Статията на С. Стаменов “БЕЗДЪННИЯ ПЧЕЛИН – В бездната на най-дълбоката пещера пропаст у нас” от 1931 г.

По долу представяме статията на С. Стаменов “БЕЗДЪННИЯ ПЧЕЛИН – В бездната на най-дълбоката пещера пропаст у нас” публикувана в списание НИВА, год III, брой 27, от 30.IV.1931 г. Текстът е с осъвременен правопис и няколко разяснителни бележки.Статията е илюстрирана с две снимки, които не сме приложили поради ниското качества на изображението.

В големия карстов басейн, намиращ се между реките Искър и Вит има множество ями и пещери, които не веднъж са привличали вниманието на любителите на подземните красоти. В тази местност се намира много живописния и най-голям карстов извор в България “Златна Панега”, даващ повече от 2000 литра вода, толкоз колкото ще бъде водата, която сега строящия се Рилски водопровод ще донася на столицата.

На 7-8 км. Южно от Глава Панега се намира пропастта Бездънният пчелин. Наричана така, защото от отвора на тази пропаст не се вижда никакво дъно, а камъка, хвърлен в нея падат с голям шум без да се чуе кога стига дъното и.

Снабдени със здрава лебедка, много стоманени и конопени въжета лампи, греди, дъски, телефон и др. групата ни от 7 души, на четвърти март към 2 часа след обед стигна до село Ябланица, Тетевенско, от където за един час пеш се стига до Бездънният пчелин. Веднага се осведомихме за дълги 10 метрови греди, които според проекта ни биха необходими за скелето за спускане. Всеки от нас бързаше да види какво представлява тази бездънна пропаст, не веднъж привличала вниманието на любители като нас и все пак останал непобедима и загадъчна с невъзможната си да се изследва. Със себе си взехме почти всички конопени въжета, с които разполагахме. Времето беше дъждовно. Първото впечатление е силно – огромната уста – отвора и бездънната пропаст, която се открива в нея, спират за момент куража на всеки от нас. П. Е.[1] и аз с помощта на дебели въжета и усилията на останалите шестима горе, успяхме по отделно да се спуснем до 35 метра на долу, за да разузнаем вижда ли се дъното, близка ли е и може ли лесно да се стигне до него? Слизането и качването не бяха много леки, особено поради неудобното превързване през гърдите. Вечерта в селото, след като разменихме мнения по предстоящата работа на другия ден, решихме да се откажем от всякакво дървено скеле, предполагайки, особено то това, че от мястото, до където бяхме стигнали, едва ли има още толкова до дъното.

На сутринта, кмета на селото бе така добър да ни услужи с кола и помощници и всичко бе прекарано да самата пропаст, където в 9 часа сутринта се почна инсталирането на лебедката. На барабана имаше навито 16мм  в диаметър стоманено въже и дълго 120 метра. Като закрепихме добре лебедката близо до източния бряг, който е най-нисък и с удобни склонове за спускане, П. Е. екипиран добре с раницата си, лампа и телефон, привързан здраво за края на въжето и, когато спирачката и всички части на лебедката бяха проверени той почна, бавно и твърде ловко, да пълзи на долу. Телефона беше почти без проводници и служеше само за “украшение” на спускащия се. Още при второто спускане се отказахме да си служим с него. Стигнал до 50 метра дълбочина П. Е. излезе доста изморен и съдейки по вида му, едва ли не се съгласихме с предложението на В. Т. да се откажем от по-нататъшни усилия,  тъй като имало опасност да се загнезди въжето в някоя пукнатина на скалата, по която се спускаме и после да не можем да го изтеглим. Това беше много вероятно, защото барабана стоеше на 4 – 5 метра в страни от брега и въжето по пътя си се триеше още от самота начало при пречупването си в брега в една скала, на която в последствие, въпреки подлаганото върху камъка дърво, се образува жлеб повече от 5 см. дълбок. По своя път на долу въжето продължаваше да трие в камъни по склона на пропастта, но вече по-леко.

Втори се спусна Н. Р. стигна до същото място и съобщи, че може да стигне до дъното, но само ако се снади въжето, от там надолу имало още 60 – 70 метра. Разполагахме с 40 метра, но много по тънко от първото, 6 мм в диаметър и състоящо се само с 6 стоманени жички и в средата една цинкова. Часът беше 12. Починахме, наобядвахме ме се, завързахме за края на дебелото въже по малкото и решихме да направим още един опит. Всеки от нас беше сигурен, че ще бъде последен, та бил той сполучлив или не. Н. Р. се превърза пак, сега за края на тънкото въже, като за по-удобно го препасахме предварително с пояса на един от селяните за да не го стяга превръзката му през гърдите. Раницата си, карбидния фенер за проверяване въздуха долу и телефона, той отказа да вземе, за де не му тежат и пречат, а другите необходими инструменти като  компас, високомерът, термометър и др. , той бе забравил да вземе още в София. Вместо телефон, обаче, много успешно си служеше с една стражарска свирка с която по определени предварително сигнали, командваше спускането си. Това бе единствения инструмент с който Н. Р. слезе чак до долу. Понеже той надмина мястото до  което бяхме стигнали при първия опит продължавахме да  развиваме въжета, като се придържахме в сигналите подавани със свирката. С затаен дъх и наострени уши, всички внимавахме да не би да се подаде всеки момент сигнал за вдигане.

Беше неделя. Любопитни селяни прииждаха на групи за да присъстват на този опит. Повечето от тях бяха уверени, че дъното на пещерата не може да се стигне. А в това време все още продължаваха да се подават сигнали за спускане, а въжето се бе размотало близо 100 метра. В това напрегнато очакване се подаде продължителен сигнал за спиране, а веднага след него се чу гласа на Р-ва, идващ като че ли чак от дъното на земята: “стигнах дъното”. След няколко минути очакване, до като се освободи на от въжето, Н. Р. се показа на върха един сипей и даде сигнал да вдигнем въжето за да се спусне втори. Слизането трае близо половин час, при една височина до сипея 105 метра. Спуснаха се още пет души между които единия бе учителя от селото и свалиха две раници, две лампи фотографски апарат и др. Сипея беше много голям, стръмен и висок повече от 20 метра. От склона му, изложен на юг падаха ронещи се камъни, които са били нахвърляни от минаващите селяни с цел да се любуват на трясъка при падането им. Този сипей представляваше долу нещо като гробница. Тук бяха хвърлени от горе много животни, измрели от болести. Не липсваха и човешки кости. Полите му стигаха до една зала с почти правоъгълна форма с размери 30 – 40 метра и висока на места повече от 30 метра. Подът и е отводнено блато. Тинята, която бе пропукана на места, образуваше ледена кора. От стените личеше, че водата е била 20 см. по-високо. Съвсем слабо в нея проникваше дневна светлина. На северната и стена имаше хубави висулки от зърнест лед, а още по-високо зееше дупка в диаметър около 2-3 метра до която не мажеше да стигнем, защото стената е почти отвесна и заледена. След слизането ми долу (трети бях аз). Един трябваше да излезе и се явяваше сега въпроса, как щяха да излезнат останалите двама. Въжето без човек или с тежест на края не може да се спусне до долу. Имайки предвид опитността от подобрен случай в Деветешката пещера, аз предложих да се върже конопено такова, на което края винаги да бъде в ръцете на останалия и да послужи за издърпване на долу теленото въже при развиването ме от барабана. Това не се възприе от компанията, която малко и мислеше сега за това, а може би за туй че не разполагаше с достатъчно здраво и толкова дълго конопено въже. Първо се изкачи П. Е. и при всяко слизане на един от горе, друг излизаше от долу, като в такъв случай на края на въжето бяха връзвани двама и бяха заедно изтегляни. Общо те тежаха повече от 120 кг. За скъсване на въжето от тежестта, даже и на тънкото, нямаше опасност.

Последен и сам остана Г. Д. без да можем да му спуснем края на въжето. Да слезе някой от нас, за да се изкачи заедно пак двамата нагоре, въпреки, че изкачването на първите двама бе сполучлива, може би, свечеряването и настъпването на нощта оказа влияние на куража ни. Не се опасявахме от това, че Г. е много тежък, но всеки от нас беше убеден, че не е много сигурно, при това триене в камъните да се окачат двама, само на шест стоманени жички на тънкото въже. И почнахме да правим други опити за спускане на въжето долу. Така употребихме една раница с няколко камъка за тежест, която сигурно остана да виси някъде по склоновете на пропастта “за спомен”. От притежателя и, защото не се реши никой да слезе долу, защото всички опити излязоха несполучливи. Не оставаше нищо друго освен някой от нас да слезе долу и с риска да се изказът заедно двамата.

Стъмни се. Огромната уста на пропастта зееше пред нас като уста на някое грамадно чудовище. Часът стана 8 и половина, а лампата ни горе, повредена из пътя,  не можеше да гори и останахме да работим само при светлината на два огъня. Долу едва се виждаше да мъжделее слабата светлина на карбидния фенер на Г. Всички се страхувахме за неговата участ. Без храна, без дрехи, без осветление, при този студ долу и миризмата от разлагането на умрелите от болести животни, никой не вярваше, че може да пренощува. По мълчанието на другаря ни личеше, че той е спокоен1 уверен в нашия другарски дълг и това до някъде успокояваше и нас. Всеки напрягаше мисълта си да измисли нещо и в това мъчително положение, нервите ни се доста изостриха. Почвахме да ставаме неспокойни, тъкмо обратното на това, което ни беше необходимо в този момент. Най-сетна Н. Р. се реши, върза се за края на дебелото въже, сви тънкото на обръч и така слезе близо до върха на сипея от където захвърли тънкото на Г.

Спускането на другаря ни надолу в тъмнината ни се стори леко, на нас ни олекна чак когато чухме гласа му, че Г. е хванал въжето. Това означаваше, че е спасен, защото само да се добере до края на въжето му беше достатъчно в този момент за да бъде, както той, така и ние сигурни, че е вече между живите. Подаде се сигнал за вдигане. Внимателно почнахме да въртим барабана, но не след много въртене се затрудни и въжето не мърдаше повече. При усилието на мишците от осем здрави ръце, цялата лебедка с постамента си се повдигаше от задния си край, но въжето оставаше да стои непомръднато. В този момент ми се струваше, като че ли чувах как тънките стоманени жички на дебелото въже, на брой повече от 100, почват една по една да се косат. Спряхме тегленето веднага. Причината бе закачането на въжето в една скала. Върнахме малко назад, за да се отстрани задръжката и продължихме въртенето за изкачване.  Не след малко Р. се показа  на брега, а след него и Г. Ние си отдъхнахме.

Опасностите и приключенията се свършиха, часът бе 10 вечерта. Изморени ние взехме раниците си и бързахме да стигнем в селото за да можем колкото е възможно по скоро да легнем и почиваме. Лебедката прибрахме чак след един ден.

Така тази страшна и опасна пропаст бе победена.

Отвора на пещерата представлява неправилна елипса с оси 20 – 30 метра. Разположена е на източния стръмен склон на едно възвишение. Дългата ос на елипсата има посока И. З. така, че западния бряг е с 20 метра по висок от източния. Дълбочината на пропастта, измерена от западния и бряг, като най-висок да билото е 145 метра.

В желанието си да илюстрирам колкото се може по-добре тази легендарна пропаст, направих няколко доста интересни снимки, но някой от тях от раницата ми из пътя се изгубиха.

На същия[2] ден  прекарахме край извора на Златна Панега и на 7-ми този месец вечерта си бяхме в София.

 С. Стаменов



[1] В оригиналния текст са споменати само инициалите на участниците, с което част от тях остават анонимни за нас. Автора С. Стаменов пише текста от първо лице, а под инициалите П. Е. трябва да разбираме – Пепи Енглиш, Н. Р. и Р-ва – Ненко Радев

 

 

[2] Вероятно трябва да се чете следващия /6 април 1931

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.