ОСНОВНИ ПАРАМЕТРИ НА СТАТИЧНИТЕ ВЪЖЕТА
Статичните въжета, по правилно е да се наричат полустатични, подлежат на европейски стандарт EN 1891. Според него те се разделят на два типа А и В.
Всяко подлежащо на този стандарт въже е придружено от паспорт. Първия посочен в него показател е ЯКОСТТА НА ОПЪН. Това е максималното статично натоварване, което може да издържи въжето преди да се разруши /скъса/. Според EN 1891 минималната стойност за тип А е 22 kN а за тип В 18 kN. Това е т. нар. “стендова” якост и тя няма пряко отношение към практическото използване на въжето. Затова в стандарта е включен втори показател, при който якостта е измерена след като въжето е скрепено с възел осмица – най-използвания в пещерното дело. При тези условия въжетата от тип А трябва да могат да понесат статично натоварване от и над 15 kN а за тип В 12 kN. Тази “загуба” на якост се дължи на прегъването на въжено във възлите, защото част от сноповете не се натоварват напълно. При различните възли се губи от една до две трети от “стендовата” якост на опън. Най-малко отнема възел деветка – около 30% а най-много възлите стреме /направено около стандартен карабинер/ и водачески – повече от 50%.
Тези два показателя се отнасят за въжето преди да се въведе в експлоатация. Когато въжето е влязло в употреба ние говорим за ПРАКТИЧЕСКАТА ЯКОСТ НО ОПЪН, която е със значително по малки стойности. За това влияят най-много стареенето на материалите, слънчевата светлина, замърсяването и износването от съораженията. В края на експлоатационния си живот едно въже от тип А би трябвало да издържа натоварване между 6 и 7 kN. Разбира се тази стойност не трябва да ни притеснява. Тя е неколкократно по голяма от нашето собствено тегло и екипировката която пренасяме.
Както видяхме обективна опитност за нашата сигурност не съществува от страна на статичните натоварвания. Не така стоят нещата относно т.нар. ДИНАМИЧНИ НАТОВАРВАНИЯ. Те възникнат основно при разрушаване на закрепвания или груби грешки на преминаващите. Тези динамични натоварвания разглеждаме като съотношение между линейното разстояние на падането и дължината на въжето към което сме скачени. Това съотношение наричаме ФАКТОР НА ПАДАНЕ. Той се пресмята чрез формулата H/L=F, където Н е височината на падане, L е дължината на въжето, а F е стойността на фактора на падане. Максималния фактор е 2, което означава че падаме 4 м с въже дълго 2 м. За статичните въжета падане с фактор 2 е непоносимо динамично натоварване и почти сигурно, при нормалното тегло на пещерняка, ще се стигне до разрушаване на въжето! Статичните въжета са конструирани да понасят фактори на падане със стойност максимум 1. По EN 1891 всяко статично въже от тип А би трябвало да издържи 5 последователни падания на 100 килограмова тежест с фактор 1 при дължина на въжето 2м, а тези от тип В същия брой, но с тежест от 80 кг.
Примери за изчисляване на фактора на падане:
– Падане 0.5 м с въже дълго 2 м. поставяйки стойностите във формулата ще получим 0.5 / 2 = 0.25, сиреч фактора на падане ще е 0,25.
– Падане 1 м с 10 м въже 1 / 10 = 0.1, което ще рече, че фактора е 0.1
За да спре това падане въжето трябва извърши работа, а върховната стойност на тази работа наричаме ВЪРХОВНО ДИНАМИЧНО НАТОВАРВАНЕ (ВДН). При фактор на падане 1 се получават натоварвания значително превишаващи това, което могат да удържат самохватите. А дори и съображенията ни да понесат удара, човешкото тяло ще получи значителни увреждания. Паради това в EN 1891 замерването на стойността на ВДН се извършват при фактор на падане 0.3 при дължина на въжето 2 м. и тегло на тежестта 100 кг за въжета тип А и 80 кг за въжета тип В. Тази стойност не трябва да превишава 5 kN. В процеса на експлоатация възможностите на въжето да поема динамични натоварвания намаляват. Поради това максимално допустимия фактор на падане за въжета въведени в експлоатация при въжетата от тип А трябва да не превишава 0.15, при тип В – 0.1
Нормите за стойността на ВДН и броя на задължителните удари с фактори 1 по EN 1891, са зададени с въже дълго над 1 метър. Това се дължи на Границата Но /хаш нулево/. Тази граница е облекчаващ динамичните натоварвания фактор. Това се дължи на факта, че участъците статичните въжета по-къси от 1 м. включително възлите са в състояние да понесат динамични натоварвани при значително по ниска стойност на ВДН.
Какво следва да извлечем от по-горе описаните изисквания и характеристики на статичните въжета:
1. Дублиращото закрепване трябва да е над или най-много на нивото на основното закрепване защото при разрушаване на второто ще се постигне фактор на падане над 1, който е непоносимо натоварване за статичните въжета
2. Разстоянието между основното и дублиращото закрепване трябва да е до 1 метър включително възлите за да се използва Границата Но и системата да може безпроблемно да понася разрушаването на основното закрепване.
3. За да не се дублира едно междинно прехвърляне разстоянието между него и по-горното закрепване трябва да е минимум 5 метра, като при въжета тип В корема трябва да е максимално съкратен и препоръчително с амортизиращ възел. При по-малко разстояние между закрепванията въпросното междинно прехвърляне задължително трябва да се дублира.
Константин Касабов