Един от онези моменти

След вечеря от топло поднесена храна, в посуда, чиито единствен метален компонент е вилица, идва и напитка в стъклена чаша. Нищо не е замръзнало, водата е в течно състояние, и не се налага да стигнеш до нея чрез предварително и дразнещо на моменти топене на сняг. Няма мрънканици кой да стопи поредните 200 грама лишена от соли и минерали водоподобна субстанция. То си е вода де, ама цвета  малко не го докарва. Вкуса е без коментар, затова бихме набухали всякакви там степове, бульони или подобни вълшебно химични прахчета, които да ни помогнат при по-комфортното хидратиране на организма.

Е да, топличко е тука. А комфорта в помещението е несравним и пред най-добрия бивак.  Няма караници за това кой не е окопал, затворил или подсушил палатката. Когато ходиш до тоалетна не разритваш сгърчените в пашкулите тела на приятелите ти, с които си се озовал под някоя студена стена, техничен по свой си начин връх или пропаст достигнала стотици, а дай си боже и хиляди метри дълбочина. А бе чист хедонизъм – пухкави завивки, които миришат на прах за пране, истинска възглавница, заменяща бохчата от вмирисало се вече термо бельо, отопление, електричество, течаща  чешмяна – вода (ама не ручей потичащ при евентуално затопляне и напичане на склона, нито вледеняващ мисълта подземен поток с неприличен дебит)… Обособен простор за тоалетна, където не копаеш, не заравяш, нито посипваш с изработен карбид, а просто използваш. Да, използваш така наложилите се вече като напълно естествени придобивки на гордия ни 21и век. Големи сме, имаме си всичко: facebook, безплатни торенти, кабелна, съдомиялна… Голяма и постигнала всичко работа сме значи, ама не баш. Нещо липсва, осъзнаваш, че всичко е супер и до известна степен битийно съвършено, ама не докрай…

В такива моменти, намираш пролуката, цепнатината в задоволството…лъча който пропуква кората и сам те намира. Осветява малка, но съществена част от тебе, без която ти не си. Не само си задоволил нуждите си, а изпитваш гъдел от създадения комфорт. Добра манджа, уютно местенце с топло изолация и дограма от пластмаса, време за почивка и възстановяване, т.е. имаш всичко, което организма ти пожелае, чак и до естетика го докарваме. И пак това усещане, че има изпуснат елемент, забравен детайл – който все пак е в основата на процеса, на твоя процес. Забравил си нещо и по малко стопляш… Забравил си как мирише тъмнината, как боли студа, вкуса от последната бисквита, чушка, филия и всичко което е ядимо, но последно. Не се сещаш как дишаш преди да паднеш, как извървяваш пътя, бил той прибързано изкатерване, безкраен рапел или преебал се зимен излет… Не можеш да се сетиш как изглежда онази хлъзгава хватка, която все изпускаш, онова грозно стеснение което все не можеш да минеш, склона, който и последната зима не спусна, не помниш посоката на бързея, нито камъка в средата, не се сещаш за пътя…  Заситен, но усъмнил се.

И вече пак сме извън пистата, там където сме най- добри. Знаеш точно коя перверзия липсва на духа ти. Липсва и студа във фалангите, пресмятането на тежестта в раницата, преценката на попреебалата се отново ситуация, импровизацията в дългоготвения план, лишението… удоволствието от имането – дълго чаканото утоляване на жаждата, засищането на глада, запалването на примуса, топлината, слънцето… Липсва ти живота – и точно поради тази абстрактна причина, ще се върнеш там за да изпиташ един от тези моменти отново и пак.

А като завърши, просто ще се върнеш, ще се натикаш в ситуация, хладен тесняк, снежен капан без видимост или нещо много подобно, от което ще даваш всичко от себе си, за да се измъкнеш. Ще кълнеш и обещаващ в аванс, ще отричаш и тръбиш, че никога повече няма да си го причиниш и и така до следващия до полуда същи път.

Защото, за да се върнеш трябва само мотивация, а за да продължаваш да се връщаш е нужно и онова особено вдъхновение. Това са тези моменти, или поне такива ще бъдат докато в  спомена има сила, а в теб самия потенциал за съмнение в света и онова, което било нормално.

Цветан Костурков

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.