано, че водата от дъждове и снеготопене минава по добре оформена подземна система и извира от три извора в покрайнините на планината: Искрецки, Церовски и Бовски.

Снимки от Сашо тук

Снимки от експедицията тук или влезте в галерията на сайта на flickr:

Kolkina "Gipsium flower" expedition, 04.2018

И внезапно бях осенен от идеята. Като в анимационен филм малка крушка светна над главата ми. Вече със сухи дрехи и пълен тумбак, пред зачервеното кюмбе в къщичката след като цялото приключение е към своя край оставих мисълта ми да блуждае в новата мечта:

 ДА ОРГАНИЗИРАМЕ МАСИВНА ПЕЩЕРНА ЕКСПЕДИЦИЯ

с цел изследване на Колкина дупка и района на входа ѝ.

Беше края на есента. Идваше зима, а и разходката до Хърватска в най-дългата им пещерна система Кита Гачешина (К.ра в гащите) също заемаше важно място в плановете ни. И идеята – мечта остана малко по-назад. Организирахме още една експедиция, в която взеха участие повече от 14 пещерняка от цялата страна и трима чужденци: Полша и Израел. След приключването ѝ установих някаква зависимост: колкото повече хора, толкова по-малко работа се върши. Но въпреки това идеята продължи да гори и оформя във вътречерепното пространство.

И така в края на февруари, докато гурбетчийствах в западна Европа мисълта за Колкина дупка не ме оставяше намира. В досадните часове докато търках и миех прозорци на -7 градуса мислено се прехвърлях в лагер „Калоян“ и търсех утеха и душевен мир. Едната вечер сякаш на шега написах в клубния чат, че Великден е идеалният момент за „масовката“, както я бяхме кръстили по между си. За мое най-голямо учудване всички се съгласиха и в рамките на няколко дена с Ефи изготвихме задачите за експедицията и поканата към клубовете. Колето я преведе на английски. Незнайно защо бях решил, че 04.04 е в петък и почти до края вярвах в това. Та решихме датите да са от 04.04 до 15.04. Заваляха предложения за тениски, нашивки и канчета, писма до потенциални спонсори, рекламни материали…

Една сутрин отворих клубния имейл и писмото от световно известното електронно издание свързано с пещерите Darkness below ме докара до оргазъм. Молеха да публикуват нашата покана за експедиция на тяхната страница. Освен одобрение им пратихме и няколко снимки от пещерата направени от Цветан Остромски. Алексей Жалов отново помогна като разпрати поканата на негови познати и приятели. Това даде плодове. Получих първото международно обаждане. Alex Pologea от брашовския пещерен клуб „Силекс“, Румъния. Първият му въпрос за пещерата беше „Каква е формата на прониквачката, която трябва да нося?“, което веднага ме доведе на мисълта, че този човек знае какво прави и къде отива. В последвалите няколко контакта му обясних подробно за пещерата и нейните специфичности. В крайна сметка очаквахме трима румънци и вероятност за четвърти. После се обадиха и гърци. Въпросите им започнаха с „каква е храната“ и завършиха с нещо относно тоалетната в подземните лагери. Опитах се да им обясня сложността на Колкина дупка, но постоянно получавах отговор да не се притеснявам, те видиш ли били пещерняци. Поръчаха си три ПВЦ гащеризона от Коко Ланджев, които трябваше да взема. Ние лично си поръчахме шест торби с нов (украински) дизайн – високи и тесни с подсилено дъно.

Датата наближаваше, а задачите не само трудно се изпълняваха, но и се увеличаваха. За нас това се случваше за първи път, а имахме по-малко от месец да организираме всичко. Всеки от нагърбилите се си имаше задачи, а аз на всичкото от горе трябваше да координирам нещата от далечен Девин (поредната командировка). Телефонът ми все по-често звънеше. Последните дни се превърнаха в кошмар. В същото време се опитвах и курс да водя. В последната минута на мача се снабдихме и с телефони за под земята. Огромни благодарности на Пещерно спасяване.

В крайна сметка Милена се сдоби с 24 канчета с красива украса, Светли разпечата и ламинира указателни табели за ключови пасажи в пещерата, Ефи за пореден път изскочи с тениски (най-накрая ги пробутахме), а аз и Колето се занимавахме с комуникацията с участниците и спонсорите. „Хармоника“ баха така добри да ни снабдят с тонове вафли, сурови яйца (нали е Великден) и кисело мляко. Леля Ани от магазин Алпи даде 100 лв. специално за бонбони (Ще прощаваш, но купихме и други неща, че бонбоните щяха да станат много тежки :).

Но колкото и тежка да е организационната част в крайна сметка идва денят за стартиране.

На 04.04 се събудих преизпълнен с енергия и нерви. Последните няколко дни постоянно получавах обаждания кой се отказал, кой му дошло желание да дойде, кой какво щял да прави… и т.н. А аз исках само да се кача на „Къщичката“ и да си почина поне един ден.

Баня, натоварих колата и тръгнах към Колето. Той също току-що изкъпан (все пак се очакваше следващия душ да бъде след около 10тина дена) се натовари и хукнахме по задачи: разпечатване на картата на Колина на А0 (вертикален и хоризонтален план), пазаруване на храна за под земята, спонсорство от „Хармоника“, батерии и …. абе пълен багажник!

Късния следобед вече бях пред клубното помещение в Церово. Антон Парталев се присъедини към процесията с доволно свободно място в огромната си кола – спалня. Алекс ми се обади, че двамата му приятели вече били горе. Завидях им. Без да губим време и ние се отправихме на там.  Двамата румънци, Флорин и Радо, вече се бяха настанили, когато ние пристигнахме. За съжаление английският им беше по – зле и от моя, та комуникацията беше изключително трудна и уморителна за ръцете ни. Заехме се с палатки, тенти пред входа на къщичката, събрахме дърва и преместихме огнището. Очаквахме само третия румънец – Алекс. След дълго губене и упътване по телефона той ни намери.

Установихме пропуск номер едно: маркировка по пътя. Табелки със стрелка и надпис Колкина щяха да свършат идеална работа. А и смятахме, че намирането на конкретни координати няма да е трудно. Грешахме. Много е лесно да не объркаш пътя когато го познаваш и за това си мислехме, че за всеки ще е така. Но важното е, че в края на деня Алекс беше си отворил бира край огъня и опознаването започна. В дневника на експедицията Парталев записа първите участници. Вихи се зае да пържи кюфтета, а Киро да ги яде. Двете му деца Крис и Ади кротко спяха в палатката им.

Планът за първия ден от експедицията включваше подготвяне на торбите (бананите според румънците) и аз и тримата румънци да се отправим към лагер „Калоян“. Колето и Светли разпънаха телефонен кабел до входа на пещерата с идеята в последствие да го свържат с този вътре и така един ден да имаме връзка от лагер „Калоян“. На входа съобщиха, че някой олигофрен е изскубал лепеняците за който връзвахме входното въже. РЪЧИЧКИТЕ ВИ ДА …. Бях оставил гръцката група на Ани и Васко (ИЗВИНЯВАЙТЕ, СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ!!!). И ранния предиобед първата група тръгнахме към пещерата. Кордурените гащеризони на Флорин и Радо малко ме притесниха, бяха доста амортизирани и поскъсани тук-таме.

Изказах съмненията си, но те не се смутиха. Снимки, усмивки, сбогувания.

Още на „Старо дъно“ започна да капе от тавана. На „Старо-Ново дъно“ имаше лек водопад върху бутилките, които бяхме оставили да се пълнят. На зала „1-ви януари“ на вертикалното въже валеше сериозно. Опитах да направя връзка с къщичката, но отговор нямаше. Ентусиазма ми вече беше попарен. Предполагах, че водата ще е повече, но се притеснявах за спътниците ми. Вече няколко пъти съм виждал как хора бедстват, защото не са с правилното облекло. В големите зали по стените се стичаха потоци вода. И когато стигнахме до отвес „Рошавото“ гемиите ми потънаха. Река влизаше в черната паст на тридесет метровата вертикала. Съобщих, че водата започва от тук.

Радо и Флорин решиха да минат първи и да проверят как им се струва. Оставиха торбите и без да му мислят се гмурнаха във водопада. След четвърт час се върнаха вир вода. Бяха стигнали до „Лежанката“, първото място, на което се налага да легнеш във водата. Изказаха съмнения, че ако става по-мокро няма да им е особено комфортно. За това взех трудното решение да се върнем. Безопасността е на първо място. Ако всички бяхме с ПВЦ не мисля, че щяхме да имаме проблеми. Опитах отново с телефона, но уви безуспешно.

На „Старо-Ново дъно“ осъзнах, че нямам гръден самохват. Върнах лентата и си спомних, че последно дадох екипировката си на един от курсистите. Хъм, ясно. Радо ми даде своя тиблок и бавно започнах изкачването си нагоре. Имах достатъчно време да прегледам въжетата по системата и да открия ужасяващи проблеми. На места липсваха цели парчета от бронята. Мисля, че вината е на крачните самохвати. Записах още една важна задача – да се подменят въжетата на големия отвес.

Тръгнахме като аслани, а в края на деня се върнахме посрани. Трябваше бързо да се измисли решение. Колето и Светли бяха решили да влизат на другия ден. Така че група „Телефонист“ трябваше смело да проучи пътя и да открие проблема и да установи телефонна връзка от лагер „Слънце“, да съобщят за състоянието на стеснение „Фурната“ и ако е проходимо на другия ден да продължат с окабеляването към лагер „Калоян“.

Започна да вали дъжд, който го даваха по всички прогнози да премине в сняг. Ставаше ми все по-тъжно. Всичко вървеше срещу нас. За сметка на това хора пристигаха. Работата на повърхността беше във вихъра си. Вече бяха започнали изграждането на тоалетна, бяха събрани дърва и огънят бумтеше. Васко и Ани пристигнаха. За пореден път бяха без палатка и чували. Дано се научат скоро, че плановете се прецакват бързо и внезапно. Но тяхното присъствие ми вдъхна надежда и увереност.

Утрото дойде мрачно и тягостно. Дойдоха гърците – Йоргос, Манис, Димитрис и Джорджия (Италия) от Hellenic Speleological Society (H.S.S.). Съобщих им тъжната новина, че трябва да изчакаме и най-рано на другия ден можем да започнем да влизаме. Те решиха да се разходят в района. Радо и Флорин в понеделник трябваше да са на работа и решиха, че е по-добре да си ходят. На раздяла изказаха огромното си желание да се върнат при някое от следващите ни посещения на Колкина дупка. „Винаги сте добре дошли“ им отговорих.

Колето и Светли се приготвиха и тръгнаха. Нашите български лъвове смело затъркаляха следващия крайъгълен камък в изследването на Колкина дупка !!! ТЕЛЕФОННА ВРЪЗКА В ЛАГЕР „Калоян“!!! Ани и Васко геройски заеха поста си на телефона в очакване на връзка с група „Телефонист“. А аз не можех да си намеря място и се въртях като обран евреин. Допълвах торби за лагер 1 или лагер 2, ходих за дърва, съблюдавах изграждането на санитарен възел малко над къщичката, посрещах нови и нови гости. И разбира се търчах към телефона след всяко изпукване и говор. Проблемът с връзката се оказа още на входа. След няколко неуспешни връзки, накрая момчетата оправиха проблема и около 12 часа тръгнаха надолу.

Калин от клуб „Хелектит“ и Тошко от миналогодишния ни курс решиха да занесат багаж до „Рошавото“. След дълъг спор им дадох контролно време 19 часа, но бях сигурен, че ще им е малко. Започнаха връзки с група „Телефонист“ – „Старо дъно“, „Минната проходка“, зала „1ви Януари“, над  „Рошавото“, на отвеса под зала „Бисерна“, под последния водопад, преди меандър „Горила“, на „Съблекалня“, на лагер „Слънце“. Стеснение „Фурната“ е проходимо.

Състоянието на лагера обаче е потресаващо. Последните, които са го ползвали, ИГОР РУНЯШКИ и МАРТИН ТРАНТЕЕВ, са го оставили с мокри спални чували, неизмита посуда, кал навсякъде в палатката. Изобщо пълен погром. Поради тази причина още преди години беше изготвен правилник за ползване на лагера и беше закачен на входа на палатката. Всички очакваме извинение от двамата. И поради тази причина двамата български лъва решават да пропуснат нощувка в лагер „Слънце“ и да продължат към лагер „Калоян“. Назначават следваща връзка след 14 часа на другия ден на всеки кръгъл час. Единствената им молба е някой да прекара торбата с кабела през „Фурната“. Това ми беше достатъчно да дам зелена светлина.

Калин и Тошко се върнаха десет минути преди контролата. Гръцката група се върна от разходка. Разкрих им плана за утре. Тъй като имаха само три ПВЦ гащеризона имаха план двама от тях да влезнат до лагер „Калоян“, да пият един чай и веднага да излязат, а на другия ден да влезнат другите двама. Трудно, но ме разбраха, че това няма как да стане. И тогава разбрах, че въпреки всички обяснения, които им дадох пред картата, те нищо не са възприели. След малко Йоргос се върна с нов план – някой с кордурен гащеризон и другите с ПВЦ. Този някой щеше да тръгне с мен и Алекс като по-бърза група, за да не страда от студа. Другите трима трябваше да влизат с Ани, Васко и Тошко. Подготвих им дрехите за пещера в торбите. Почти не остана багаж за вкарване, но прониквачките и хидро торбите свършиха. В последствие някой от излизащите щеше да изкара торби.

Поляната около къщичката се изпълни с палатки. Дойдоха даже и курсисти, които цял ден бяха картирали с Живко (Шамил) в привходните части на „Темна дупка“ на Лакатник. Продължаваше да вали.

На сутринта се беше поизяснило, но си оставаше студено. Бях изчислил да се движим с лек багаж, за да сме по-бързи. Алекс сметна, че ще опита с неопрен и кордура. Гърците излъчиха победител в надпреварата за кордурения гащеризон – Джорджия.

Закусихме и поехме отново надолу – аз, Алекс и Джорджия в първата група, а втората – Васко, Ани, Тошко и тримата гърци. Посъветвах ги да се разделят на две групи. Още след отвес „Рошавото“ Джорджия беше мокра и леко притеснена. Опитвах да я разсейвам с разкази за ключовите моменти в нашето изследване на „Колкина дупка“, с весели историйки, но забелязах, че тя има сериозни проблеми с ТЕВ. На първия водопад след „Рошавото“ тя запецна в пандюла под струята, при което студената водя сякаш я парализира. След продължителна борба най-накрая успя да слезе при мен. Алекс с неговия неопрен се движеше бавно и тромаво. Но пък не спираше да се движи. Прецених, че експеримента „неопрен-кордура“ ще е недостатъчно успешен и няма да бъде повторен. По-късно той сподели моето мнение.

На лагер „Слънце“ италианката изяви желание да останем там, но със съжаление ѝ обясних, че на този етап е невъзможно. Свързах се с къщичката за последно. Преминах „Фурната“ първи. Тя се забави веднага след мен. Въпреки дребния си ръст успя да се заклещи. След като се изправи от другата страна забелязах, че не се чувства добре и вече се бори с хипотермията. Казах ѝ да продължи да се движи с ясната представа, че ще я настигна след няколко минути. Исках само да се уверя, че Алекс няма да има проблеми. Оказах се прав. В уникален стил той легна по гръб и мина с двете си торби без никакви затруднения.

След втората фурна има малка кална зала. Май ще ѝ приляга името „Съблекалня 2“. Там разфасовах едната торба и извадих сухи дрехи и кордурен гащеризон за Джорджия. Тя се преоблече, но краката ѝ бяха ледени. С Алекс хванахме по едно ходило и замачкахме пръстите на краката ѝ. След като тя се почувства по-добре, той свали неопрена си, хапнахме по една вафла „Хармоника“ и продължихме надолу. През няколко минути Джорджия ме питаше колко остава – ясен признак за крайно изтощение. Както и очаквах срещнахме група „Телефонист“ по средата на дългия меандър. Връщаха се за връзка с повърхността и довършване на работата по окабеляването.

Първата им работа беше да ми се оплачат, че нямало храна в лагер „Калоян“. Имало само за готвене, а те разбираш ли, не познавали тази материя от човешкия бит. Веднага бяха преразпределени. Да вземат прониквачката на италианката и едната от Алекс. Вече бях започнал сериозно да се притеснявам за групата на Васко и Ани. Щом Джорджия имаше проблеми след като от две години ходи по пещери, представям си Димитрис, който бил завършил курса скоро. Но нямах право да се разсейвам и леко засилих хода към лагер „Калоян“. Някъде около 22 часа петимата бяхме в лагера и разопаковахме торби. Колето сподели тайната си за оцеляване с Джорджия. Със запален газов котлон да суши спални чували. Цветът по страните и започна да се връща.

Оказа се, че основната част от храната е в торбите на другата група. За това със Светли сготвихме нещо набързо, след като направихме чай. Единият котлон не работеше, но за щастие Колето носеше своя. Всички се стоплиха и започнаха да съхнат. Алекс ми сподели, че съм бил прав да върна неговите другари, но като цяло си представял нещо доста по-страшно. След полунощ започнах да се притеснявам малко. Около 1 пристигна и втората група. Васко беше превъзбуден, крещеше и ръкомахаше, че трябвало да влиза с курсисти. По-зле, с туристи, които не си плащали достатъчно. До някъде беше прав. Димитрис наистина се оказал на ниво курсист, който трудно борави с екипировката си. Никаква комуникация между Йоргос, който говори английски и другите двама, които пък не говорят. В крайна сметка бяха пристигнали.

За успокоение на Васко веднага се уреди с топъл чай и свита и запалена цигара. И за още по-голямо успокоение веднага му дадох задача да изпържи яйцата. Тошко изглежда нямаше никакви проблеми. То и без това е трудно да прочетеш емоция на лицето му. Но пък гърците изглеждаха сякаш идват от война. Димитрис се съблече, влезе в палатката в един от чувалите и повече не са показа. Колето като истински домакин хвърчеше с чаши с чай, сладки и ядки. Но гостите трудно възприемаха. Трябваше подробно да им обясня за реда в лагера, за тоалетната и чешмата, за палатката. В отговор Йоргос, който беше ръководител на групата, ми се скара, че за пещера като тази подбора на хора трябва да е доста по-стриктен. Явно беше забравил тоновете обяснения от моя страна.

Дойде и следващия проблем. Курсистът искал да излиза веднага. Като на малко дете Колето обясняваше, че това е невъзможно. Малко по-късно Васко вече беше направил бъркани яйца с подправки, сирене и други вкусотийки. Част от гърците насядаха около масата и гребяха с лъжици от общата купа, мажеха филии и ядяха та ушите им пукаха. Димитрис беше обслужен в спалния чувал. Обясних на Джорджия, че най-добрата опция е да почиват, да хапват и на другия ден по някое време да тръгнат да излизат. Тя преведе, имаше спор, но в крайна сметка решиха, че аз знам по-добре от тях.

Изчаках всички да си легнат и тогава тръгнах да си търся място. Осем налични чували бяха скопчани един за друг в един голям пашкул. Принципно когато сме били толкова много хора не сме имали проблеми със спането. Но сега нашите гости се бяха натръшкали като рязани читаци. Половината палатка се заемаше от тях, а другата половина от другите шест човека – българи. Докато гостите спяха по гръб и с разперени ръце ние се бяхме наблъскали като печени чушки в буркан. И всички на една страна. Направихме опит да ги разместим, но те или бяха много уморени, или се направиха, че не ни чуват. Накрая Колето беше принуден да легне с главата в краката им. Алекс спеше в чувала си някъде в ъгъла.

Сутринта само Алекс изглеждаше сякаш е на море – наспан и готов за подвизи. Светли и Колето трябваше да се върнат за кабела и да го докарат до тук. По мои сметки щеше да стигне някъде наблизо. Васко и Ани останаха в лагера да домакинстват, а също така и да наглеждат нашите гости. Посъветвах ги да им намерят някаква работа – да изчистят, да изперат торбите и други подобни леки, но досадни задачки. Накарах Йоргос да ми обещае, че няма да тръгнат преди да съм се върнал.

Аз, Алекс и Тошко се запътихме към блокажа, за който малко по-късно ми хрумна, че името „Хармония“ ще му лепне като лъжица в масло. Пътят от лагера до блокажа е около два километра. Минахме през галерията „Бялата река“, за да поснима Алекс, а Тошко да види неща, които рядко се виждат. Показах им различни места за катерене и разширяване, но сега водата беше в повече и работата ако не невъзможна щеше да бъде изключително мизерна и трудна.

Стигнахме до блокажа, хапнахме вафли „Хармоника“ и други благини и се втурнахме да разглеждаме. Идвах за четвърти път. Всяко идване ми показваше нови и нови неща, но сега бях сигурен, че едни плочи, които предния път бяха на тавана, сега бяха клюмнали. Реших да проверя едно място за разширяване. Кална пътека водеше низходящо между стената и една плоча с лице около 2.5 квадратни метра и дебелина около 25 сантиметра.

Вече бях проверявал мястото и си имах методология за минаване, така че да не размествам нищо. И този път тръгнах по познатите стъпки, но в момента, в който се облегнах на плочата, тя тръгна с неприятно стържене. И докато се замисля, че ще ме притисне вече я усещах как ляга върху таза ми и изведнъж… спря. Не мърдах. Зад себе си чух как Тошко и Алекс издишат шумно през зъби. Погледнах ги и видях ужаса в очите им.

Спестих им, че малко съм оцапал гащите и още по-внимателно започнахме да изследваме между срутените камъни и канари. Пропуснах Алекс пред себе си с идеята, че новите очи може да видят нещо ново. Уви, не стана така. Във височина стигна до две V-образни плочи, до които стигнах и аз предния път. В дълбочина се спусна до реката и намери зала „Изгубени“. След няколко часа ровене Алекс сподели мнението ми, че това място ще ни спре за известно време. Да не говорим, че е доста опасно. Хапнахме отново, снимахме се с табелката „-540“ и тръгнахме към лагера.

Там заварихме други гърци. Вчерашните бяха мълчаливи и омърлушени. Тези новите вече бяха типичните приказливи и наперени. Димитрис беше излезнал от чувала и се чувстваше  по-добре. Започнах да им подготвям багажа и тогава чух Светли и Колето. Дотъркаляха гигантския крайъгълен камък чак до чешмата – на няколко минути от масата. Една от най – важните задачи на експедицията беше изпълнена. Вече имахме връзка с повърхността. Ликувахме. И на повърхността и под земята.

Подготвихме гостите, снимахме ги с табелка „лагер „Калоян“ – 460 метра“ (според мен това беше последната снимка на Димитрис в пещера) и някъде около 1 часа ги изпратих с напътствия по живо и по здраво. Имаха две торби и по пътя щяха да напълнят още една с мокрите дрехи на Джорджия. Обадих се на повърхността и им дадох контрола 18 часа. За щастие навлизане група „Телефонист“ имаха за задача да маркират пътя и в двете посоки. Указателни табелки и преградени галерии със сигнална ограничителна лента. Разположихме се като бейове, а Колето легна в два спални чувала, но въпреки това не успя да се стопли. Може би има основателна причина да му викаме „Хипотерма“.

Нов ден, нов късмет. Предната вечер Алекс извади от личната си торба парче сланина , около 600-700 грама. Та това със едни пържени яйчица. Висококалорична бомба.

Васко и Ани тръгнаха към блокажа да картират всяка дупка, в която могат да се пъхнат безопасно. Идеята е следващия път, който и да отиде да не проверява вече видени места. Колето и Светли останаха в лагера да домакинстват и да маркират прекия път под „Тирбушона“. Аз, Тошко и Алекс се отправихме да катерим отвеса на „Северна тангента“. Предната експедиция бях стрелял с електронната рулетка и максималната височина беше около 55 метра. Около 20 метра в диаметър. Водна мъгла и отвратително ледено течение.

Алекс освети с мощния си челник и избра маршрут, който беше малко странен за мен, но се съгласих. Приготвихме инвентара, подредихме примки с карабинери, нанизахме анкери на планките, подготвихме и машината. Алекс се изкатери върху широка и полегата козирка, която лесно го качи на около 15-тина метра над дъното на кладенеца. Монтира два анкера и направи установка, за да можем да се качим при него. Площадката беше до самия водопад, но ПВЦ гащеризоните ни пазеха сухи отвътре. Някъде на височина водната струя се удряше в скалата и ставаше на фина мъгла. Малко по-късно Светли щеше да измери дебит на реката около три литра в секунда. Не е много, но пък мокреше като за десет.

От площадката можеше да тръгнем по два пътя: единият беше право на горе, покрай водата, а другият леко в ляво към нещо като тераса. Така от долу нямаше как да преценим колко е голяма терасата и какво има на нея. Аз лично бях фен на първия – здрава, измита скала, по която ще катерим бързо на височина, но пък ще ни пръска. Алекс избра другия маршрут и тогава комина получи име: „Българо – румъснка дружба“.

Като гост получи правото да катери първи. Анкер след анкер в рамките на няколко часа изкатери около десетина метра и се качи върху терасата. Фиксира статичното въже и ни покани при него. Вече бях почнал да се схващам от студ. Около шест часа без никакво движение на този ветрилник ти гарантират доволно преохлаждане. Качи се Тошко. Последвах го и аз. Озовах се в дълбока, лепкава и тежка кал трупана с хилядолетия. Мястото, на което румънецът беше направил установка беше до стената и като се нагласиш за осигуряване затъваш само до под коляното.

Приготвихме отново инвентара за катерене и тръгнах на горе. Ботушите ми сякаш бяха натъпкани с оловни кюлчета. Терасата имаше стръмен наклон покрит с отвратително дебел слой кал. Всяка крачка събираше по мен още и още студена лепкава гняс. Но пък за сметка на това ставаха удобни стъпки. Стигнах до вертикалната стена. Ударих няколко пъти с чука и звука не ми хареса. Кънтеше на кухо. Калцитен натек върху скалата, а отгоре кал. Разчистих калта, почуках до като намеря по-здраво място. Избрах най-дългия анкер и го монтирах. Той мина през калцитната наслага и хвана здраво в скалата.

Обявих край на работната смяна. Беше станало около девет вечерта. Прибрахме се в лагера. Гърците бяха излезли благополучно. Китен и Яна се гласяха да влизат към лагер „Слънце“ в типично за тях време някъде около едни. А имаха да подреждат и оправят лагер. Стана ми жал за тях. Да не говорим, че по-късно се оказа, че в торбите с храна за първи лагер е имало само ориз и макарони !!! ИЗВИНЯВАЙТЕ, СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ !!! Кирчо и той е с тях. Чудесна бригада грумили. А следващите няколко дена щяха да работят по разширяването на „Фурната“. Супер, надявам се на излизане да го няма това ужасно препятствие.

При нас дневалните не притежаваха никакви готварски умения и за това всички се втурнахме да готвим.  През почивния си ден Кольо и Светли се разходили до „Бялата река“ и пътьом маркирали пътя покрай „Тирбушона. Васко и Ани се върнаха след полунощ. Васко имал леко премеждие – „стъпах на едно камъче, то тръгна, а след него друго, а после и друго и накрая тръгнал целия сипей“. Да, малко така става там. Истинска кула от карти. Тежки карти.  Маркирали с реперни точки пътя си из блокажа и проверили доста от местата, които вече знаех. Алекс въведе измерените координати в телефона си и изчерта картаринато от тях. Вече беше по – лесно да си визуализирам вътрешността на блокажа, но работа има още. ХОРА НЯМА!!!

Васко направи събуждането вълшебно. Изпържи филийки. С яйца. Имаше натрошено овче сирене. Паснаха си идеално. Като пестник на нос дет се вика. Васко и Ани се чудеха дали да си ходят или  да останат и прекараха деня в домакинстване и почивка. Колето и Светли отидоха да проверят един блокаж наблизо за слухова връзка. За съжаление експеримента се оказал неуспешен. Шумът на водата заглушавал всичко. За да не са капо картирали различни части из залите и измерили дебита на няколко притока.

Аз, Алекс и Тошко се отправихме за пореден път към комин „Българо – румънска дружба“. От мястото, което бяхме стигнали се виждаше, че пътят който сме избрали води до кална галерия. Не, не кална, а сякаш беше събрала всичката кал на света и сега бавно я бълваше върху нас. Шоколадовата фабрика. В дясно от нея в мъглата прозираше отворът към, който се стремим. Отново изкатерих калния сипей. На горна осигуровка не беше чак толкова зле. Анкер след анкер тръгнах нагоре. Калта беше навсякъде. По-късно Алекс спомена, че единственото чисто място по мен било отзад на каската.

Дългите анкери свършиха, а калцитната кора сякаш стана по-дебела. От едната дупка текна вода след като навих гайката. За да стигна до следващата тераса трябваше леко да траверсирам над другарите си. До каквото се докоснех падаше. Огромни топки кал летяха надолу и отделяха специфичен шльоп звук след като се сблъскат с другата кал. С последните две примки стигнах до терасата. Тя се оказа тесен наклонен участък почти заравнен от същата гняс като тази малко по-долу. Тежка, лепнеща, гнусна кал. Толкова се бях увъртял, че вече нищо не си личеше какво е.

Слезнах при другарите си. Смях и закачки, малко снимки и Алекс продължи нагоре. Или по-скоро настрани, десетина метра над нас. Залетяха кални кюфтета. Почна да ми става студено. След малко вече се тресях. Хапнах шоколад. Не помогна и за това хапнах още малко. Ставаше ми все по-студено. Кратко съвещание с Тошко и тръгнах към лагера. До като се движих сякаш се посгрях, но после цялата вечер ми беше студено. Реших на другия ден да почивам. После ми предстоеше дълга разходка с Вили след полусифона. А после и излизане.

Всички изглеждаха уморени, но въпреки това Колето щеше да поеме следващата смяна с Алекс. Румънецът единствен беше като навита пружинка. С Тошко се върнаха към десет.  Бяха качили още седем – осем метра до следващата такава площадка. Само, че с повече кал. Бяхме на около тридесет метра над земята. А може и повече. Отбеляза за същия проблем с калцитната кора. Но и двамата бяхме съгласни, че когато ги натоварваш правилно няма да има проблем. Вече се виждало по – ясно отвора, от който идва водата. Колко метра? Не може да се прецени, но около петнадесетина. Но трябва и да се траверсира малко. Поне още два дена. Дано времето стигне!!!

Вечерните новини от повърхността ме потресоха. Боби бил ухапан от куче. Да, това май е новият проблем, кучетата от овчарника. Вихи ми спомена, че едно от тях леко я клъвнало. Но нямаше видими следи. Та, Боби, въпреки раните си решил да ни дойде на гости, но на лагер „Слънце“ преценил, че е по-добре да се върне. Мъдро решение. А на всичкото отгоре е изнесъл и боклука. Надявам се сега да е добре. Павел и Вили се чудеха дали да влизат, но на края оставили за утре. Китен е подкарал машината и вече работи с Киро. Янчето скучае. Не е попаднала на бригада.

Колето не успяваше да се стопли. Дори и в двата спални чувала. Сланината свърши – последния деликатес на Васко. Може би това най-накрая ги накара да си тръгнат.

На сутринта изпратих Алекс и Колето да катерят. Тошко и Светли решиха да се разходят до грифона над чешмата. Аз домакинствах. Ани и Васко са навън. По-късно Тошко се зае да кулинарства. От повърхността научавам, че Вили и Павел са тръгнали. Прекарах целия ден в зареждане на батерии. Ядене, спане и леки разходки. Вечерта Алекс и Колето се върнаха видимо уморени. Румънецът стигнал до подножието на калната фуния и трябвало само да се траверсира и още малко нагоре.

След последната връзка с повърхността разбрах, че Вили и Павел си почиват неопределено време в лагер „Слънце“ и реших, че утре ще видим сметката на комина. За пореден път „преоблякох“ машината с тонове стреч фолио и малко дъктейп. Тошко, Светли и Кольо щяха да излизат на другия ден и приготвяха багаж. Легнахме си рано след обилна вечеря.

По една или друга причина на другия ден се наложи всички да излизаме. Нали има една поговорка, че докато хората си правят планове, боговете се смеят или нещо подобно. За повече подробности ще можете да прочетете на сайта на Пещерно спасяване. Но това, което ми направи огромно впечатление по пътя нагоре няма как да не го спомена. КИТЕНЕ, ЯНЧЕ, КИРО, ЕВАЛА!!! Знаех, че са я съкратили, ама то вече я няма бе! Само трябва за секунда да пролазиш и си от другата страна. Обещаха, че им трябват само още три дни. За „Фурната“ става въпрос, де.

Следващите дни минаха в занимания с курса, които между другото, стигнаха до зала „Първи януари“ и закриха експедиция „Гипсов слънчоглед“, но за това друг пише, че даже и ме изпревари.

Алекс остана с нас още няколко дена. Разходи се до „Рогио бърдо“ с Ефи. Помързелува на слънце и събота си замина. Беше доволен от себе си, от нас, от преживяването, което мисля, че е най-важното. Да си доволен от всичко.

И защо да не сме доволни. В лагер „Калоян“ има телефонна връзка. Стеснение „Фурната“ почти липсва. Да, вярно, няма го онзи чар и адреналин да ти се запичи торбата на завойчето, но става. Имаме истинска тоалетна на повърхността. Скована от много хора, но поне един ако се беше записал, че да го спомена щеше да е хубаво. Но видях, че Парталев, Найден и Пепи я започнаха, по-късно са се включили и курсисти, а Китката изскочи с летви и се получи страхотно. Даже и място за тоалетната хартия има. Балкантурист.

„Тенекето“ се поотвори. Не само разбира се, а от група смели копачи. Кои? Пак няма информация. Знам, че Пепи, Найден и още курсисти са участвали. Разкопали са до малка заличка. Скоро ще трябва да се картира.

Преекипираха се въжета. Разшириха се и други места по пътя. Картира се част от блокажа, което е първата сериозна работа по пътя на долу. Защото всички вярваме, че няколко пикливи камъка няма да ни спрат. Внесе се голямо количество храна и газ за следващи експедиции. Ефи извършва някакви експерименти с едни дискове, на които пише нещо за изследване за радиация. Дано не светнем след продължителен престой. Светли измери важни дебити.

На реката, по която катерим малко по-нагоре е около три литра в секунда. А реката, която не знаем от къде идва, но всички пием вода от нея е около единадесет литра в секунда. Дебитите бяха измерени по средата на престоя ни. Водата видимо намаля още на втория ден. Тонове снимки и видео. И да, почти изкатерен комин, който още ме буди нощем, но скоро и него ще го отпишем от важните задачи. През експедицията са минали над тридесет и осем човека, а през пещерата двадесет и девет човека от три държави.

Да, доволен съм. Имах една мечта, която се осъществи. Имахме пропуски и недоразумения, но както обичам да казвам, човек се учи от грешки. Та дано си вземем поука за следващия път.

Огромни благодарности на:

„Хармоника“

„Алпи“

Пещерно спасяване

и на всички посетили и забавлявали се на експедиция Колкина дупка – 2018 „Гипсов слънчоглед“

и на всички вързали се на въдицата ми. Без тях това събитие нямаше да го има.

 

А между другото само да спомена, че финансово проявата беше абсолютен провал.

автор: Делчо Топалов
снимки: Вихи, Алекс и други

 

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *