УВОД
В централната част на Западна Стара планина се разполага Понор планина. Тази планина е впечатляващ район, който се характеризира със заравнен релеф, оформящ няколко заравнени повърхности. С най-широко площно разпространение са площите с надморска височина от 1100 до 1300 m с обширно и сравнително заравнено било. Понор планина е разположена между Петроханския проход и река Гинска (Нишава) от запад, от река Искър на изток, от юг се ограничава от реките Козля и Искрецка, а от север от Кознишкия рид и река Пробойница. Планината е слабо населен район, а населените места са предимно по нейната периферия. От години тази планина привлича много изследователи, но най-голям интерес представлява за хидрогеолози и спелеолози. Лесният достъп и близостта до София дават възможност за нейното добро изучаване и изследване.
ГЕОЛОГИЯ
В геоложко отношение може да се каже, че планината е изградена от скалите образувани през Долния Палеозой и Мезозоя (Фиг. 1 и 2).
Скалите на Доният Палеозой, разположени в най-южните части на Понор планина, са изградени от аргилити с ордовишка възраст на така наречената Грохотенска свита. Те са преместени и навлечени на север по Видличкия навлак върху по-младите мезозойски скали. Този навлак представлява голяма възседно-навлачна структура, отделяща Средногорската от Западнобалканската Тектонски Единици. В северните части, в основата на геоложкия разрез, се разкриват по-стари камбрийски скали на Диабаз Филитоидният Комплекс. В него са внедрени палеозойски (с тях са свързани урановите находища по река Пробойница), гранитоидни тела и дайки. Върху тях с прекъсване се разполагат седиментите с Триаска възраст. В основата им се разкриват езерно-речните отложения (предимно червено оцветени пясъчници и конгломерати) на долния Триас от Петроханската Теригенна Група (т.нар.“бундзандщайн“), като с бърз преход върху тях се разполагат седиментите на Искърската Карбонатна Група. Последната представлява последователност от доломити и варовици. Върху различни части от тези скали, с размив, се разполагат юрски седименти. В долните си части те са изградени от дебели, повече от 200 метра теригенни водоупорни пластове. Това са скалите от Бовската, Етрополската, Озировската и Костинска свити, които изолират покриващите ги материали на юрско-кредната Западнобалканска Карбонатна Група.
Понора планина е засегната и от редица тектонски процеси. В района разломните нарушения се обединяват според тяхната ориентировка в две основни системи: Балканидната и Меридионалната. По-големите и преобладаващи разломни структури са от Балканидната система, които са с посока изток-запад. Някои от тези разломи са Варнишки, Драгоданишки, Душнишки и др. По-слабо развити и с по-малка амплитуда са Меридионалните разломи, които са с посока север-юг. Изключение прави, по отношение размера си, Ежданско-Брезенският отсед (фиг.1), който представлява разломна зона от паралелни нарушения със сложно развитие и реактивизация през различни времеви интервали. Северната част на района е по-слабо разломена, докато в юг-югоизточната е разкрит така нареченият Видлички навлак[1]*, представляващ сложна система от пластини („люспи“).
[1] полегат разлом, при който по-стари скали биват преместени върху по-млади, в следствие на компресия-натиск
Несъмнено от спелеоложки интерес представляват основно скалите с триаска възраст от Искърско Карбонатната Група и тези с юрско-кредна възраст от Западно-Балканската Карбонатна група, в които са възможни процеси на окарстяване. Тъй като те са отделени от водоупорни скални материали, преминаването на води между тях е затруднена и би трябвало да бъдат разглеждани условно като два отделни карстови „масива“. В по-горе лежащите юрски карбонати се наблюдават прояви на карстови процеси и са установени и проучени редица пещери. За жалост, потенциалът за развитие на голяма пещера или пещерна система в тях е малък. Не така стои въпросът с перспективността в триаския карстов „масив“. Той е с дебелина на карбонатните пластове повече от 300 m, затъващ с лек наклон от 5 – 20° в ЮЮЗ-на посока. Именно този масив представлява най-голям интерес за хидрогеолози и спелеолози, защото през него преминават множество подземни реки, оформящи големи пещерни системи. Скалите от Искърската Карбонатна Група се разкриват на повърхността с високи и стръмни скални венци по източната периферия на района, в ждрелото на река Искър, а в северната част изграждат Зимевишкото плато на 1200-1300 m н.в., което е хълмисто, предимно затревено, осеяно с множество повърхностни карстови форми, от където става и подхранването на подземните реки и изворите. Същественият карстов потенциал се потвърждава от дренирането на масива от карстови извори в района на селата Бов, Церово и Искрец, което предопределя потенциал от над 600-700 m разлика в котите между зоните на подхранване и дрениране на карстовите води и латерално разпространение, достигащо повече от 10 km (по права линия). Това определя районът като възможен за развитието на една от най-дълбоките пещерни системи в България, а относно дължината на галериите на подобна пещерна система потенциалът е направо безкраен.
За улеснение и по-разбираемо триаските, юрските и юрско-кредните седименти ще бъдат условно разглеждани, надолу в текста, като 4 основни „пласта“, означени на в Фиг.3: пласт 1 (долен водоупор), пласт 2 (долен окарстяващ се хоризонт), пласт 3 (горен водоупор) и пласт 4 (горен окарстяващ се хоризонт).
ХИДРОГЕОЛОГИЯ
В хидрогеоложко отношение районът на Понор планина е много интересен. В северните части на планината текат няколко повърхностни реки, чиито води губят изцяло оттока си в губилища и подхранват изворите по периферията на карстовия масив. Най-големите извори са Искрецките, на които дебита им се мени в широки граници – то 260 до 35 900 l/s, други по-малки са изворите в Церово и Бов, чийто дебит е далеч по-малък, но също променлив в широки граници. Водите от всички тези извори са обект на редица хидрогеоложки изследвания, тъй като те се използват за водоснабдяване. Влиянието на геоложката и тектонска обстановка не трябва да се пренебрегва, като особено силно се проявява тяхното влияние, главно вследствие на земетресения. При катастрофалното земетресение на 04.03.1977 г. във Вранча дебитът на Искрецките извори намалява от 5.5 на 0.5 m3/s (П Е Т Р О В, 1983) и седем часа по-късно настъпва рязко увеличаване на водните количества до 18 m3/s. На графика №1 се вижда изменението на водните строежи (респективно дебити) на карстовия извор в с. Искрец (пещера Душника).
За това време в масива са задържани около 13 500 m3 вода. Подобно явление е наблюдавано и при Свогенското земетресение на 09.03.1980 г. През годините се е проявявало и без земетресения, но с по-малки мащаби. Само може да се гадае какво точно се случва под земята, но най-вероятно вследствие на трусовете е ставало преграждане в по-долните (южни) части на пътя на водата. Имайки предвид, че това явление се е случвало и без земетресение, това от своя страна говори за лабилни и лесно обрушващи пасажи в системата. Водосборната област на изворите е около 140 km2 (Д И Н Е В, 1959). На тази площ се разкриват скали с различна възраст, но изворите дренират варовиците от пласт 2 и една част от стичащите се повърхностни води от пласт 3. При среден дебит на Искрецките извори 2 520 l/s (изведен преди години, за 15 годишен период) около 62 % от него се дължи на валежи, паднали върху разкриващите се на повърхността от долулежащите окарстени скали (пласт 2), а 22 % от водните количества се формират от речното подхранване на реките Перачката бара, Орловата бара, Бежанлийска, Студена, Крива и река Понор (от запад на изток). Всички те се спускат от билото на планината Козница, където валежите само тук са над 45 000 m3/год. Тези реки са с големи сезонни колебания на дебитите си. Една част от водите на „Студена река“ и всички на запад от нея се улавят в събирателен канал, който ги отвежда в изравнителното езеро за каскадата ПВЕЦ Петрохан – Бързия. При въвеждането в експлоатация на тази каскада, общият дебит на Искрецките извори намалява с толкова, колкото се улавия в събирателния канал. Това е едно от доказателствата за връзката между тези реки и изворите в южната част на района. Останалите около 16 % от водите се дължат на кондензационни процеси и преминаване на води от съседни райони или от водния басейн на юрско-кредния карбонатен комплекс (пласт 4), от който извира Бабина река, течаща в запад-северозападна посока и навлизайки в пласт 2 губи водите си. Провеждани са индикаторни опити през годините (Д И Н Е В, 1959; Б Е Н Д Е Р Е В, 1989) имащи за цел да проследят пътя на водата от зоната на подхранване до самите извори и времето за достигането им. Реките спускащи се от главното било на Стара планина, стичайки се на юг срещат мощните варовици на Оплетненската свита (част от пласт 2), в които се губят (понират). И така тези повърхностни реки се превръщат в подземни, оформяйки вероятно цяла пещерна система. В губилището на река Понор (най-източната) на 2.11.1955 г. за 5 часа са пуснати 6 тона готварска сол. От всички наблюдавани извори за повишаване на хлорните йони, най-голямо съдържание е установено във водна проба, взета на 3.11.1955 г. от един от изворите в санаториума при село Искрец, както и водна проба взета от извор в самото село Искрец, взета също на 3.11.1955 г. От мястото на пускане на солта и мястото на регистриране на повишението на хлорните йони във водата от изворите по права линия е около 9.5 – 10.0 km. Това разстояние, което водата преминава под земята за около 24-26 часа показва, че водата се движи турбулентно (бурно) по добре развита подземна канална мрежа. Вторият опит с готварска сол е проведен на 15.11.1955 г. в губилището на река Перачката бара (най-западната), но поради обилно снеготопене същия ден и покачване на водното количество в реката опитът е провален.
В края на 80-те се прави индикаторен опит чрез оцветяване на река Зимевишка, която се намира в източната част на масива. В близост до с. Зимевица на едно от губилищата при пещерата Гивалъка е направено оцветяване на реката с флуоресцеин. Оцветената в зелено вода изминава подземния си път и е регистрирана на извора в река Скакля при гара Бов. Този опит доказва категоричната хидравличната връзка между р. Зимевишка и извора при Бов. Разстоянието между двете точки на пускане на оцветителя (индикатора) и извора е малко над 3 km по права линия, а денивелацията е над 390 m. Това е една доказана връзка, но засега само и единствено водата я осъществява.
Това е един от районите, който е с голям потенциал за родната спелеология, тук се очакват пещери с дълбочини до малко над 700 m и обща дължина много повече от 10 km.
СПЕЛЕОЛОГИЯ
Понор планина представлява един от най-големите карстови райони в България. Карстът тук и подземната хидрографска мрежа са сравнително подробно проучвани. Своят принос в изследванията на карстовите форми имат и няколко поколения пещерняци от софийските клубове „Академик“, „Еделвайс“, „Витоша“ и секцията по пещерно дело в с. Искрец с ръководител Людмил Тодоров, които в края на 70-те и началото на 80-те години изследват и картират повече от 120 пещери в Понор планина. Повечето от известните и представляващи интерес пещери са: Каците, Елата, Водната при с. Церово, Душника (преливник на Искрецкия извор), Мечата дупка, Колкина дупка, Препасница, Гивалъка и др. В последно време пещерите в района на Понор планина са обект на изследване от клуб „Екстрем“.
От 2008 г. Пещерен клуб „ПОД РЪБЪ“ с. Церово имаме основен принос в изследването на пещерата „Колкина дупка“. Разбира се получаваме помощ от приятели от други клубове „Академик“, „Ъндърграунд“, „Хеликтит“ и др. Входът на пещерата се намира в северозападна посока на малко повече то 2 km от центъра и на около километър от последната къща на село Зимевица, на кота 1285. Той е на южният склон на възвишението Фраговица, също така е от южната страна на Върнишкия разлом (фиг.1), който е разседен и затъва на юг. През август 2009-та година бе първото ни откритие. Пропастта „Колкина дупка“ до тогава се знаеше, че е дълбока -86 m, с обща дължина 46 m (след прекартиране установихме, че дълбочината ѝ е -67 m) (Фиг. 4).
Тогава, след малко труд преминахме едно стеснение и се откри „големият отвес“, който направи пещерата поредната 100 метрова пропаст в България, със своите -112 m дълбочина и 71.30 m обща дължина (фиг. 5).
Тук прекарахме много (ама много) време в разширение на едно тясно място от където духаше (ама много духаше). Тогавашните предположения, бяха въз основа на това силно въздушно течение, което ни обнадеждаваше, че силното течение е вследствие на големи „обемни“ зали или от голяма река. Тук на това „ветровито“ място прекарвахме от есента на 2009г. до самия края на 2012 г. Тогава на 01.01.2013 г. успяхме да преминем тази бариера и така месец януари, та ѝ цялата 2013 година се превърнаха в доста изследователски. Преминавайки стесненият участък видяхме, че бяхме „прави“, влизайки в „големите зали“ зала „2-ри януари“ и зала „Церово“. И така след дълги месеци проучване и картиране стигнахме до дълбочина -267 m и 1227 m обща дължина на галериите (фиг. 6).
Тук вече пещерата имаше няколко сравнително малки реки, които се обединяват в една с общ дебит от няколко десетки ml/s до окол 4 – 5 l/s при пълноводие. Реката навлиза в една „фурна“, където успяваше да премине само и единствено водата, НО и тук не липсваше така познатото въздушно течение. Понякога много силно, понякога не толкова, но го има. От опита, който имахме вече, а и от реката която се губеше във фурната знаехме, че и тук ще трябва да се работи. В близост до въпросната фурна на единственото място, което позволяваше изградихме подземен лагер, в който прекарвахме дълго време в работа. Предположенията, които веднага направихме, още преди картата да стане готова, бяха разбира се най-оптимистичните, че ще отидем в посока юг-югозапад към Искрецките извори, които са на разстояние около 7 500 m по права линия и са най-големите и интересни в района. От 2013 г. до края на 2016 г. наблюдавайки вече готовата карта на пещерата, как отива в чисто югоизточна посока (фиг.6), всички разбрахме, че не към Искрец се е насочила, а към извора при Бов. Разстоянието по права линия до този извор е малко повече от 5 000 m, но нямаше накъде другаде да отиде тази река според нас тогава, ако си запази същата посока на разпространение. Налагайки картата на пещерата върху топографска и геоложка основа се виждаше, как пещерата наближаваше един разлом от Меридионалната група с посока север-юг и тогава възникваше въпроса дали бихме могли да го преминем, но това ще разберем чак след като преминем отвъд фурната. В края на декември 2016 г фурната бе премината.
Новата 2017 г. започна, както вече отдавна изминалата 2013 г., с изследване на новите части и отново картиране, картиране и пак картиране, видяхме, че ще минем заветната граница от 400 m и това ще стане най-дълбоката пещера в България. Колкина дупка стана наистина най-дълбоката, както и доста трудна за проникване и отнемаща много време и усилия, което наложи да се изгради нов подземен лагер в най-голямата зала за момента „зала Калоян“ на -455 m дълбочина. Така през 2017 г. водени от още по-голям ентусиазъм, че пещерата няма край, си организирахме много експедиции, на които на всяка една се картираха по близо 2 km на всяко ходене. Картата на пещерата „зави“ в южна посока и мнозина от нас пак си казахме …ще излезем на Искрец… , но пещерата, ако продължи само на юг ще стигне до Драгоданишкият разлом това се виждаше на геоложката карта и пак възникна въпроса дали ще можем да преминем. Започнахме да „гадаем“ отново, какво ще се случи, ще достигнем ли разлома, дали няма да свърши пещерата в него, дали няма да се отвори нова поредица с отвеси или блокажни зали, дали няма да засифони („сифон“ място, където водата образува езеро, а тавана слиза и навлиза в него), но разломът е още много далеч. В един момент, слизайки на долу и напред, появявайки се нови притоци кой по-голям, кой по-малък, пещерата се разклоняваше и разклоняваше докато не стигнахме до един доста по-голям от другите приток. Изчертавайки картата видяхме, че не сме стигнали приток, а по-скоро сме вървели по приток, който се влива в основна река. Тази основна река е с посока от запад на изток. Продължихме разбира се първо надолу (на изток) и вече сме почти сигурни, че тази подземна река ще види „бял свят“ на изворите при Бов. Тук от голям интерес е тази основна река от къде идва, малко на запад се разклонява на две после на три и т.н. на картата на фиг. 7 до момента само са загатнати (това, което е оцветено със зелено) посоките от където идват и е време за нови предположения и теории.
Една от реките, която продължава на запад в зелената част от картата, според нас, идва от губилището на Бабина река, а лявата, която е малко на север-северозапад (засега), пак в зелената част на картата, предполагаме, че е вероятно водата от пещерата Каците. И така Колкина дупка до момента е с обща дължина от 7 672 m и дълбочина -540 m.
Пещера Каците е най-северната от всички по-интересни в района. Входът и е на около 800 m югоизточно от губилището на река Понор и на около 1 500 m северозападно от входа на Колкина на кота 1234. Съответно е от северната страна на възвишението Фраговица, където е и Варнишкия разлом. Тази пещера се развива предимно в южна посока, в нея има няколко реки с не голям дебит, което говори, че макар и близо до губилището на река Понор, водите не са едни и същи, поне до там до където свършва в момента. Пещерата е била изследвана и картирана преди години от Никола Ланджов и клуб Витоша. Картата е направена до един блокаж, след които има около 200 m недокартирани части и „завършва“ със сифон, който до момента не е преминат от изследователи. Хидрогеоложки опити във водите на пещерата не са правени до момента. Пещерата е дълбока – 205 m и дълга 2 560 m. Предполагаме, както вече казах, че водата от тази пещера минава през Колкина и това да се окаже една обща система от две големи пещери. Това предположение бихме могли да го докажем сравнително бързо и лесно с провеждане на хидрогеоложки опит, чрез оцветяване на водата с флуоресцеин. Напълно възможно е и водата от Каците да се оттичат по Варнишкия разлом в западна посока и да подхранва Искрецките извори. Всички тези предположения и теории предстоят да се докажат или отрекат.
И накрая, но не на последно място голям интерес представлява също и Душника, който е преливник на Искрецкия извор. Той се намира северозападно от с. Искрец по пътя за с. Брезе на кота 580. Пещерата се развива в две главни направления вследствие на две групи пукнатини в масива, едната е с ориентация СИ, а другата СЗ. Тук и дебитът на вода в извора е най-голям, поради близостта до големият Ежданско-Брезенски отсед (фиг.1), който се смята за главна отводнителна артерия на западната част на района. Другата причина за големият дебит на изворите е подприщването на води от югоизточната част, вследствие на навличането на Видличкия навлък.
Таблица с най-големите и интересни пещери в Понор планина.
| Пещера | Дължина | Дълбочина |
| Колкина | 7 672* | -540* |
| Каците | 2 560 | -205 |
| Душника | 876 | 12 |
| 133″>Водната | 3 264 | +85 |
*информацията и данните в таблицата са до 06.01.2018 г.
Актуална карта на Колкина дупка може да бъде видяна на https://pod-rb.eu/karta-na-kolkina/
Това е историята до момента. Реших да напиша тази малко историческо-научноизследователска статия, защото всеки от нас през всички тези години изказваше своите „научни“ теории, кои по-професионални, подкрепени с факти и изследвания, други по своите „мечти“ и разбирания. Новите изследвания предстоят да потвърдят горе изложеното или да ни изненадат, до колкото науката позволява изненади.
Автор – Светослав Маринов
Pingback: За границите на Понор планина – Понория